Определение № 2101 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 610/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на “АНДУЕЙ ХЕЛФКЕЪР” Лтд. против определение № 1233/29.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 3151/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо определение № 3437/09.09.2024 г. по т.д. № 1199/2022 г. на Софийски градски съд в частта, в която съдът е оставил без уважение искането му за изменение на решение № 859/17.06.2024 г. на СГС относно разноските за адвокатско възнаграждение за производството по обезпечение на бъдещ иск в размер на 14 233,54 лева.

В частната касационна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че по делото са представени надлежни доказателства за извършване на претендираните разноски – фактура № 1511/26.04.2022 г. с основание – възнаграждение по договор за правни услуги за процесуални действия срещу Роел Медика ЕООД, проформа фактура 159/19.04.2022 г., както и банково извлечение от 26.04.2022 г. за сумата от 14 911,11 лева. Същите не са взети предвид от решаващия състав на САС при произнасянето му. Уточнява се, че дори и при липса на пълна идентичност на сумите в посочените документи, те са близки по размер и разликата от 42,23 лева се дължи на банковите такси при международен превод. Според частния касатор, изискванията на съда за идентичност на сумите във фактурата и банковото извлечение, както и посочването на фактурата в банковия документ, са проява на прекомерен формализъм по смисъла на практиката на ЕСПЧ и опорочават провеждането на справедлив процес съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Изтъква се също, че, доколкото хонорарът за процесуално представителство по обезпечение на бъдещ иск се заплаща преди образуване на делото пред съда, в платежния документ не е възможно да фигурира номер на дело. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обезпечение на бъдещ иск от 14 191,11 лева, както и сумата от 1 956 лева – адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Какво трябва да е съдържанието на платежните банкови документи като основание по силата на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, т. 1?”.

2. “Необходима ли е точна идентичност на сумите на фактура за адвокатско възнаграждение и банково извлечение за получена сума при международни валутни преводи или приблизителна идентичност е достатъчна, за да кредитира съдът платежният документ от банката за присъждане на разноски по делото?”.

3. “Необходимо ли е да фигурира номера на делото, по което се извършва процесуално представителство, в платежния документ от банката, като хонорарът се плаща преди образуване на същото?”.

По първите три питания се поддържа, че е налице основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалвания акт със задължителната практика на касацията – Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната такава, обективирана в определение № 379/19.11.2018 г. по т.д. № 793/2018 г. на ВКС, II т.о., определение № 60/19.05.2020 г. по гр.д. № 1770/2019 г. на ВКС, II г.о., определение № 283/22.05.2017 г. по ч.т.д. № 1287/2016 г. на ВКС, II т.о., определение № 278/18.10.2016 г. по гр.д. № 2369/2016 г. на ВКС, III г.о., определение № 156/27.04.2021 г. по ч.гр.д. № 1212/2021 г. на ВКС, IV г.о.

4. “Представлява ли излишен формализъм изискването за идентичност на сумите на фактура за адвокатско възнаграждение и банково извлечение за получена сума противоречие с правото на справедлив процес, установено в чл. 6 на Европейската конвенция за правата на човека и трайната практика на Европейския съд по правата на човека (Страсбург) при присъждане на разноските?”.

5. “Представлява ли излишен формализъм изискването на съда да фигурира като основание фактура за адвокатско възнаграждение в банково извлечение за получена сума противоречие с правото на справедлив процес, установено в чл. 6 на Европейската конвенция за правата на човека и трайната практика на Европейския съд по правата на човек (Страсбург) при присъждане на разноските?”.

По четвъртия и петия въпрос се твърди наличие на хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото с доводи, че относно искането за разноски от страна на въззивния съд е проявен прекомерен формализъм, който противоречи на правото на справедлив процес, установено в чл. 6 от ЕКЗПЧОС и трайната практика на ЕСПЧ при присъждане на разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна “РОЕЛ МЕДИКА” ЕООД, ЕИК[ЕИК].

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди обжалваното първоинстанционно определение по чл. 248, ал. 1 ГПК, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за присъждане на адвокатско възнаграждение за производството по обезпечение на бъдещ иск, е приел, че не е спорно и се установява от доказателствата по делото, че до приключване на устните състезания частния жалбоподател е представил списък на разноските, в които е поискано да бъде присъдена и горепосочената сума. Видно от доказателствата по делото, към списъка с разноски е представена фактура № 1511 от 26.04.2022 г. за сума от 7 277,49 евро за възнаграждение по договор за правни услуги за процесуални действия срещу “РОЕЛ МЕДИКА” ЕООД, проформа фактура № 159 от 19.04.2022 г. Приложено е и банково извлечение (движение по сметка), според което на 26.04.2022 г. адвокатското дружество е получило превод от страната в размер на 14 191,11 лева. В извлечението липсва отбелязване, че извършеното плащане е по процесната фактура. Представено е и платежно нареждане от 22.07.2022 г., от което се установява, че страната е превела на адвокатското дружество сумата от 27 711,57 лева, като в същото не е посочено основание. Изписаното на английски език такова не може да обоснове извод, че преведената сума представлява плащане за изготвяне на молба за обезпечение на бъдещ иск.

При тези данни решаващият състав на САС е приел, че в конкретния случай страната не е представила договор за правна защита и съдействие, от който може да се направи извод по отношение на договорения размер на предоставената услуга. Приобщена е фактура № 1511 от 26.04.2022 г. за сумата от 7 277,49 евро - за възнаграждение по договор за правни услуги за процесуални действия срещу “РОЕЛ МЕДИКА” ЕООД, проформа фактура № 159 от 19.04.2022 г., без втората да е представена по делото. Доказателствата за извършени плащания от страната в полза на адвокатското дружество не могат да бъдат възприети като годни да установят такова плащане на адвокатската услуга, най-малкото предвид липсата на идентичност на сумите. При това положение е намерил за неоснователен довода на частния жалбоподател за съществуването на доказателства за плащане на договореното адвокатско възнаграждение.

Апелативният съд е преценил като неоснователен и втория наведен от частния жалбоподател аргумент, че съдът следва да извърши служебна справка (проверка) относно наличието на образувано частно гражданско дело. Отбелязал е, че в мотивите на атакуваното определение първата инстанция не е приела, че не съществува (не е образувано) такова частно гражданско дело, а е обосновала извода си на липсата на доказателства за извършено плащане на договорено адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

Първите три въпроса, поставени от частния касатор, касаят съдържанието на платежен банков документ за удостоверяване на извършени разноски по делото. Същите не са коректно зададени, тъй като това не е единственият решаващ мотив на апелативния съд за отхвърляне на искането за присъждане на разноски по делото за твърдяното обезпечително производство. При лаконичните оплаквания в частната жалба съставът на САС е изложил подробни съображения, че фактурата като първичен счетоводен документ, съобразно чл. 6, ал. 1 ЗСч е носител на информация за регистрирана стопанска операция, но не е доказателство за извършено плащане по стопанската операция; че страната не е представила договор за правна защита и съдействие, от който може да се направи извод по отношение на уговорения размер на предоставената услуга; че не е приложена сочената проформа фактура от 19.04.2022 г.; че представената фактура от 26.04.2022 г. се отнася за възнаграждение по договор за правни услуги за процесуални действия срещу “РОЕЛ МЕДИКА” ЕООД. Едва след така изградените изводи, са изложени мотиви, че представените по делото доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение не могат да бъдат възприети като годни в тази насока най-малкото предвид липсата на идентичност на сумите, т.е. не е доказано плащането на адвокатска услуга именно за обезпечителното производство. При това положение поставените три въпроса не покриват общото селективно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Формулираните от частния касатор четвърти и пети въпрос са общотеоретични, доколкото не могат да се приемат за кореспондиращи с решаващата воля на апелативния съд. В случая решаващият състав на САС не е приел, че релевантно за присъждане на разноските е посочване във фактурата на делото, образувано по молбата за обезпечение на бъдещ иск. С оглед доводите в частната жалба е дал отговор, че съдът не дължи служебна проверка относно наличието на образувано частно гражданско дело. Мотивите на апелативния съд не се свеждат само до липса на идентичност на сумата във фактурата и банковото извлечение, а след цялостна преценка на приобщените по делото доказателства е формиран извод за неоснователност на доводите на страната за доказаност на реално плащане на адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство. Ето защо и тези питания на частния касатор нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не отговарят на общото изискване за осъществяване на касационна проверка.

Липсата на обосноваването на общата селективна предпоставка по така формулираните от частния касатор въпроси прави безпредметно обсъждането на поддържаните допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на обжалваното определение на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,