Определение № 3889 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2411/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на Д. М. Т., ЕГН [ЕГН], приподписана от адв. Г. М., срещу определение №250 от 29.04.202 6г. по ч. гр. д. №198/2026г. по описа на Апелативен съд- Варна, с което е било потвърдено разпореждане № 2138/26.03.2026г., постановено по гр. д. № 139/2026г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което е върната жалбата й с вх. № 7263/04.03.2026г., уточнена с „искова молба“ с вх. № 7827/09.03.2026г., поради нейното оттегляне. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, което има правен интерес да обжалва, и срещу подлежащо на обжалване определение. Въззивният съд е приел, че по подадена на 28.11.2025г. искова молба от Д. М. Т. против А. Б. Г., е било образувано гр. д. № 139/2026г. на Окръжен съд- Варна. С разпореждане № 543/22.01.2026г. съдът оставил исковата молба без движение, като дал на ищцата указания за отстраняване на нередовностите й, включително за за представяне на доказателства за внесена ДТ в размер на 4% от цената на исковете- 1 022.59 евро. В срока за изпълнение на указанията на 28.01.2026г. ищцата внесла сумата от 1 022.59 евро по сметка на съда като дължима ДТ по делото. На 02.02.2026г., в последния ден на срока за изпълнение на указанията, ищцата депозирала молба, с която поискала съдът да прекрати производството по делото и да й бъде върната внесената сума от 1 022.59 евро. С определение № 644/04.02.2026г. Окръжен съд- Варна върнал исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК поради неотстраняване на нередовностите в указания срок и разпоредил да се възстанови на ищцата сумата от 1 022.59 евро, внесена като ДТ по делото, чрез превод по посочена банкова сметка. С определение № 740/10.02.2026г. на основание чл. 253 от ГПК съдът отменил горното определение в частта му, с която било разпоредено да се възстанови внесената от ищцата сума като ДТ по делото. В определението било посочено, че не подлежи на обжалване, като няма данни същото да е било връчено на ищцата. С друго определение № 1014/25.02.2026г. съдът се произнесъл по молба на ищцата от 10.02.2026г., препратена от Районен съд- Варна, като е отказал възстановяване и на сумата от 25.56 евро (50 лв.), внесена по сметка на Районен съд- Варна като ДТ при първоначалното образуване на делото в този съд. С жалба вх. № 7263/04.03.2026г. ищцата е отправила искане до председателя на Апелативен съд- Варна да й бъде върната сумата от 1 022.59 евро, внесена като държавна такса по делото, което не се е гледало. Въззивният съд е приел, че посочената жалба с вх. № 7263/04.03.2026г. е частна жалба, насочена против определение № 740/10.02.2026г. на Окръжен съд- Варна, с което е отказано да се върне внесена по сметка на съда държавна такса. Същата е била подадена в срок, тъй като по делото няма данни определението да е било връчено на ищцата. Посочената частна жалба е била оставена без движение с разпореждане №1693/09.03.2026г. с указание да се посочи обжалвания съдебен акт, в какво се състои порочността му, да се формулира искането до съда и да се внесе ДТ от 7.67 евро по сметка на Апелативен съд- Варна. Разпореждането е било връчено на ищцата на 12.03.2026г., но междувременно тя на 09.03.2026г. е депозирала искова молба с вх. № 7827/09.03.2026г., в която е посочила, че поддържа иска си за неимуществени вреди от 50 000 лв., поради което и не желае се уважава жалбата й с вх. № 7263/04.03.2026г., а да бъде възобновено гр. д. № 139/2026г. на Окръжен съд- Варна. С разпореждане № 1831/13.03.2026г. съдът е разпоредил постъпилата искова молба да бъде докладвана на председателя на съда, а отделно от това е дал указание на жалбоподателката да изрази по категоричен начин волята си дали оттегля жалба с вх. № 7263/04.03.2026г. по смисъла на чл. 264, ал. 1 ГПК. Това разпореждане е било връчено на ищцата на 18.03.2026г. В указания срок тя е депозирала молба с вх. № 9665/24.03.2026г., в която е направила изявление, че не поддържа подадената от нея искова молба с вх. № 7827/09.03.2026г. и оттегля жалбата до Апелативен съд- Варна с вх. № 7263/04.03.2026г., но внесената сума в размер на 1022.59 евро по прекратеното дело № 139/26г. на ВОС следва да й се възстанови по банковата й сметка. С разпореждане № 2138/26.03.2026г., постановено по гр. д. № 139/2026г. по описа на Окръжен съд- Варна, съдът е върнал жалбата на Д. М. Т. с вх. № 7263/04.03.2026г., уточнена с „искова молба“ с вх. № 7827/09.03.2026г., поради нейното оттегляне. Въззивният съд е приел, че предвид изричното изявление на жалбоподателката, че оттегля частна жалба вх. № 7263/04.03.2026г., насочена против определение №740/10.02.2026г., то обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд № 2138/26.03.2026г. се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател обосновава селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че при постановяване на определението въззивният съд е разрешил в противоречие с Тълкувателно решение №6/15.01.2019г. на ОСГТК на ВКС следния правен въпрос: В производствата по обжалване на определенията и разпорежданията длъжен ли е съдът да направи цялостна проверка за законосъобразност на определението без оглед основанията, посочени в частната жалба, служебно да събира доказателства и в частност да изясни волята на страната, като й укаже правните последици от предприеманите от нея процесуални действия в изпълнение на служебните си задължения, едва след което да постанови акта си по същество? Иска се допускане на касационно обжалване на определението и на основание чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението. Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос, свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, е от значение за изхода на спора, но не е бил разрешен от съда в противоречие с указанията, дадени в Тълкувателно решение №6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите при разглеждане на частните жалби съдът решава сам и по същество поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, без да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение само да ориентират съда за становището на страната. В случая при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е изпълнил тези свои процесуални задължения, като служебно е проверил валидността, допустимостта и правилността на обжалваното пред него определение. Съдът е взел предвид обстоятелството, че по делото са били предприети необходимите действия за изясняване на действителната воля на касаторката и че в изпълнение на предоставената й за това възможност тя изрично е заявила, че оттегля частната си жалба. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на определението на основание чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебен акт, засегнат от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от обжалваното определение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,