Определение № 60491 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3402/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 21188/10.07.2019 г. от П. С. С. от [населено място], чрез пълномощниците си адв. А. С. от АК-Пловдив, адв. С. Л. от АК-Пловдив и адв. П. Ю. от АК-Пловдив, против въззивно решение № 768 от 14.06.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1065/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, VІІІ с-в, с което като е потвърдено решение № 1386 от 11.04.2019 г. на Пловдивски районен съд, ХІ гр. с-в, постановено по гр.д. № 16474/2018 г., са отхвърлени предявените от П. С. С. срещу Основно училище „Пенчо Славейков“ [населено място], обективно съединени искове, както следва: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на П. С. С., извършено със заповед № РД-11-2730/22.08.2018 г.; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението – „учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за заплащане на сумата от 6 182,40 лв. като обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на уволнението, за периода 22.08.2018 г. - 22.02.2019 г. Касаторът моли да се отмени обжалваното решение, като релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Производството по делото е спряно на основание чл. 292 ГПК и тъй като с постановяване на Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГК, пречката, поради която е спряно, е отстранена, поради което с определение № 37 от 10.02.2021 г. по делото, производството е възобновено за постановяване на определение по реда на чл. 288 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че в постановеното въззивно решение, с което са отхвърлени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1. Какво е разграничението на основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ; 2. Следва ли съдът да се произнесе по възражение на жалбоподателя дали са били налице основания за изменение на длъжностната му характеристика предвид обстоятелството, че уволнението е на основание, че работникът не отговаря на въведените от работодателя нови изисквания в длъжностната характеристика; 3. Допустимо ли е работодателят да въведе изисквания за заемане на определена длъжност извън тези, предвидени в нормативен акт; 4. Законът за предучилищното и училищното образование и чл. 24 и т. 4.5. от Приложение № 1 към Наредба № 12 от 01.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти, предвиждат ли за заемане на длъжността „учител“ или „старши учител“ минимални изисквания, от които работодателят може да се отклонява; 5. Допустимо ли е да бъде прекратено правоотношението на учител, който запазва трудовото си правоотношение съгласно § 3 от ПЗР на Наредба № 12 от 01.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти, ако е имал право да заема съответната длъжност към момента на възникване на правоотношението, когато прекратяването на правоотношението е извършено поради неотговаряне на изисквания, въведени от работодателя след влизане в сила на Наредба № 12 от 01.09.2016 г.; 6. Какво е от значение при преценката на съда за добросъвестност на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ; 7. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи, както и длъжен ли е да посочи исканията и възраженията на страните; 8. Следва ли съдът да обсъди дадените обяснения от страната по делото и длъжен ли е да изложи мотиви кои факти следва да се считат за доказани; 9. При съдебен спор относно прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ следва ли съдът да се съобрази с влязло в сила предходно съдебно решение между същите страни, постановено по иск за отмяна на уволнение също на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, с което е установено, че служителят отговаря на изискванията за заемане на длъжността и не е налице основание за изменението им. Твърди, че приетото във въззивното решение от съда е в противоречие с установената практика на ВКС, както и на актове на КС на РБ, като се позовава на постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС, както следва: по първия въпрос – решение № 295/09.12.2014 г. на ВКС по гр.д. № 979/2014 г., ІV г.о.; по втория въпрос – решение № 6/14.06.2016 г. на КС на РБ по к.д. № 1/2016 г. и решение № 1/01.03.2012 г. на КС на РБ по к.д. № 10/2011 г.; Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 85/19.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 760/2012 г., ІV г.о.; решение № 295/29.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 1178/2016 г., ІV г.о.; по третия въпрос – решение № 3/20.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 621/2010 г., ІІІ г.о.; решение № 118/11.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5696/2015 г., ІІІ г.о.; по шестия въпрос – решение № 55/16.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3086/2014 г., ІV г.о., решение № 71/24.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 284/2012 г., ІV г.о., решение № 58/30.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2600/2014 г., ІV г.о., решение № 118/11.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5696/2015 г., ІV г.о.; по седмия въпрос – решение № 217/08.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1961/2018 г., ІІІ г.о., т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 45/20.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 516/2009 г., ІІ т.о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г.; по осмия въпрос – решение № 110/17.07.2018 г. на ВКС по гр.д. № 3763/2017 г., ІІІ г.о.; по деветия въпрос – определение № 404/30.05.2018 г. по гр. д. № 4056/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. По четвъртия и петия въпрос се твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Същото се твърди и по втория въпрос при условията на евентуалност. Посоченото от касатора определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 и ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъде обсъждано. Във връзка с деветия въпрос се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като обстоятелствата дали ищецът отговаря на изискванията за заемане на длъжността и налице ли са основания за изменението им, са установени с предходен влязъл в сила съдебен акт, а освен това се касае за учител с дългогодишен опит и много добри постигнати резултати. Ответникът по касационната жалба Основно училище „Пенчо Славейков“ [населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. Г. от АК-Пловдив, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, а касационната жалба е неоснователна, както и че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени неоценяеми искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка – ищецът е завършил висше образование, ОКС „Бакалавър“, специалност „Български език и история“, професионална квалификация „филолог и учител по български език и литература и по история“. Съгласно трудов договор от 09.07.2010 г., и допълнителни споразумения към него, е заемал в ответното училище длъжността „учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“ по безсрочно трудово правоотношение. Със заповед от 11.07.2016 г. на директора на ответното училище трудово правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ поради това, че не притежава въведеното с утвърдената нова длъжностна характеристика изискване да притежава ОКС „магистър“. След обжалване, уволнението е отменено с влязло в сила въззивно решение и на 20.06.2018 г. П. С. е възстановен на заеманата от него длъжност. На същата дата му е връчена длъжностна характеристика за заеманата длъжност, в която като изискване отново е посочено лицето да има висше образование с ОКС „магистър“ и професионална квалификация „учител“ съгласно т. 4.5 от Приложение № 1 към Наредба № 12 от 01.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти. При връчването на документа П. С. е отбелязал писмено, че отказва да го подпише, тъй като е възстановен на работа със съдебни решения на ПОС и ВКС, заема длъжността отпреди незаконното му уволнение и в цитираните съдебни актове е посочено, че промяната в длъжностната му характеристика е незаконна. Със заповед № РД-11-2730/22.08.2018 г. трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ във връзка с изменените изисквания в длъжностната характеристика за заемането на длъжностите „учител“ и „старши учител“ по общообразователни учебни предмети в прогимназиален етап – „Български език и литература“ и „История“, въведени със заповед от 02.11.2016 г. на директора на ОУ „Пенчо Славейков“ – [населено място], допълнена със заповед от 21.03.2018 г. Изложени са мотиви, че служителят не притежава необходимата за заемането на длъжността квалификация – ОКС „магистър“, отказва да подпише предоставената му длъжностна характеристика и заявява, че не притежава ОКС „магистър“ по специалността „Български език и история“. Във връзка с оплакванията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение поради грешна квалификация на основанието за уволнение (чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ вместо чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ) и позоваването на решение № 295 от 09.12.2014 г. по гр.д. № 979/2014 г. на ВКС, ІV г.о., въззивният съд е приел, че цитираната практика е изолирана и се е позовал на други решения на ВКС, съгласно които и двата фактически състава за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ включват промяна на изискванията за заемане на длъжността по трудово правоотношение, като в хипотезата на т. 6 промяната касае изискванията за образование или квалификация, а на т. 11 – всички останали изисквания, необходими за изпълнение на трудовите функции. Посочено е, че в оспорваната заповед за уволнение са изложени мотиви, от които жалбоподателят е имал възможност да разбере кои са фактите, поради които трудовото правоотношение е прекратено, а именно липсата на ОКС „магистър“ по специалността „Български език и история“. Според втората инстанция за нуждите на учебния процес директорът на училището, в рамките на работодателската си компетентност, има правомощия да въведе по-високи образователно-квалификационни изисквания за дадена педагогическа длъжност стига същите да са допустими от нормативната уредба, като в този случай може да прекрати трудовите правоотношения на учителите, неотговарящи на новите изисквания. В случая уволнението е допустимо независимо от правилото на § 3 от ПЗР на Наредба № 12 от 01.09.2016 г., че учителите, неотговарящи на новите изисквания, но отговаряли на старите такива, запазват трудовото си правоотношение, тъй като новите по-високи изисквания са въведени не с нормативната уредба, а с акт на работодателя и не е налице хипотезата на цитираната разпоредба. Въззивният съд е посочил, че в Приложение № 1 към Наредба № 12 от 01.09.2016 г. няма установено изискване за образователно-квалификационна степен от учител по общообразователен предмет „история и цивилизации“, поради което въведеното от работодателя допълнително изискване за по-високата ОКС „Магистър“, не противоречи на нормативните разпоредби. Въззивният съд е приел още, че по делото не е доказано недобросъвестно упражняване на права от работодателя във връзка с оспорваното уволнение, тъй като наличието на конфликт между уволнения учител и директорката на училището не изключва възможността работодателят да упражни правомощията си в хипотеза по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ при съществуващи обективни и наложени от естеството на работата причини. Обсъдил е приетото заключение на назначената съдебно-счетоводна експертиза, с което се установява, че промяната в изискването за ОКС е касаела всички учители по общообразователни учебни предмети в прогимназиален етап „Български език и литература“ и „История и цивилизации“, а не е предприета само спрямо ищеца, поради което е отхвърлил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ като неоснователни. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изходът на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, и/или да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. По първия въпрос – за разграничението на основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ – с постановеното Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГК се приема, че с разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ се въвежда изцяло ново, различно основание за прекратяване на трудовия договор, при промяна на изискванията за изпълняваната работа, извън тези за образование или професионална квалификация в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, т.е. разпоредбата на чл. 328, ал.1, т. 11 КТ има предвид промяна на всякакви други изисквания – трудов стаж, допълнителни нови знания и умения, но не и на тези за образование и професионална квалификация, тъй като по отношение на тях съществува разпоредбата на чл.328, ал.1, т.6 КТ. В обжалвания акт въззивният съд е направил извод в същия смисъл и тъй като с тълкувателното решение са преодолени различните виждания по поставения въпрос, не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по този правен въпрос. Вторият въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение и не е правен въпрос, обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи за пълнота, че въззивният съд е обсъдил подробно възраженията на жалбоподателя, че е недопустимо с индивидуален акт на работодателя да се въвежда изискване за заемане на длъжност, което не присъства в нормативен акт. Несъответствието на изводите на втората инстанция по въведените възражения от една страна, и становището на касатора от друга страна, не обуславя допускане на касационно обжалване на решението на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Третият, четвъртият и петият въпрос обобщено се свеждат до наличието на законови предпоставки директорката на ответното училище да измени длъжностната характеристика за заеманата от ищеца длъжност и съществуването на пречка да го уволни на процесното основание. И по тези въпроси не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по тях въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, е съобразил установената съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а наличието на такава изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с това в обжалваното решение е анализирана подробно приложимата нормативна уредба, като е прието, че в Наредба № 12 от 1.09.2016 г. се поставя изискване за завършено висше образование от учител по общообразователен предмет „история и цивилизации“, без да се посочва дали образователно-квалификационната степен следва да бъде „бакалавър“ или по-високата – „магистър“. Следователно директорката, упражнявайки работодателската си компетентност, е имала право да определя, включително да повишава, съобразно образователните потребности на обучаваните ученици, изискванията към ОКС за заеманите учителски длъжности в училището в рамките на нормативно установеното и не е извършила нарушение. Няма и противоречие с §3 от ПЗР на Наредба № 12 от 1.09.2016 г., тъй като хипотезата е неприложима за настоящия случай, в който лицето е уволнено поради несъответствие с изисквания, въведени не с нормативен акт, а от работодателя. Както се посочи по-горе, крайните изводи на въззивния съд в обжалваното решение в случая са в съответствие с установената практика на ВКС, съгласно която, когато условията за заемане на определена длъжност са нормативно определени, работодателят е длъжен да ги съобрази, а въвеждането на допълнителни изисквания с длъжностната характеристика с оглед спецификата на работата е допустимо, ако те не са в противоречие с нормативно установените /решение № 216 от 23.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6331/2014 г., IV г.о. и решение № 321 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 13/2011 г., III г.о./. Съгласно тази установена съдебна практика на ВКС, когато изискванията за заемане на определена длъжност са определени в нормативен акт, няма пречка работодателят да въведе и нови, предвид нуждите на предприятието, стига те да не влизат в противоречие с нормативно разписаните и той да е действал добросъвестно.Работодателят безспорно може да прекрати едностранно трудовия договор на работника на горното основание, когато при сключването му той е отговарял на първоначалните изисквания за съответната работа, но предвид настъпили впоследствие промени в тях, вече не ги удовлетворява/решение № 192/14.06.2013г. по гр.д. № 680/2012г., IV г.о., решение № 192/14.06.2013г. по гр.д. № 680/2012г., IV г.о. на ВКС и др/. В случая в Приложение 1 към Наредба № 12/01.09.2016г. е предвидено висше образование в какво професионално направление следва да е завършил учителят по общообразователен предмет „история и цивилизации“ – проф. направление история и археология, педагогика, философия, науки на земята, антропология, социология, специалност – всички специалности, включващи история, философия, науки на земята, присъдена проф. квалификация – педагог, учител, историк, доп. проф. квалификация – учител по история и цивилизации. В конкретния случай въведеното с длъжностната характеристика изискване за ОКС „Магистър“ не е в противоречие на изискването за висше образование, съгласно нормативната уредба, поради което в правомощията на работодателя, когато е в интерес на работата и образователния процес е да предвиди допълнително изискване за по–високата ОКС „Магистър“, щом като няма установено нормативно изискване за образователно-квалификационната степен, а само за висше образование по съответните специалности. Настоящият състав счита, че посочената установена съдебна практика на ВКС не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което по този въпрос не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Шестият въпрос е общотеоретичен и не представлява конкретен правен въпрос, който е обусловил решаващите изводи на съда, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Седмият и осмият въпрос предполагат преценка за правилност на процесуалните действия на въззивната инстанция, която не може да бъде осъществена в тази фаза на касационното производство. В правомощията на съда, разглеждащ делото, е да прецени кои твърдения и възражения на страните са относими към спора и съответно да формира фактическите си и правни изводи само върху тях. Разминаването със собственото разбиране на касатора за релевантния към спора доказателствен материал е повод за оплакване за неправилност на въззивното решение, което е касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което е неотносимо към фазата по селекция на жалбата. Деветият въпрос не е свързан с решаващите изводи на съда, а и както бе изяснено, цитираното от касатора определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота обаче следва да се отбележи, че в случая актовете на ПОС и ВКС, постановени по гр.д. № 12181/2016г. на ПРС, VIII-ми гр. с-в, с които исковете за защита срещу незаконно уволнение на ищеца срещу ответното училище са уважени, имат сила на пресъдено нещо по спора, по който са постановени, а не за в бъдеще и за всички случаи, при които трудовото правоотношение на ищеца би могло да бъде прекратено, вкл. и на същото основание. При ново уволнение съдът разглежда отново предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение и законосъобразността на същото, както в съответствие с доказателствата, така и с актуалната нормативна уредба, приложима за случая, и не е обвързан от предходно постановени решения по идентични казуси между същите страни, дори и трудовото правоотношение да е прекратено при подобна фактическа обстановка. Новото уволнение е самостоятелно такова и неговата законосъобразност не е обвързана от предходни решения за отмяна на предходни уволнения, независимо дали на същото или различно основание, и съдът следва отново да разгледа всички предпоставки за законност на уволнението с оглед конкретния случай. Не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението, обусловено с неотносими към спора твърдения. Същевременно, при извършената проверка ВКС констатира, че атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. В обобщение, не са налице релевираните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение. При този изход на делото и на основание чл. 78 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 1100 лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019 г. и платежно нареждане от 23.07.2019 г. за изплатената сума. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,