Определение № 927 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4138/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция на МВР - П. против решение № 129/10.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 223/2025 г. от състав на АС – Пловдив. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел за основателен иск с правно основание чл.238 ЗМВР за сумата от 21 614,24 лева и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. Съдът е приел, че ищецът е назначен за държавен служител в МВР, като е бил преназначен в ОДМВР- П. на длъжността „водач на патрулен автомобил“ в група „Охранителна полиция“ към РУ-Септември при ОДМВР-П. на основание заповед № 312з-1029/07.04.2021 г. Със заповед № 312з3851/05.10.2023г. е бил преназначен в група „Охранителна полиция” към РУ-В. при ОДМВР-П., както и че по време на настъпване на твърдяната злополука е бил държавен служител на МВР, по чл. 142, ал.1,т.1 от ЗМВР. Безспорно е по делото, че със заповед № 312з-2398/27.07.2022г. е бил командирован за участие с специализирана операция по границата на Република България с Република Турция за времето от 28.07.2022г. до 10.08.2022г.. Не е спорно по делото и че на 04.08.2022 г. около 19.40 ч, след застъпване на смяна, слизайки от служебният автомобил ищецът е усукал дясното си коляно, като е почувствал силна болка и потърсил спешна помощ в болницата в [населено място]. С влязло в сила Разпореждане №29/08.09.2022г. на НОИ ТП-П., декларираната от работодателя злополука от 04.08.2022 г. е приета за трудова по реда на чл.55, ал.1 от КСО. Въз основа на заключението на СМЕ, съдът е приел наличие на причинно-следствена връзка между настъпилото травматично увреждане на менискусите на дясната колянна става при усукване на коляното при фиксирано ходило на крайника на ищеца и процесната трудова злополука - разкъсване на задния рог на вътрешния мениск и предния рог на външния. Вследствие на тези телесни увреждания, ищецът е бил трайно затруднен в движенията на десния долен крайник по смисъла на чл. 129 от НК. На 11.08.2022 г. ищецът е приет в отделението по ортопедия и травматология в УМБАЛ „Пълмед" ООД-Клон МС „Здраве" [населено място] и е извършена артроскопия на дясна колянна става. Установена е киста на вътрешния мениск в задната част, изрязва се пликата и се извършва шейвинг на ставата. На 27.02.2023г. ищецът е опериран в Отделението по „Ортопедия и травматология" към УМБАЛ „Пълмед" ООД - Клон Медицинска структура „Здраве" - П., извършва се ексцизия на медиалния мениск- задния рог. На 01.03.2023г. е дехоспитализиран от болничното заведение и насочен за провеждане на рехабилитация, която е проведена в Медицински център „А.“–В.. Установено е, че във връзка получената травмата при трудовата злополука и двете оперативни интервенции след това, ищецът ползвал общо 124 дни болничен поради временна неработоспособност. От заключението на вещото лице и неговите разяснения в открито съдебно заседание съдът е приел, че случилото се при ищеца не е изключение при пациенти, които са имали оперативно третиране по повод на травма на вътрешния менискус и след това се налага повторна операция, която най- често е или за възстановяване или за неговото премахване, както е и в случая. Самата травма и наложилата се интервенция променят ставата и тя става по - податлива на такива повторни увреждания. Предвид даденото от вещото лице заключение, съдът е приел, че между получената от ищеца травма при настъпилата на 04.09.2022г. трудова злополука и полученото през м. февруари 23г. повторно скъсване на оперирария менискус е налице пряка причинно-следствена връзка, като последното е в резултат от получената от ищеца на 04.09.2022г. травма на същото коляно. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил обстоятелствата, установени от свидетелските показания и писмените доказателства по делото, както и заключението на експертизата по делото. Прието е, че негативните отражения от получената травма и повторното увреждане на същото коляно не са отминали напълно и по-вероятно няма да отминат никога, вкл. предвид премахването на задния рог на вътрешния менис, за ищеца е налице риск за бъдеще от по-ранно развитие на артрозни промени в ставата. В тази връзка, съдът е ццитирал вещото лице, според което „Коляното никога няма да бъде като здравото“. Събразени са обстоятелствата, че един напълно здрав до момента млад човек е трябвало да претърпи 2 оперативни интервенции на дясното коляно в рамките на няколко месеца, че е прекарал в отпуск поради временна неработоспособност повече от 120 дни, че се наложило се е да провежда многократно рехабилитационни процедури и че, въпреки генералното му възстановяване до степен на работоспособност, засегнатото коляна очевидно не е и никога няма да бъде същото, респ. ищецътще следва да го пази цял живот. Възражението за съпричиняване при настъпването на вредоносния резултат и проява на груба небрежност са счетени за неоснователни от въззивния съд, тъй като не е доказано по делото нарушение на правила или разпореждания на работодателя при настъпването на злополуката. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставят се процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обуслови правните си изводи в рамките на повдигнатия правен спор, като в тази връзка се твърди и очевидна неправилност на решението, тъй като съдът не бил изследвал наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. В тази връзка се поставя и въпросът относно задължението на съда да обоснове решението си на събраните по делото доказателства, след като ги обсъди в тяхната цялост. По поставените въпроси съдът не се е отклонил от съдебната практика на ВКС. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е обосновал решението си, като е изследвал и въпросът, свързан с възражението на ответника по делото, за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия ищец, като е приел от данните по делото, че липсва поведение на ищеца, което да доведе до извод за наличието му. В тази връзка съдът не е разрешил и поставените въпроси относно задължението му да се произнесе по възражението за съпричиняване в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въз основа на събраните по делото доказателства /СМЕ и свидетелски показания/, а не както се твърди в изложението въз основа на собствени предположения, е приел за липсващо съпричиняване. По поставените въпроси от страна на касатора е налице трайна и последователно съдебна практика на ВКС, съобразена от страна на въззивния съд, поради което не е налице соченото касационно основание и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на процесуалния представител на ответника по касационната жалба следва да се присъди възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 ЗА, което, съобразено с обема на осъществената защита, изразяваща се в подаване на писмен отговор на касационната жалба и сравнително ниската правна и фактическа сложност на спора, следва да е в размер на 300 евро, с включен ДДС. Водим от горното, състав на ВКС