Определение № 1698 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4086/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Р. Ю. чрез адв. И. против решение № 782 от 12.06.2023 г. по гр. д. № 381/2023 г. на Апелативен съд – София, 7 – ми граждански състав.

Ответната страна Прокуратура на Република България (ПРБ) не е изразила становище с отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 263428 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 8282/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Н. Р. Ю. против ПРБ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за разликата над 15 000 лв. до 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура (ВОП) - София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на същата прокуратура, за периода от образуването му през м. януари 1991г. до 21.06.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2019 г. до окончателното й изплащане и в полза на ищеца са присъдени разноски. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска над 30 000 лв. до претендираните 100 000 лв. и в частта, с която е присъдено обезщетение от 15 000 лв., е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че по време на т. нар. „възродителен процес“ спрямо ищеца е била осъществена физическа и психологическа принуда. Посочил е, че във връзка с тези мероприятия на държавната власт е било образувано наказателно производство (сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780 – II/98 г. на ВОП – София, впоследствие ДП № II – 048/99 г. на ВОП – София), което не е финализирано с влязъл в сила съдебен (или прокурорски) акт. Приел е, че ПРБ е надлежен ответник по иска за отговорността на държавата за вреди по реда на чл. 2б ЗОДОВ, а възражението в този смисъл на ответника е счетено за неоснователно. Развил е аргументи, при препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първостепенния съд, че разумният срок за разследване на деянията, предмет на обвинението по горните дела, е изтекъл и многократно е надхвърлен. Изтъкнал е също, че ищецът е претърпял (и търпи) неимуществени вреди - вследствие от продължаващата висящност на процесното наказателно производство и невъзможността да получи морално възмездие за претърпените физически и психически страдания - които следва да се презумират. Отделно от това, съдът е приел в обжалваното решение, че този факт е и установен по делото. При тези фактически установявания исковата претенция е намерена за доказана в своето основание, а при определяне на нейния размер – съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД решаващият състав е счел, че сумата от 15 000 лв. е справедлива и достатъчна да възмезди ищеца за засегнатите нематериални блага от нарушаване на принципа за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Мотивирал е доводи, че този размер на обезвредата кореспондира с практиката (преобладаващата такава) на ВКС по сходни казуси.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. Следва ли мотивите на решението да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и следва ли съдът да изложи съображения защо счита същите за неоснователни?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора и да изложи съображения за тяхното приемане или отхвърляне, респ. да обсъди фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на доказателствата?“;

3. „Задължен ли е съдът при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок да съобрази всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за критерия за справедливост?“;

4. „Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по реда на чл. 2б ЗОДОВ и обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени?“

5. „Налага ли принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определените от съдилищата размери в аналогични случаи и дали наличието на големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава този принцип?“

Поддържа се, че по първото и второто питане е налице отклонение с практиката на ВКС, опредметена в: решение № 43/04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на IV г.о., решение № 60268/25.03.2022 г. по гр. д. № 391/2021 г. на III г.о., решение № 13/12.02.2021 г. по т. д. № 2896/2019 г. на II т.о., решение № 60163/09.02.2022 г. по гр. д. № 1368/2021 г. на I г.о., ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 194/11.01.2022 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV г. о. и др. По третото и четвъртото питане пък се сочи противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, отразена в: решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на III г.о., решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на III г.о., решение № 51 по гр. д. 465/2011 г. на IV г.о., решение № 126/2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на III г.о., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., последните четири по описа на IV г. о. и др. Във връзка с последното питане се твърди, че въззивното решение не е съобразено с решение № 154/18.08.2022 г. по гр. д. № 2893/2021 г. на IV г. о., както и с решение № 88/16.07.2018 г. по гр. д. № 4209/2017 г. и решение № 150/20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г., и двете по описа на III г.о.

Касационен контрол не може да се допусне.

Поставените въпроси не са обуславящи за изхода по делото, тъй като нито са се отразили на процесуалната дейност на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправния спор, нито са повлияли при определяне размера на справедливото обезщетение за засегнатите нематериални блага на ищеца от нарушено право на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок. В решаващата си дейност съставът на второинстанционния съд е обсъдил данните по делото, произнесъл се е по възраженията на страните и е преценил установените обективни обстоятелства от значение за размера на обезвредата, определил я е според критерия за справедливост като в тази си дейност се е позовал на правилото на чл. 272 ГПК и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Дали изводите са му обосновани или не в резултат на допуснато процесуално нарушение или пък преценката му за размера на обезщетението по критерия на чл. 52 ЗЗД е правилна при събраните по делото доказателства, са въпроси, които стоят извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на обжалването. Те са предмет на производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая отсъстват.

В обобщение, искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси е неоснователно и не може да се уважи.

Воден от горното, ВКС, състав на III г.о.,