Определение № 3640 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1861/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Т. К., чрез адв. Н. И. срещу решение № 229/28.05.2025 г. по в. гр. д. № 240/2025 г. на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение от 93/07.08.2024 г. по гр. д. № 228/2024 г. на Районен съд – Никопол в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК, че касаторът дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 2 743,81 лв. – редовно падежирала главница за периода от 16.03.2021 г. до 19.01.2023 г., дължими по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, сумата в размер на 2 092,85 лв. - договорна лихва за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г., и сумата в размер на 638,33 лв. – изискуема мораторна лихва върху вноски с настъпил падеж, за периода от 15.11.2020 г. до 22.02.2023 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 27.10.2023 г. до окончателното и изплащане, като В. К. е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 7 710,78 лв., представляваща неплатена, предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № PLUS – 17681866, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2023 г., до окончателното и изплащане, както и да заплати разноски по делото. Касаторът поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в който се оспорва основателността на жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България“ и касатора е бил сключен договор за потребителски кредит № PLUS-17681866/11.02.2020 г., за който са приложими нормите на ЗПК, както и че В. К. е усвоила отпуснатия кредит в размер на 11 580 лв., а на 28.05.2020 г. е сключила споразумение с кредитора за отсрочване на погасителните вноски. Отбелязал е, че вземането срещу касатора е било прехвърлено изцяло на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с последващото подписано приложение към рамковия договор за цесия. Въззивният съд е посочил, че не са ангажирани надлежни доказателства, установяващи, уведомяването на ответницата за това, че целият кредит е бил обявен за предсрочно изискуем, с оглед на което е приел, че искът по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК се явява основателен само за тези вноски част от главницата, които са били с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Счел е още, че доколкото в депозираната искова молба ищецът изрично е посочил, че обявява за предсрочно изискуем остатъка от кредита и това волеизявление е достигнало до знанието на ответницата с връчването на преписа от исковата молба следва да се приеме, че и останалата част от главницата е станала изискуема, поради което е уважил предявения в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 432 във вр. с чл. 430 ТЗ за сумата от 7 710,78 лв. Съдът е посочил още, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 (към закона) начин. Въззивният съд е счел, че в процесния договор ясно са посочени както лихвеният процент - 13,84 %, така и годишният процент на разходите - 16,32 %, без да анализира начина на тяхното формиране. Приел е още, че в процесния договор е отразена общата стойност на плащанията, конкретизирани са броят, размерът и падежът на погасителните вноски, както и какъв е остатъкът от главницата, а размерът на ГПР е значително по-нисък от максималния предвиден в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на това въззивният съд е счел, че не могат да се приемат за основателни доводите за прекомерност на размера на договорната лихва и за нейното противоречие със закона и добрите нрави, приел, че процесният договор е породил правно действие между страните и произтичащите от него вземания са изискуеми и ликвидни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ В случаите когато, в договор за кредит в стойността на ГПР не са включени сумите заплатени за „такса ангажимент“ и застрахователна премия следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда, вследствие на което да бъде призната за дължима само оставащата чиста стойност на кредита?; 2/ В случаите, когато в договор за кредит не е посочено как се определя стойността на ГПР - по ясен и еднозначен начин /като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване към момента на сключване на договора за кредит, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема/ - следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда, вследствие на което да бъде призната за дължима само оставащата чиста стойност на кредита?; 3/ В случаите, когато в договор за кредит не се съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит, да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания /съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК/ - следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда, вследствие на което да бъде призната за дължима само оставащата чиста стойност на кредита? Касаторът счита, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в отклонение от актове на съда на Европейския съюз, по първия въпрос - обективирана в Решение по дело С-686/19 г. СЕС /SIA Soho Group, EU:С:2020:582/, Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C- 714/22 г. СЕС; по втория въпрос - Решение от 09.20.2018 г. по дело С – 448/17 г. СЕС, както и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 г., Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС. По третия поставен въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи и втори въпрос удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че формалното посочване на общия размер на ГПР в договора за потребителски кредит е достатъчно, за да се направи извод за спазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК спрямо договора за потребителски кредит. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед твърденията на касатора, като се отнесат до това как се формира и как следва да бъде представена стойността на ГПР в договора за потребителски кредит, и какви са правните последици при липса на елемент по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК? В т. 66 от цитираното от касатора решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС са разяснени правните последици, когато договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР. В т. 30 от решение от 16 юли 2020 г. на СЕС по дело С-686/19 е изяснено понятието "общи разходи по кредита на потребителя". С решението от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС са дадени пояснения относно начина на посочване на годишния процент на разходите и неговото съдържание. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка за съответствието му с така цитираната практика на СЕС по поставения от касатора и у,точнен от състава на ВКС правен въпрос. Въведеният от касатора трети въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. В случая не се твърди длъжникът да е лишен от възможност при погасяването на главницата по кредита да получи безвъзмездно информация за състоянието на кредита. В разрез с доводите на страната, в клаузата на чл. 7, изр. посл. от приобщения към делото договор за кредит е уговорено, че кредитополучателят може по всяко време да поиска и получи безвъзмездно извлечение за състоянието на договора, под формата на погасителен план, с отбелязване на извършените и предстоящите плащания. Поради това въпросът, който предпоставя предположение за липса на такава информация в съдържанието на процесния договор, не съответства на данните по делото. С оглед на това третият въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и е безпредметно обсъждането на поддържания от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за осъществяване на касационна проверка. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 263,72 лв. по сметка на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение