Определение № 504 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2350/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба с вх. № 64249/03.07.2020 г. подадена от Г. П. чрез адвокат Е. И. Д. - САК против Решение № 2665/23.04.2020 г. по В. гр. дело № 11325/2018 г. на Софийския градски съд. С посоченото решение окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 410754 от 18.05.2018 г., постановено по гр.д. № 64187/ 2016 г. на Софийски районен съд в обжалваните части по заявените искове с правно основание чл. 108, чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК по въпроса в случай, че един имот е съсобствен между двама собственици, следва ли да се приеме, че ползването му изцяло само от единия от тях не нарушава правата другия собственик по отношение другия собственик на процесния имот и имат ли еднакво право на достъп и двамата съсобственици до този имот? без да е посочено решение на ВКС, в противоречие на което е постановено обжалваното въззивно решение. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса: В случай, че един имот е съсобствен между двама собственици, а се ползва от единия от тях, следва ли да се приеме, че ползващият го лишава другия собственик от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето лице като извлича доходи от него и дължи ли се на същия обезщетение? с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 24/01.06.2016 г. по гр.д. № 2968/2015 г. на IV – г.о., Решение № 88 от 29.08.2017 г. по търг.д. № 834/2016 г. на II – т.о. Поддържа се довод, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Ц. С. чрез адв. Ю. А. от АК – Б., в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени доводите и възраженията на страните относно искането за допускане на касационното обжалване и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, намира: Касационната жалба е подадена в срок срещу въззивното решение, произнесено по заявените от Г. П. обективно съединени искове за собственост по чл. 108 ЗС и по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на 3600 лв., както и по частично уважения, заявен от Ц. С. насрещен иск с правно основание по чл. 45 ЗЗД, с цена на иска в размер на 1000 лв. Като съобрази предмета на касационно обжалване, настоящият състав намира, че касационната жалба се явява процесуално допустима само в частта, с която въззивната инстанция се е произнесла по исковете за собственост по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС. Касационната жалба срещу въззивното решение, произнесено по разгледаните облигационни искове – по чл. 59 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД., първият с цена на иска от 3600 лв., а вторият с цена на иска от 1000 лв. не подлежат на касационно обжалване, поради което в тези части касационната жалба е процесуално недопустима – арг. чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. За да постанови решението, с което е потвърдено решението на първата инстанция по отхвърлените искове на Г. П. по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС,, въззивният съд е приел, че същата се легитимира като собственик на построения в имота на [улица] [населено място] ГАРАЖ с площ от 19.88 кв.м., ситуиран в триетажната жилищна сграда, но не са налице основанията за уважаването на заявения от нея иск ѝ по чл. 108 ЗС за предаване владението върху покривната плоча на този обект, тъй като част от нея представлява и тераса към жилището на ответника на първия етаж в триетажната жилищна сграда,изградена съгласно одобрения архитектурен проект на сградата, в съответствие с който е изпълнено строителството на същата през период, предхождащ придобиване на собствеността върху гаража от ищцата. Изслушаните по делото съдебно – технически експертизи констатират, че покривната плоча на гаража е част от монолитната стоманобетонна плоча на първия етаж, а съобразно представения архитектурен проект - разпределение на първи жилищен етаж, е записан като тераса като достъпът до нея може да бъде осъществен само от апартамента на първи етаж. Въззивният съд е приел, че доколкото ответникът е собственик на първия жилищен етаж, ведно с прилежащата към него тераса, то спорната част от плоча - покрив на гаража и основа на терасата, ума характера на обща част - съгласно чл.38 ЗС, поради което и искът за предаване владението върху нея от един от собствениците на самостоятелен обект в сградата на друг от собствениците на самостоятелен обект в сградата не може да бъде уважен. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен заявения иск по чл. 109 ЗС въззивният съд приема, че „действията“ на ответника по използване на терасата според предназначението и не са неоснователни и не създава пречки за собственика на гаража да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. След преценка на наведените доводи и правни съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на релевираните основания. Формулираните от касатора въпроси касаещи ползването на една обща вещ ( обща част от етажната собственост ) и относно дължимото обезщетение в случаите при които съсобствен имот се ползва само от единия от съсобствениците, не са обуславящи изводите на въззивния съд за спора за собственост по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС. При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици освен правото на собственост върху отделните самостоятелни обекти съществува и съпритежание на общите части. Общи части в етажната собственост са изрично изброените в чл. 38 ЗС - това са земята, върху която е построена сградата; дворът; основите, външните стени, покривите, главните линии на всички видове инсталации както и всичко друго, което е елемент на сградата и което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване.Обемът на общите части за всеки един от собствениците в етажната собственост се определя към момента на учредяване на етажната собственост по начина, указан в чл. 40 ЗС. Разпоредбата е императивна и съсобствениците не могат да уговарят дялове от общите части по друг начин, освен като съотношение между стойностите на отделните обекти. Но дори и без да са точно определени общите части на всеки един от индивидуалните обекти на собственост в сградата, в режим на етажна собственост, те съставляват неотменна част (акцесорум) от правото на собственост на съответния самостоятелен обект и могат да бъдат предмет на самостоятелна искова защита. Ползването на процесния обект на право на собственост само от единия съпритежател на общи части според предназначението му (тераса според архитектурния проект), не може да обуслови извод за несъблюдаване на закона, дефиниращ правата на всеки един от собствениците в етажната собственост и по конкретно на тази, за чиито самостоятелен обект процесната тераса се явява покрив. Дали при ползването на спорния обект като тераса са нарушени правата на собственика, за когото тази тераса е покрив на неговата собственост, не може да е предмет на искова защита чрез заявения ревандикационен иск, нито на защита по чл. 109 ЗС, доколкото терасата е ползвана по предназначение от собственика на самостоятелното жилище, с което тази тераса е функционално свързана, според архитектурния план. Създадените отношения между двамата собственика по повод на ползването могат да бъдат предмет на искова защита с установените от законодателя облигационни искове. Доколкото изведените в тази насока въпроси като база за селекция по естеството си съставляват оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон от решаващия съд, касаещи крайния изход на спора, то същите не могат да обосноват извод за допускане на касационното обжалване. Предвид предмета на производството по чл. 288 ГПК, в него правилността на съдебния акт не подлежи на преценка. Нарушението на материалния закон не е сред предвидените в чл. 280 ГПК основания за допускане на касационното обжалване и преценка за съответствието на решението с приложим по делото закон касационната инстанция дължи при произнасяне на решение по същество, след като обжалването бъде допуснато. В посочените от касатора решение са изложени принципни съображения относно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, в която е създадена възможност при неоснователно разместване на имуществени блага, имущественото равновесие между отделните субекти да бъде възстановено, като всеки, който се е обогатил за сметка на другиго, бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В случая не е налице отклонение от посочените решения, доколкото по делото е прието, че терасата е обща част по естеството си /по смисъла на чл. 38 ЗС/ и същата е функционално свързана с апартамента на ответната страна и представлява тераса към него и ищеца не е лишен от възможността да ползва имота от съсобственика, доколкото тази част за него, като собственик на гараж, се явява покрив на гаража. Данните по делото не дават основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивната инстанция предполага наличие на груби нарушения на материалния или процесуален закон, респ. на правилата на формалната логика, които могат да бъдат констатирани в рамката на служебната проверка за валидност и допустимост, без да се имат предвид конкретните доводи за незаконосъобразност, въведени с касационната жалба на обжалваното съдебно решение. Без конкретни доводи на касаторите, настоящата инстанция намира, че лисват каквито и да са обективни предпоставки за извод, че обжалваното решение е очевидно неправилно. По направеното искане на oтветника по касация за присъждане на разноски за касационното производството: При изложените съображения за недопускане на касационното обжалване, настоящият състав намира искането за присъждане на разноски за основателно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Приложеният Договор за правна защита и съдействие № 000018000 от 17.07.2020 г. на адв. Ю. А. от АК – Б. /лист 26 по делото/, в който е разписано, че уговорената сума е заплатена в брой се доказва размера на сумата, която следва да бъде присъдена за възстановяване на направените за защита в касационното производство разноски, а именно в размер на 600 лв. /шестстотин лева/. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК и чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия