Определение № 4814 от 09.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1965/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Д. М., чрез процесуалния ѝ представител, срещу определение № 637 от 27.02.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 484/2026 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е потвърдено определение № 23293 от 20.11.2025 г., постановено по гр. д. № 11516/2025 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 28 състав, с което производството, образувано по искова молба на И. Д. М. против Национална здравноосигурителна каса е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – [населено място]. В частната касационна жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се възражение, че ищцата не претендира отмяна на издадения административен акт, а единствено е изтъкнала аргументи по отношение на противоречащите действия на управителя на НЗОК, които били останали неразгледани от съда. Релевира се довод, че доколкото в случая отговорността на държавата не можела да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ, то единственият възможен ред за защита бил по гражданскоправен ред чрез иска по чл. 49 ЗЗД. Подчертава, че съдържанието на претенцията, с която съдът е сезиран, се състои в присъждането на направените от ищцата разходи за лечение в чужбина, като правото ѝ произтичало от разпоредбите на общностното право. В изложението към частната касационна жалба се прави искане за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Какъв е редът за реализиране на отговорността на Национална здравноосигурителна каса при издаване на противоречиви актове за възстановяване на сума за лечение на български гражданин в държава-членка на Европейски съюз спрямо едно и също лице за първоначално и продължаващо лечение?“, за който се твърди, че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 110 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г., IV г.о. Поддържа се още, че въззивното определение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, от страна, която е легитимирана да обжалва същия и в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок. Въззивният съд е установил, че производството е било образувано по предявен от И. Д. М. против Национална здравноосигурителна каса иск за заплащане на сумата от 62 772 лв., представляваща имуществени вреди, претърпени вследствие незаконосъобразно постановен от управителя на НЗОК отказ за възстановяване на направените от нея разходи за лечение в Кралство Испания, проведено в периода от 15.10.2023 г. до 15.12.2023 г. Въззивният състав е споделил правните изводи на първоинстанционния съд относно административноправния характер на предявената претенция. Приел е, че, доколкото постановеният отказ представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 и ал. 4 АПК, издаден от административен орган при упражняване на функциите му, то правният спор е от компетентността на административния съд. В отговор на поддържаните от частния жалбоподател оплаквания, въззивният съд е разгледал приложимото общностно право, като е посочил, че съответните Регламенти имат пряко приложение и не изискват транспониране, като държавата-членка е длъжна да гарантира правата, произтичащи от тях, но съобразно националното процесуално право, което в случая е административното съдопроизводство. В допълнение е посочил, че счита искът по чл. 1 ЗОДОВ за ефективно правно средство за защита по заявената претенция. За да стигнат до извода, че делото е подсъдно /подведомствено/ на Административен съд - София-град и двете инстанции са изследвали наведените от частния жалбоподател фактически твърдения и са приели, че те не сочат за наличието на деликт, обуславящ разглеждането на претенцията по гражданскоправен ред, а касаят спор от административноправен характер. Върховният касационен съд, състав на Четвърто Гражданско отделение, приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК вр. с чл. 280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отговор на поставения въпрос се съдържа в практиката на ВКС /решение № 256 от 01.07.2015 г. по гр. д. №223/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО/. Съобразно същата редът за реализиране на отговорността на Национална здравноосигурителна каса при издаване на актове, чрез управителя си, с които отказва да престира парично плащане по здравноосигурително правоотношение е административноправен. Това е така, защото здравноосигурителните правоотношения са предмет на регламентиране и регулиране не на обективното гражданско (частно) право, а на публичноправното законодателство, в случая - чл. 45, ал. 1 от ЗЗО. Поради това, такъв отказ за плащане (възстановяване) на разходи за лечение в чужбина, направен от страна на НЗОК, не представлява неизпълнение на гражданскоправно (частноправно) парично задължение, произтичащо от правоотношение между равнопоставени правни субекти. Такъв отказ за парично плащане се извършва от страна на НЗОК (чрез управителя й) в рамките на нейната публичноправна - специализирана административна дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за заплащане (закупуване) на здравни дейности, в която се изразява задължителното здравно осигуряване - чл. 2 от ЗЗО. Такъв отказ за заплащане (възстановяване) на разходи, направени от физическо лице - български гражданин за лечение в чужбина, несъмнено засяга негови права и законни интереси, като отказът се постановява от административен орган, какъвто е управителят на НЗОК (чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗА, във вр. с чл. 19 от ЗЗО) - от името на овластена със закон организация, осъществяваща административно-управленската дейност по задължителното здравно осигуряване (чл. 2 и чл. 45, ал. 1 от ЗЗО). Настоящият съдебен състав изцяло споделя, така установената практика на ВКС, като не намира основание за промяна. При тези обстоятелства по делото, предвид възприетото по-горе разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, следва изводът, че в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС е постановеното въззивно определение. Следва да се посочи, че във връзка с разграничението на гражданскоправните от административноправните спорове /основният за настоящото производство въпрос/, е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно постановление № 1/29.09.2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСС от ГК и ТК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС, където изрично е изведено, че критерии за разграничение между гражданските и административните дела са методът на регулиране на отношението, дали страните са в позиция на равнопоставеност или субординация и характерът на обжалвания акт, съответно актът, от който се претендира, че произтича спорното право. Също там е посочено, че разрешаването на спорове, произтичащи от регулирани от закон властнически правоотношения, е от компетентността на административните съдилища. Твърдяното в частната жалба противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице по отношение на решение по гр.д. № 93/2012 г. по описа на IV г.о. на ВКС, което касае различна хипотеза и съответно различни, спорни между страните, въпроси, а именно – присъждане на обезщетение за вреди, настъпили от постановен съдебен акт, и какъв е обхватът на функционалния имунитет на съдията. Посоченото определение № 445 от 30.03.2015 г. по гр. д. № 6655/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява задължителна съдебна практика. Изложеното по-горе и липсата на противоречие с посоченото решение на ВКС води до неоснователност на искането за допускане касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определението на въззивния състав не е и очевидно неправилно. Въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби на ГПК, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Поначало непроизнасянето на съда по наведените от страната доводи не води до очевидна неправилност на акта, но все пак следва да се посочи, че в настоящия казус въззивният съд е обсъдил всички оплаквания на жалбоподателката, като е изложил ясни и подробни мотиви. В заключение: При селектиране на частната касационна жалба не се установи да са налице посочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Воден от горното, съдът