Определение № 212 от 19.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5023/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 16384 от 24.09.2021 г., подадена от К. И. Л. чрез адвокат З. О. и насочена срещу въззивно Решение № 916 от 29.07.2021 г. по в.гр.д.№ 710/2021 г. на Апелативен съд – София, VІІ гр. състав, с което е потвърдено Решение № 260132 от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 10639/2017 г. на Софийски градски съд, г.о., І-16 състав. Ответницата по касация Н. Н. Н., в депозиран отговор чрез адвокат П. Г. от САК, счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С потвърденото от АС – София решение на СГС е признато за установено по предявения от Н. Н. Н. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответника К. И. Л., че ищцата е собственик на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в [населено място], общ. Столична, район „В.”, [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 425 кв.м., съгласно нотариален акт № 143, том XXIV, дело № 4116/1963 г. на Първи нотариус при Софийски народен съд, а съгласно кадастрална скица - с площ от 1 446 кв.м., с номер по предходен план I-299, от квартал 27, по плана на [населено място], местност „Б. – ”, при съседи по нотариален акт: от две страни улици и парцели * и *, на основание покупко-продажба и по наследство. Въззивният съд е приел, че съгласно нотариален акт за собственост на придобит имот по ЗРПВПНИ № 143 от 12.10.1963 г., ТКЗС „Г. К.”, Горна баня е продало на купувачите Н. Й. Н. и Л. А. В. (чийто единствен наследник е ищцата, тяхна дъщеря) празно дворно място с площ от 1 425 кв.м., съставляващо парцел * – 299, кв. 27 по плана на [населено място], местност „Б. – ”, при съседи: от две страни улици и парцели * и *. Процесният ПИ с идентификатор *** попада изцяло в ПИ № * от кв. 27 по стар кадастрален план, кадастрален лист № 589, като площта му по графични данни е 1 463 кв.м. По делото е представен договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт от № 17, том I, peг.№ 1519, дело № 16 от 2013 г. на нотариус М. Д. - С., вписан в Агенция по вписванията на 15.05.2013 г. с вх.peг.№ 21580, акт № 130, том 51, дело № 16116, с който Г. К. С., в качеството на продавач, продава на К. И. Л. дворното място в [населено място], [улица], представляващо ПИ с идентификатор ***, с площ от 1 425 кв.м., а по скица 1 446 кв.м., за сума в размер на 97 000 лв. Преди това е оформен договор за дарение (н.а.№ 12, том I, peг.№ 1253, дело № 12 от 2013 г. на нотариус М. Д. - С., вписан в Агенция по вписванията), с който В. Г. С., чрез пълномощника си Г. К. С., е дарила на сина си Г. К. С. 1/2 идеална част от описания недвижим имот. От преписката по нотариални дела № 16 от 2013 г. и № 12 от 2013 г., е видно че е представен нотариален акт за покупко-продажба № 23А, том XXV, дело N 4613/1967 г. на Нотариус при СНС, без данни за вписване на акта, съгласно който Н. Й. и Л. В. продават на К. В. С. процесния имот. На представеното копие на същия нотариален акт е направено отбелязване за „верността на преписа от оригинала на официален (частен) документ”, от Н. Г., която е помощник - нотариус при нотариус М. Д. - С., което впоследствие е опровергано от справка „Обща архива”. Съгласно удостоверение изх.№ 155 от 30.01.2020 г. на Служба по вписванията, Агенция по вписванията, в книга „Актова книга за продажби”, том XXV от 1967 г., няма подреден акт с номер „23А”; след акт № 23 следва акт № 24. В писмо изх.№ 572 от 08.02.2019 г. от Службата по вписвания е отбелязано, че няма пълно съвпадение на посочените данни за нотариален акт № 23А, том XXV, дело N 4613/1967 г. на Нотариус при СНС. Под № 23, в том XXV от 1967 г. се съхранява нотариален акт за недвижим имот със страни Р. Д. Р. и П. М. М., като на акта отговаря дело № 4607. На дело № 4613/1967 г. в Службата по вписванията отговаря нотариален акт за учредяване право на строеж върху чужда земя № 29, том XXV от 1967 г., със страни ТКЗС „Д. Б.” и Т. Л. Б.. От правна страна въззивният съд е приел, че наследодателите на ищцата са придобили от ТКЗС „Г. К.”, Горна баня правото на собственост върху имот - празно дворно място, с площ 1 425 кв.м., съставляващо парцел *, кв. 27, по плана на [населено място], местност „Б. – ”. Ответникът е възразявал, че договорът е нищожен, тъй като същият не е подписан от страните по него, а само от нотариуса. Прието е, че разпоредбата на чл. 4, ал. 1 и чл. 12 от ЗРПВПВННИ, за подписване на нотариалния акт само от нотариуса, е приета през април 1969 г. В посочения закон не е било предвидено изрично изискване за реквизити на нотариален акт, подписан само от нотариуса. В ЗРПВПВННИ е предвиден специален ред за продажба на имоти, което се е извършвало въз основа на решение на РНС, каквото е било представено пред нотариуса (а именно - препис извлечение от протокол № 25 от 01.10.1963 г. на К. районен народен съвет –изпълком). Законът предвижда специална процедура за придобиването на подобни имоти: подаване на молба до ОНС за определяне на цена на имота, който се предлага за продажба; цената да бъде определена от председателя на ОНС и кандидат-купувачът да се е съгласил с нея; председателят на ОНС да определи кандидатът като купувач на имота, който да внесе цената. Съществено условие, завършващо процедурата по прехвърляне на имота, е преписката да бъде изпратена от ОНС на нотариуса за издаване на акт за продажбата, съобразно посочения по-горе закон (чл. 4 ЗРПВПННИ). В случая предвидената процедура е спазена, което е видно от описаните приложения в нотариалния акт. С Решение № 2063 от 24.10.1968 г. по гр.д.№ 1968 г., ВС, I г.о. се приема, че сделката за прехвърляне на собственост по ЗРПВПВННИ не се извършва въз основа на пряко договаряне между собственик на имота и приобрететал, а при интервенцията на председателя на изпълнителния комитет на местния народен съвет, който определя цената на имота и ако с нея са съгласни собственикът и купувачът, същата се внася от приобретателя, а той бива снабден с НА въз основа на писмо на народния съвет без участието на собственика. Изрично в нотариалния акт е посочено, че актът се съставя на основание посочения протокол от К. народен съвет, като нотариусът се е уверил, че са налице всички необходими условия за оформяне на извършената чрез съвета сделка. От това следва, че се касае за сделка, за която изрично е посочено, че се извършва чрез съвета, а не за пряко договаряне между страните и волеизявления на същите, отразени в нотариалния акт, тъй като тези техни волеизявления са дадени още в административното производство. Впоследствие съветът изпраща документите на нотариуса, без да е необходимо участието на страните. Това впоследствие е довело и до изрично приемане на създадената през април 1969 г. разпоредба на чл. 4, ал. 1 и чл. 12 от ЗРПВПВННИ за подписване на нотариалния акт само от нотариуса - именно при съобразяване на специфичната процедура на сключване на сделката за продажба. В случая не се касае за процедура по чл. 12 от закона (когато ТКЗС могат да продават имоти, без участието на народните съвети), за да се изследват предпоставките на разпоредбата, каквито доводи е навел жалбоподателя, тъй като изрично е посочено, че се касае за продажба по реда на чл. 1 от закона - чрез съответния народен съвет. В тази връзка като неоснователни са преценени възраженията във въззивната жалба относно правото на ТКЗС да прехвърли процесния имот, както и за приложение на чл. 10, ал. 13 ЗСЗПП, които нямат отношение към процедурата. Обобщено е, че ищцата е установила, че праводателите й са придобили надлежно правото на собственост въз основа на представения нотариален акт, респ. – че тя е придобила същия въз основа на наследство. Възражението на ответника, че е придобил имота въз основа на представените от него нотариални актове, е намерено за неоснователно. Правото на собственост е било придобито от наследодателите на ищцата, а впоследствие от ищцата от момента на откриване на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН. Правилото на чл. 113 ЗС е неприложимо в отношенията между наследник по закон и лице, придобило права с транслативен акт. С представените от ответника нотариални актове не се установява същият да е придобил на деривативно основание процесния имот от собственик, тъй като имотът е бил собственост на наследодателите на ищцата, впоследствие и на нея. Ответникът не е могъл да придобие собствеността от несобственик. Възражението, че ответникът е придобил правото на собственост въз основа на давностно владение, също е неоснователно. Ангажираните в тази насока свидетелски показания от свид. Я. Р. са, че е посетил един път процесния имот през 2013 г., за да смени катинар, както и след това още два пъти и не е виждал никого в имота. Не знае кои са съседите на имота, не е виждал К. Л. в имота. Свидетелските показания на свид. Ш. са, че родителите на ищцата са построили едноетажна сграда с хубава тераса в имота около 1965 - 1966 г. Въз основа на тези показания не може да се приеме, че ответникът, респективно неговите прехвърлители, за които претендира, че присъединява владението им, са владели процесния имот, тъй като не се установява в законоустановения срок да са владяли процесния имот. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на обжалването се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „При действието на Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти, в редакцията му до неговото изменение и допълнение, обн. Изв., бр. 29 от 11.04.1969 г., нотариалният акт за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти, за които се прилага този закон, се издава от нотариуса без участието на страните или се издава с участието на страните по транслативния договор, които следва да подпишат нотариалния акт ?”, като се твърди противоречие на въззивния акт с ТР № 119 от 07.09.1964 г. по гр.д.№ 103/1964 г. на ВС, ОСГК. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност с довод, че е приложен закон, който не е бил в сила към деня на осъществяването на релевантните за спора обстоятелства. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. С цитираното ТР № 119 от 07.09.1964 г. по гр.д.№ 103/1964 г. на ВС, ОСГК е прието, че при покупко-продажба на незастроени или застроени с малоценни постройки недвижими имоти по реда на чл. 1 от Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти правото на собственост се прехвърля от момента на издаването на нотариалния акт, а не от момента на решението на изпълнителния комитет на народния съвет, с което се определя приобретателят. Мотивите на цитирания акт не съдържат произнасяне по въпроса дали нотариалният акт за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти, за които се прилага посочения закон, се издава само от нотариуса (без участието на страните) или се издава с участието на страните, които следва да го подпишат. Ето защо ВКС приема, че ТР № 119 от 07.09.1964 г. по гр.д.№ 103/1964 г. на ВС, ОСГК не обективира практика на върховната съдебна инстанция, с която въззивният акт да влиза в противоречие. Същевременно, съгласно Решение № 1477 от 28.06.1966 г. по гр.д.№ 876/66 г. на ВС, I г.о., когато продажбата на недвижим имот се извършва по реда на ЗРПВПВННИ и правилника за неговото приложение, нотариалният акт се подписва само от нотариуса. Прието е, че по силата на чл. 8, ал. 2 от Правилника за приложение на ЗРПВПВННИ нотариален акт за извършената продажба се издава въз основа на писмо на народния съвет, към който се прилагат и всички необходими книжа. За издаването на акта е достатъчно продавачът да е изявил съгласието си за продажбата пред надлежния орган, който е овластен да определи и купувача, и цената. След заплащането на цената от купувача, народният съвет отправя искане за извършването на нотариалния акт от съответния нотариус, считано от който момент настъпва и вещно-транслативния ефект на смесения фактически състав. Така даденото тълкуване предхожда внасянето на изменението в чл. 4, ал. 1 ЗРПВПВННИ, обнародвано в Изв., бр. 29 от 11.04.1969 г. и се основава на норма, детайлизираща закона - чл. 8, ал. 2 от Правилника за приложение на ЗРПВПВННИ, която е била в сила към датата на издаването на н.а.№ 143 от 12.10.1963 г. Въззивният акт е в съответствие с тълкуването на закона, прилагано в практиката на ВС и преди обнародването на чл. 4, ал. 1 в редакцията след 11.04.1969 г. Ето защо ВКС приема, че не е налице както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в релевирания от касатора смисъл. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение