Определение № 2225 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 459/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве” АД, представлявано от адв. Д. Ц., срещу решение № 544 от 28.08.2024г. по в.т.д. № 342/2024г. на САС, с което е потвърдено решение № 99 от 18.01.2024г. по т.д. № 227/2023г. на СГС в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ЗАД „ОЗК – Застраховане” АД на основание чл.499, ал.7 КЗ вр. чл.127, ал.2 ЗЗД сумата над 50 810,47 лева до 90 000 лева, представляваща вземане за припадащата се част от платено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 01.01.2020г. около 01,20 часа в [населено място].

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Намира за недоказано от събраните по делото доказателства, че настъпването на произшествието се дължи и на поведението на водача на л.а. „БМВ”, модел 318И с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при него, и за доказано възражението му за липса на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и смъртта на плода на Н. П. А.. Поддържа, че въпреки направеното във въззивната жалба оплакване за неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка въззивният съд не се е произнесъл по тези доводи. Сочи още, че въззивното решение противоречи на действителното фактическо положение, установено от събраните по делото доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът да цени тежестта на определените наказания на водачите, участвали в ПТП, за което са приложени доказателства по гражданското дело, и да формира вътрешното си убеждение и мотиви съобразно установеното в наказателното производство? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 144 от 27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, решение № 666 от 01.03.2018г. по в.гр.д. № 4041/2017г. на САС, решение № 1840 от 13.07.2018г. по в.гр.д. № 714/2018г. на САС, решение № 2836 от 01.12.2018г. по в.гр.д. № 3366/2018г. на САС и решение № 10 от 10.03.2020г. по в.гр.д. № 8/2020г. на БАС.

2. Следва ли съдът при определяне обема на причиняване при множество делинквенти и при наличие на поредица от действия/бездействия от значение за приноса за вредоносния резултат да разследва поотделно всяко действие/бездействие и да определи обем на приноса за всяко от тях или следва да вземе предвид кумулативното им наличие и да определи един общ обем принос на делинквента? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, решение № 145 от 18.12.2014г. по т.д. № 4332/2013г. на ВКС, решение № 354 от 23.01.2019г. по т.д. № 840/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 69 от 31.07.2020г. по т.д. № 2461/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 60023 от 02.08.2021г. по т.д. № 2956/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 60154 от 20.01.2022г. по т.д. № 1071/2020г. на ВКС, I т.о., решение № 54 от 04.06.2020г. по т.д. № 1018/2019г. на ВКС, II т.о.

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК?

4. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва ли да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл по последните два въпроса в противоречие с решение № 83 от 23.06.2015г. по к.т.д. № 1940/2014г. на ВКС, решение № 136 от 11.01.2021г. по к.гр.д.№ 1865/2019г. на ВКС, решение № 77 от 17.03.2015г. по к.гр.д. № 2040/2014г. на ВКС, решение № 288 от 28.02.2020г. по к.гр.д. № 134/2019г. на ВКС, решение № 140 от 08.03.2021г. по к.т.д. № 2601/2019г. на ВКС.

5. Следва ли въззивният съд да кредитира заключението на вещото лице, без да го обсъди с другите доказателства по делото? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 267 от 04.03.2014г. по гр.д. № 30/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 67 от 08.06.2011г. по гр.д. № 745/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 236 от 26.05.2011г. по гр.д. № 644/2010г. на ВКС, I г.о.

6. Какъв следва да е обемът на отговорността на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” в контекста на регресния иск по чл.411 КЗ и по какъв начин следва да се определи обезщетението при принос на няколко участници в ПТП? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото

Излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение по съображенията, изложени в касационната жалба.

Ответникът по касация „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане” АД, представлявано от адв. С. С., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че формулираните от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а по отношение на последния въпрос не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, като е съобразил, че с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, е приел, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на вредите и при съпричиняване на вредите от няколко застраховани лица техните застрахователи, отговаряйки вместо тях по силата на застрахователния договор, отговарят така, както всеки от причинителите отговаря пред увреденото лице /чл.499, ал.7 КЗ/. Посочил е, че когато пострадалият събере вземането си от единия от солидарните съдлъжници, останалите не са освободени от задължение за плащане на обезщетението и по пътя на регреса платилият обезщетението ще урежда отношенията си с другия съизвършител съгласно чл.127, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Взел е предвид, че по прекия иск по чл.432 КЗ „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е участвал, в това число и като трето лице помагач на страната ищеца ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД в настоящето производство, поради което е приел, че влязлото в сила решение №260079/04.06.2021г., постановено по т.д.№183/2020г. на Окръжен съд – Хасково, няма установителна и обвързваща сила по отношение на „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД и твърдението за независимо съизвършителство и размера на претърпените вреди подлежат на самостоятелно и пълно доказване в настоящото производство.

Въззивният съд е изложил съображения, че съизвършителството е винаги конкретно и във всеки отделен случай се изследва на чие поведение се дължи преимуществено вредоносният резултат, респ. в каква по обем степен са допринесли за настъпването му съответните нарушения на правилата за движение и безопасност от страна на участниците в произшествието. Посочил е, че първоинстанционното решение се обжалва само в частта, в с която „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД на основание чл.499, ал.7 от КЗ вр. чл.127, ал.2 ЗЗД сумата над 50 810,47лв. до присъдения размер от 90 000 лв., представляваща вземане за припадащата се част от платено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 01.01.2020г., около 01.20ч. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], т.е. за присъдената сума от 50 810,47лв. решението е влязло в сила на основание чл.296, ал.2 ГПК. Съобразил е т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК и е приел, че общите правопораждащи юридически факти, които са едни и същи, се ползват с последиците на СПН, което следва да бъде съобразено от съда на основание чл.297, чл.298 и чл.299 ГПК, като единствено спорен остава размерът на вземането за припадащата се част от платено застрахователно обезщетение за вреди от процесното ПТП. След съвкупен анализ на доказателствата по делото въззивният съд е намерил, че правилно първоинстанционният съд е преценил на чие поведение от участниците в произшествието се дължи преимуществено вредоносният резултат, съответно в какъв размер е отговорността на всеки един от солидарните длъжници – застрахователи. Посочил е, че според заключението на автотехническата експертиза причините за настъпване на процесното ПТП са: поведението на водача на лек автомобил „Опел Зафира“- застрахован при ищеца, който е навлязъл на червен сигнал на светофарната уредба; поведението на водача на лек автомобил „БМВ“ - застрахован при ответника, който е навлязъл на червен сигнал на светофарната уредба; ако водачът на лек автомобил „БМВ“ не беше навлязъл в кръстовището на червен сигнал, удар между превозните средства нямаше да настъпи /отговор на задача № 6/. Съобразил е заключението на допълнителната автотехническа експертиза, според което в момента, в който лек автомобил „БМВ“ навлиза в платното за движение на лек автомобил „Опел“, лек автомобил „Опел“ се е намирал на разстояние 21,33 метра от мястото на удара, като това разстояние е по-малко от опасната му зона и при движение със скорост 80км/ч /66,7 метра/ и със скорост 50км /32,05 метра/. Посочил е, че в този случая водачът на лек автомобил „Опел“ не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието.

Приел е, че според заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза при процесния инцидент Н. А. е получила множество увреждания: Контузия на главата. Проведено консервативно медикаментозно лечение; Сътресение на мозъка. Проведено консервативно медикаментозно лечение; Контузия на гръден кош със счупване на ребра 7 и 8 вдясно. Проведено консервативно медикаментозно лечение; Травматичен пневмоторакс- навлизане на въздух в дясна гръдна кухина; Проведено оперативно лечение по спешност торакоцентеза /поставяне на тръбен дренаж в дясна гръдна половина за отстраняване на навлезлия въздух/; Счупване на левия страничен израстък на 5- ти поясен прешлен. Проведено консервативно медикаментозно лечение; Счупване на ставен израстък на лявата половина на долната челюст. Проведено оперативно лечение- междучелюстна фиксация с меко- еластична тяга; Счупване на горния клон на лявата срамна кост на таза със симфилиоза; Проведено консервативно лечение- покой и обезболяващи медикаменти; Контузия на корема. Проведено консервативно медикаментозно лечение; Травматично отлепване на плацентата. Проведено оперативно лечение по спешност- оперативно родоразрешение-секцио цезареа. Намерил е за установено от приетите документи, че така получените увреждания са в причинна връзка с процесното ПТП. Съобразил е, че периодът на възстановяване при ищцата е продължил 8 месеца, а ограниченията и затрудненията, които е изпитвала, са били при хигиенно битовото самообслужване вследствие на наличието на оперативна рана на корема и придвижването и с помощни средства- патерици, поради счупването на горния клон на лявата срамна кост и симфизиолизата. Пострадалата е имала затруднения за около 30 дни с храненето поради наличието на междучелюстна фиксация и през периода на лечение е търпяла болки и страдания, като първите два месеца, болките са били с по голям интензитет. Посочил е, че ще остане оперативен белег в долната част на корема вследствие на оперативното родоразрешение-секцио цезареа. Въззивният съд е приел, че раждането на мъртвородения плод на пострадалата е осъществено чрез спешно цезарово сечение (ЦС) под спинална анестезия на 01.01.2020 година към 08:00 часа, като при разреза на матката е открито отлепване на плацентата, довело до смъртта на плода. Посочил е, че смъртта на плода се дължи на вътреутробна асфиксия, причинена от отлепената плацента вследствие на тежката коремна травма от катастрофата, която е довела и до много други наранявания, но травматичното отлепване на плацентата се е оказало фатално за плода на бременната в 35 - 36г.с.. Приел е за установено, че периодът на възстановяване на пострадалата е продължил от 01.01.2020г. до 05.09.2020г. Въз основа на обсъдените доказателства въззивния съд е намерил за установено, че по отношение на травмите в областта на главата, гръдния кош, поясна област и таза лечението на пострадалата е адекватно и своевременно проведено; по отношение на травмата в областта на корема пострадалата правилно е хоспитализирана веднага в АГО, започнато е наблюдение и консултации с различни специалисти с оглед получените комбинирани травми при ПТП - с хирург, невролог и др.; Обсъдил е подсробно проведеното на пострадалата лечение и е приел, че ако спешното цезарово сечение е било извършено по-рано - към 06:30, когато е открито вътреутробното страдание на плода, е имало вероятност той да бъде роден жив и да се преодолеят последиците от настъпващата асфиксия, но тъй като травматичното отлепване на плацентата не е разпознато, това е довело до забавяне на спешното ЦС, което се е оказало фатално за живота на плода.

При така установените факти въззивният съд е приел, че приносът на водача на „БМВ“ за настъпването на събитието, съответно за вредоносния резултат, е по - голям от този на водача на л.а. „Опел“, но не значително, поради което го е определил на 60 %. Посочил е, че в подкрепа на този извод са заключенията на съдебно автотехническите експертизи, които установяват, че с поведението си и двамата водачи са нарушили правилата за движение по пътищата, като са навлезли в кръстовището на червен сигнал на светофарната уредба, като водачът на лек автомобил „Опел“ и при движение със скорост 80км/ч /66,7 метра/, и със скорост 50км/ч /32,05 метра/ не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието, т.е. поведението на водача на лек автомобил „БМВ“ - застрахован при ответника, е направило удара непредотвратим. По отношение претърпените болки и страдания от пострадалата въззивният съд е кредитирал заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, според което получените от нея увреждания са в причинна връзка с процесното ПТП. Отбелязал е, че по отношение на смъртта на плода на пострадалата вещите лица са приели, че се дължи на вътреутробна асфиксия, причинена от отлепената плацента вследствие на тежката коремна травма от катастрофата, т.е. ако не е било противоправното поведение на водачите на процесните МПС, участници в процесното ПТП, не би се стигнало до последващите действия по израждането на плода след постъпването в болницата, от което закючил, че причинната връзка между тези факти е установена.

Въззивният съд е приел за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания, че по делото не са установени всички елементи от фактическия състав на деликта, както и авторството му, при условия на съпричиняване от застрахованите при страните водачи; че неимуществените вреди, които е претърпяла пострадалата, не са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с виновното поведение на застрахования при ответника водач. Посочил е, че по отношение на наличието на елементите от фактическия състав следва да бъде съобразено влизането в сила на решението за част от претенцията, което е достатъчно, за да се приеме, че в тази част възражението е неоснователно. По отношение смъртта на плода на пострадалата е добавил, че платилият солидарен длъжник в процеса по прекия иск с предмет по чл.432 КЗ е направил същите правоизключващи общи възражения, видно от мотивите към решенията, относими към възникване на задължението, поддържани от ответника в настоящето производство, което не сочи недобросъвестност при осъществяването на защитата, съответно възможност за ангажиране на отговорността му за настъпилите от това вреди. Приел е, че анализът на заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза и показанията на вещите лица в съдебно заседание в частта, в която се коментират действията на лекарите след настъпването на ПТП, макар и да сочи пропуски, не обосновава извод за липса на причинно – следствена връзка между посочените релевантни факти, като в тази връзка е изтъкнал фактът, че ако не е било виновното противоправно поведение на водачите на МПС, участвали в ПТП, застраховани при солидарните длъжници - застрахователи, включително и поведението на застрахования при ответника водач, пострадалата е нямало да има вътреутробна асфиксия, причинена от отлепената плацента вследствие на тежката коремна травма от катастрофата, която е посочена като основна причина на смъртта на плода от вещите лица.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че ако водачът на л.а. „Опел“ е шофирал без употреба на алкохол, е могъл да прецени цялата пътна обстановка, приблизително времето, което остава до смяната на сигнала на светофара, скоростта, с която се е движил, за да може да намали и да има готовност за спиране, също така пътната настилка, която е била мокра и спирачния път се увеличава в сравнение при суха настилка, както и да възприеме и прецени цялата пътна обстановка и участниците в нея. Приел е, че според заключението на допълнителната автотехническа експертиза поведението на водача на „БМВ“, застрахован при ответника, е направило удара непредотвратим, което не се оборва от останалите доказателства по делото. Посочил е, че в случая съизвършителството е установено - наличието на елементите от фактическия състав е установено с влизане в сила на решението за част от претенцията, както е установено на чие поведение се дължи преимуществено вредоносният резултат, респ. в каква по обем степен са допринесли за настъпването му съответните нарушения на правилата за движение и безопасност от страна на участниците в произшествието. Приел е, че определените наказания на водачите, участвали в настъпилото ПТП, със споразумения, обективирани в Протокол от 14.01.2021г., сключени по НОХД №23/2021г. по описа на Районен съд - Хасково, V нак. състав за двамата водачи, признати за виновни за причиняване на процесното ПТП по непредпазливост и в условията на независимо съпричиняване, не обосновават промяна в направените изводи, тъй като нямат отношение към определяне отговорността на всеки един от солидарните длъжници за настъпването на вредоносния резултат, което се установява и от целите на наказанията, определени в чл.36 НК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.300 ГПК, е релевантен, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС – решение № 595 от 17.07.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 22 от 05.05.2011г. по т.д. № 368/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 7 от 09.03.2022г. по гр.д. № 2000/2021г. на ВКС, III г.о., решение № 14 от 04.05.2011г. по гр.д. № 1493/2009г. на ВКС, IV г.о. и др., според която съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, но само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е приел, че определените наказания на водачите, участвали в настъпилото ПТП, признати за виновни за причиняване на процесното ПТП по непредпазливост и в условията на независимо съпричиняване, нямат отношение към определяне на отговорността на всеки един от солидарните длъжници за настъпването на вредоносния резултат, което се установява и от целите на наказанията, определени в чл.36 НК. Не е налице противоречие и с посоченото от касатора решение № 144 от 27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, II, т.о., тъй като същото не съдържа обсъждане на поставения въпрос. Останалите въззивни решения, представени от касатора, не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда дали въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тях.

Формулираният в изложението втори въпрос се отнася до задължението на въззивния съд при преценка на приноса на всеки от водачите, участници в настъпило ПТП, да съобрази поведението им и конкретно извършените от тях нарушения. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че е относим към оплакването му за липса на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и смъртта на плода на пострадалата, както и към оплакването за по-голям принос на водача, чиято отговорност е застрахована при ищеца. Така поставеният въпрос не се явява обуславящ извода на въззивния съд за наличие на причинно-следствена връзка между смъртта на плода на пострадалата и процесното ПТП. Противно на твърдението на касатора, при определяне на съотношението на приноса на всеки от водачите, причинили процесното ПТП, въззивния съд е обсъдил поведението им и извършените от тях конкретни нарушения на правилата за движение, както и степента, в която са допринесли за настъпване на увреждането. Доводът за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с посочената от касатора практика на ВКС е неоснователно, тъй като същата не съдържа отговор на поставения правен въпрос – формирана е по въпроса за определяне на приноса на пострадалия за настъпване на увреждането, а не за определяне на приноса в хипотезата на съизвършителство на увреждането от няколко делинквенти.

Поставените от касатора трети и четвърти процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, са релевантни. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства относно поведението на двамата водачи, участници в процесното ПТП, и приноса им за настъпването му. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, е неоснователен. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за материална незаконосъобразност и необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Формулираният от касатора пети процесуалноправен въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд при обсъждане на прието по делото заключение на вещо лице. Въпросът е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно формираната във връзка с приложението на чл.202 ГПК трайна практика на ВКС - решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр.д. № 588/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 58 от 08.05.2014г. по гр.д. № 7493/2013г. на ВКС, II г.о., решение № 324 от 13.07.2011г. по гр.д. № 378/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 57 от 08.05.2014г. по гр.д. № 7493/2013г. на ВКС, II г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I т.о. и др., съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните, независимо от неговата пълнота, неяснота или необоснованост, а следва да го обсъди с всички останали доказателства, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. При наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица съдът е длъжен да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като, противно на твърдението на касатора, е обсъдил всички заключения на вещите лица в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и въз основа на това ги е кредитирал. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Последният материалноправен въпрос, отнасящ се до обема на отговорността на застрахователя по застраховка „ГО“ по чл.411 КЗ, е формулиран в хипотезата на наличие на няколко делинквенти. По така поставения въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая цитираната от касатора разпоредба на чл.411 КЗ, както и относимите разпоредби на чл.499, ал.6 и ал.7 КЗ и чл.127 ЗЗД, са ясни и пълни и касаторът не сочи по тях да е формирана неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване. От друга страна, въпросът за обема на отговорността на всеки от делинквентите за настъпилите от причиненото ПТП вреди е винаги конкретен и разрешаването му зависи от специфичните по делото факти.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 4560 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение