Определение № 3764 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1051/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от ЗД „БУЛ ИНС“ АД, чрез адвокат М. Г., срещу въззивното решение №459/03.11.2022г. на Апелативен съд – Пловдив по в.т.д.№427/2022г. в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено да заплати на Г. П. Б. сумата от 105 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря ѝ М. А. А., настъпила при ПТП от 27.08.2018г., рискът от настъпването на което събитие е покрит от сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по Застрахователна полица №В0/02/117003371883 и във връзка с което застрахователно събитие е образувана щета №[ЕГН], ведно със законната лихва, считано от 16.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Г. П. Б. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат К. Т., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага, че разпоредбата на чл.87 от ЗЗД е ясна и по приложението ѝ не е формирана противоречива съдебна практика. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38а от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. На основание чл. 213 от ГПК към настоящото производство е присъединено производството по частно г.д. № 1050/2023 г., образувано по частна жалба от Г. П. Б., чрез адвокат К. Т., срещу определение №24/16.01.2023г. по в.г.д.№424/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата ѝ за изменение на решението в частта за разноските, като се отмени решение №175/10.05.2022г. на Окръжен съд – Пловдив по т.д.№618/2021г. в частта, с която в полза на ЗД „Бул Инс“ АД са присъдени разноски в размер на 3 152,10лв. Жалбоподателката твърди, че определението е неправилно. Излага, че приложимата разпоредба по отношение на разноските в производството е тази на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като ответникът е направил плащане на част от дължимото обезщетение след завеждане на делото. Искът е уважен в пълния предявен размер, поради което на ответника не се следват разноски. По същество моли определението да бъде отменено и да се уважи искането за изменение на решението в частта за разноските. Насрещната страна ЗД „Бул Инс“ АД с писмен отговор, чрез адвокат М. Г., оспорва жалбата. Твърди, че решението в частта за разноските е правилно и законосъобразно, като същите са надлежно изчислени. По същество моли жалбата да бъде оставена без уважение. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив, е постановил друго, с което осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на Г. П. Б. сумата от 105 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря ѝ М. А. А., настъпила при ПТП от 27.08.2018г., рискът от настъпването на което събитие е покрит от сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по Застрахователна полица №В0/02/117003371883 и във връзка с което застрахователно събитие е образувана щета №[ЕГН], ведно със законната лихва, считано от 16.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата. Решението в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установен факта на настъпило на 27.08.2018г. ПТП, по вина на водача на л.а. „Ф.“, модел „Г.“, с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата на чл.5, ал.1, т.1, чл.6, ал.1, т.1, чл.16, ал.1, т.1 и чл.20, ал.1 от ЗДвП, вследствие на което причинил смъртта на М. А. А.. Приел, че извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца са установени с влязлата в сила присъда по НОХД №2123/2020г. на Окръжен съд – Пловдив и са задължителни за гражданския съд, на основание чл.300 от ГПК. Установил, че по делото са безспорни и фактите за наличие на причинна връзка между противоправното поведение на водача на лекия автомобил и причинената вреда, както и за наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”, към датата на ПТП, между собственика на посоченото МПС и дружеството ответник. Въззивният съд посочил, че основния спорен въпрос по делото е дължи ли се обезщетение на ищцата за понесените от нея неимуществени вреди, с оглед подписаното между страните споразумение от 27.05.2021г. и заплатеното в хода на производството /на 06.10.2021г./ обезщетение в размер на 95 000лв. За да даде отговор на същия, съдът констатирал, че с представеното по делото Споразумение от 27.05.2021г., сключено между страните, ответникът ЗД „Бул Инс“ АД, поел задължение да изплати на Г. Б. сума в размер на 105 000лв., представляваща обезщетение за претърпените от Б. имуществени и неимуществени вреди, възникнали от настъпилото на 27.08.2018г. ПТП, включително такива за лихва за забава, пропуснати ползи и всички други вреди, които са пряка и непосредствена последица от произшествието. Съдът посочил, че в чл.2 от споразумението бил определен двумесечен срок за изпълнение на поетото от застрахователя задължение за плащане по посочената банкова сметка на Г. Б.. Съгласно уговореното в чл.4 страните приели, че след изпълнение на поетите от със споразумението задължения по начина, в сроковете и при условията на същото, отношенията между тях по повод ликвидационна преписка по щета №[ЕГН]/16.07.2019г. ще бъдат окончателно и напълно уредени /бенефициента няма да има неудовлетворени претенции към застрахователя или към виновния водач за претърпените от него вреди, включително и бъдещи такива, които са пряка и непосредствена последица от ПТП/. Съдът констатирал, че с изпратено от Г. Б. до ЗД „Бул Инс“ АД изявление/уведомление за разваляне на договора, получено от застрахователя на 30.07.2021г., ищцата направила изявление за разваляне на сключеното на 27.05.2021г. споразумение, поради неизпълнение на задължението за заплащане на договореното обезщетение в двумесечен срок. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че с отправеното до ответника извънсъдебно изявление ищцата Г. Б. се е позовала на правото си по чл.87 ал.2 от ЗЗД и независимо че не е дала срок за изпълнение, по смисъла на чл.87 ал.1 от ЗЗД, при наличие на предпоставките за развалянето на споразумението, облигационната връзка на страните била прекратена. В тази връзка съдът приел, че липсата на подходящ срок за изпълнение в процесното уведомление не го е лишило от правен ефект, ако след получаването му длъжникът е бездействал в достатъчен според обстоятелствата срок. В конкретния случай, съдът се позовал на безспорно установения факт на неизпълнение на задължението на застрахователя за плащане на договореното обезщетение в двумесечния срок, изтекъл на 27.07.2021г., което бездействие продължило и след получаване на уведомлението за разваляне. Констатирал, че едва на 06.10.2021г., след образуване на делото /12.08.2021г./, застрахователят е превел по сметка на ищцата сумата от 95 000лв., което отново приел за неточно по размер изпълнение. Обосновал, че кумулативно двете неточни изпълнения – по време и размер, следва да се приравнят на пълно неизпълнение. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че към датата на предявяване на исковата молба е било настъпило прекратителното действие на споразумението от 27.05.2021г. Допълнително посочил, че дори предпоставките за развалянето му да не са били налице към предявяване на иска, то изявлението на кредитора по чл.87 от ЗЗД може да бъде направено с исковата молба и без да съдържа подходящ срок за изпълнение. Изложил, че в конкретния случай исковата молба има значение на покана за изпълнение до длъжника и с подаването ѝ кредиторът надлежно е развалил споразумението. Съдът намерил за неоснователно възражението за неизправност на ищцата Г. Б., като кредитор, с оглед предявения иск срещу застрахователя, по който било образувано т.д. №398/2021г. на Окръжен съд – Пловдив. В тази връзка посочил, че към датата на предявяването му – 31.05.2021г. не е било налице плащане от страна на застрахователя, поради което и не е било настъпило окончателното уреждане на отношенията между страните, договорено „след изпълнение на поетите от страните по него задължения по начина, в сроковете и при условията на същото“. Приел, че неизпълнението на задължението на ищцата изразяващо се в предявяване на иск преди изтичане на двумесечния срок за плащане по споразумението е незначително, предвид оттеглянето на исковата молба, като страната е понесла и санкционните последици по чл.78 ал.4 от ГПК. Съдът намерил за неоснователно и въведеното с отговора материалноправно възражение за прихващане с присъдените в полза на ответника разноски по т. д. №398/2021г. Приел, че по делото не е установено наличието на предвидените в чл.103 от ЗЗД предпоставки за това, по следните съображения: Изявлението за прихващане е достигнало до ищцата след превода на сумата от 95 000лв.; към посочената дата е липсвало изискуемо и ликвидно вземане в полза на ответника, доколкото определението по чл.248 от ГПК, постановено по т.д. №398/2021г. на Окръжен съд – Пловдив не е било влязло в сила; не е налице съвпадане на сумата, с която е извършено прихващането /10 000лв./ и размера на присъдените в полза на застрахователя разноски /4 977лв./. По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за основателен. По отношение на размера на същия, съдът посочил, че по делото е установено обстоятелството, че вследствие на произшествието ищцата Г. Б. претърпяла болки и страдания от смъртта на дъщеря си М. А. А., изразяващи се в силен емоционален стрес и душевни мъки. Установил, че ищцата се затворила в себе си, не общувала с познати, не се вълнувала от нищо, приемала антидепресанти. Неочакваната смърт на детето ѝ, на възраст от 20 години, с което имала дълбока емоционална връзка и близост, се отразило изключително неблагоприятно на физическото и психическото ѝ състояние. Според заключението по допуснатата съдебно-психологична експертиза, след смъртта на дъщеря ѝ, у Г. Б. се наблюдавала Остра стресова реакция, довела до разстройство в адаптацията с тревожно депресивна реакция. Съдът приел, че последващото постравматично стресово разстройство било със симптоматика и към момента на експертизата, а нарушената адаптация се изразявала в емоционални симптоми на тревожност, понижена самооценка, психична и физическа умора, страдание, обърканост, безпомощност, слабост, нарушена концентрация на вниманието, нарушен сън, снижен емоционален резонанс, усещане за самота и празнина. Посочените обстоятелства, младата възраст на пострадалото лице и изключително близката родствена връзка между пострадал и претендиращ обезщетение /дете – родител/, обосновали извода, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от Г. Б. вреди е 200 000лв. Съдът отчел факта на заплащане на сумата от 95 000лв. в хода на производството, вследствие на което присъдил в полза на ищцата сумата от 105 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.07.2019г. до окончателното ѝ изплащане. Касаторът обосновава допускане на обжалването поради очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като със същото, в противоречие с основните принципи на правото за разваляне на договорите, въззивният съд е приел, че постигнатото между страните споразумение е прекратено по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД, независимо от липсата на предоставен срок за изпълнение. Приел, че последната не лишава изявлението за разваляне от правния му ефект, доколкото след получаване на предупреждението длъжникът е бездействал в достатъчен според обстоятелствата срок. Твърди, че не е ясно от къде съда е извел извода за „бездействие в достатъчен според обстоятелствата срок“ – не е посочена законова разпоредба или съдебна практика на ВКС в този смисъл. Излага, че разпоредбата на чл.87, ал.1 от ЗЗД е ясна, категорична и не допуска тълкуване в смисъла вложен от въззивния съд. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В конкретния случай оплакванията за очевидна неправилност са обосновани с твърдения за необоснованост на решението и несъгласие с изводите на съда по приложение на разпоредбата на чл.87 от ЗЗД, като необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. В условие на евентуалност, касаторът претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса: Когато страната по един двустранен договор се позовава на потестативното си право по чл.87, ал.1 от ЗЗД да развали една облигационна връзка, липсата на изявление за даден подходящ срок за изпълнение на длъжника, в полученото от него уведомление за разваляне, може ли да бъде заместено от бездействието на длъжника в достатъчен според обстоятелствата срок и да доведе до желания от страната правен ефект? Твърди, че от мотивите на решението не е ясно от кой нормативен акт е изведен извода за „бездействие в достатъчен според обстоятелствата срок“, а въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Този въпрос е свързан с приложението на разпоредбата на чл.87 от ЗЗД относно реда за разваляне на съществуваща между страните облигационна връзка. По приложение на посочената разпоредба е налице трайно установена съдебна практика, част от която са решение №81/03.06.2015 г. по г.д.№ 1591/14 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №37/22.03.2011г. по гр.д. №920/2009 г. на ВКС, ІV г.о, в които е прието, че двустранните договори могат да бъдат развалени с исковата молба, независимо от това, дали с последната е определен подходящ срок за изпълнение, не е посочен изобщо срок за това или посоченият е недостатъчен. Прието е, че във всички случаи договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на съдебното производство до изтичането на обективно подходящия с оглед конкретните обстоятелства срок. В решение № 182/20.04.2012 г. по гр.д.№ 1588/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о е прието, че специалната уредба по чл.87, ал.3, изр.2 от ГПК дава на ответника допълнително средство за защита в случаите, когато правото за разваляне е възникнало и не е погасено. Посочено е, че в този случай длъжникът може да предложи изпълнение в хода на процеса и да поиска от съда да му бъде предоставен подходящ срок за изпълнение. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. От друга страна, в изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването, за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Искането е обосновано с несъгласието на страната с изводите на съда, което както беше посочено не е сред основанията за допускане на обжалването по чл.280 от ГПК. Съдът не констатира и наличие на друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По депозираната частна жалба по реда на чл.274, ал.2 от ГПК: С постановеното определение №24/16.01.2023г. по в.т.д.№427/2022г. въззивният съд е оставил без уважение искането за изменение на решение №459/03.11.2022г. в частта за разноските, като отмени изцяло решението на първостепенния съд, с което в полза на ЗД “Бул Инс“ АД са присъдени разноски съразмерно отхвърлената част от иска. За да постанови този резултат въззивният съд приел, че с решението си първостепенния съд е отхвърлил изцяло предявения от Г. Б. иск с правно основание чл.432 от КЗ и е присъдил в полза на ответника направените в производството разноски. Посочил, че с въззивното решение предявеният иск е приет за основателен до 105 000лв. от пълния предявен размер 200 000лв., поради което разноските са разпределени и присъдени при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК. Съдът приел, че приложение на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК би могло да бъде преценено от първостепенния съд, пред когото ищцата е следвало да депозира молба по реда на чл.248 от ГПК. Изложил, че доколкото страната не е упражнила това свое право, разноските следва да се определят на база приетото от окръжния съд, тъй като във възизвното производство е недопустимо да се извършва изменение на решението на първостепенния съд в частта за разноските. Подадената частна жалба е основателна. Съгласно разпоредбата на чл.78 от ГПК разноските в исковото производство се присъждат съразмерно уважената и отхвърлената част от иска. При постановяване на въззивното решение съдът се произнася по разноските направени от страните и пред двете инстанции, според установения от съда краен резултат по спора. В конкретния случай, предмет на въззивното производство е бил целия размер на предявения иск от 200 000лв., отхвърлен от първостепенния съд. С решението си въззивният съд приел, че към датата на образуване на производството вземането на ищцата е било ликвидно и изискуемо; намерил същото за основателно в пълния му предявен размер, но установил, че част от него е била погасена в хода на исковото производство, което довело до частичното отхвърляне на претенцията за сумата от 95 000лв. С оглед на така установеното, настоящият състав намира, че ответникът, с неизпълнение на поетото извънсъдебно споразумение и неоснователното оспорване на иска, е станал причина за завеждане на делото. Частичното отхвърляне на предявената претенцията е резултат от независещи от ищеца причини /извършеното в хода на производството плащане от страна на ответника/, поради което ответникът няма право на съдебно-деловодни разноски. В заключение, частната жалба е основателна. Определението на въззивния съд по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се измени въззивното решение в частта за разноските, като се отмени решение №175/10.05.2022г. по т.д.№618/2021г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която Г. П. Б. е осъдена да заплати на ЗД “Бул Инс“ АД сумата от 3 152,10лв., представляваща направените по делото разноски съразмерно отхвърлената част от иска. На основание чл.38 от Закона за адвокатурата ЗД “Бул Инс“ АД следва бъде осъдено да заплати на адв. К. И. Т., сумата от 4 356лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от нея безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд, определено съгласно по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, съдът