Определение № 50062 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2067/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и А. О. О., срещу решение № 357/14.03.2022 г. постановено по възз. гр. д. № 3234/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение от 21.07.2021 г. по гр.д. № 8284/2019 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. О. О. сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д. № 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, на основание чл.2б ЗОДОВ, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. Ищецът А. О. О. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 12 000 лв. до 100 000 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който могат да бъдат обобщени в следния смисъл: 1. За обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и спадат ли към тези критерии към стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ.; и 2. За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички доказателства по делото и всички доводи и възражения на страните относими към предмета на спора. Според жалбоподателя - ищец въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а за първия от тях при условията на евентуалност се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по касационната жалба на ищеца. Обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размера от 12 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ищецът А. О. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът е уважен. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът А. О. е сред 517-те български граждани, върху които в периода 1985 г.- 1989 г. е била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им, чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене. На ищеца не само му били сменени имената, но и бил въдворен принудително в Белене, тормозен психически, живял в лагера при лоши битови и хигиенни условия. Впоследствие бил преместен в друг лагер- в Бобов дол, където условията също били лоши. През 1989 г. бил изселен в Република Турция, където живее и към настоящия момент. Прието е за безспорно, че в резултат на тези мерки са били засегнати основни човешки права на ищеца. Прието е за безспорно между страните обстоятелството, че по повод на тези действия на физически лица, висши държавни служители, на 30.01.1991 г. е образувано, сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили /впоследствие преобразувано в сл. дело № 781-Н/98 г. на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на ВОП/, придобило обществена известност като делото за „Възродителния процес“. От събраните по делото писмени доказателства е установено, че ищецът е разпитван по процесното следствено дело като свидетел /протокол за разпит на свидетел от 29.10.2001 г./. Депозира също молба до Военно-окръжна прокуратура от 19.04.2017 г., като изявил желание да се запознае с материалите по делото и се интересувал от развитието на делото. С оглед изключително дългия период от време от над 30 години, в който наказателно производство не е приключило и все още е висящо в своята досъдебна фаза, въззивният съд е приел, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС. Посочил е, че независимо от двукратното връщане от съда на ПРБ на внесения обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство, както с оглед предмета на производството, така и поради поведението на страните и на техните процесуални или законни представители или поради поведението на останалите участници в процеса. Посочено е, че спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, съдът е взел предвид вида на конкретното ДП, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, чувството му на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност, напредналата възраст на ищеца - към момента на цитираните събития, същият е бил на възраст между 40 и 50 г., грижил се е активно за семейството си - съпруга и две деца, а към днешна дата вече е над 80 години. Съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението е 12 000 лв., като се е позовал и на други дела за обезщетение, водени от други пострадали лица по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т.нар. „Възродителен процес“. Прието е, че в случая, всички факти от значение за правото на обезщетение на ищеца за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от деликт- бавното правораздаване. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Първият от въпросите поставени от ищеца и въпросът поставен от ответника са сходни и са поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес. Те обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената по тези въпроси многобройна и единна съдебна практика. По приложението на понятието „справедливост”, е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр.д. № 1520/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ г.о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ІV г.о. и др., според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Унифициране при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна. В различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Поставеният от касатора- ищец правен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, обуславя обжалваното решение, но също не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение