Определение № 1437 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2580/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№11416/28.04.2025г. на Столична община, представлявана от кмета В. Т., чрез юрисконсулт Б. срещу решение №364/27.03.2025г., постановено по в. гр. д. №285/2024г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 20 000лв. до пълния размер от 25 001лв., предявен като частичен от 60 000 лв., е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на С. И. на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, още 5 001лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от телесни увреждания от падане, предизвикано от необезопасена неравност на шахта, находяща се в[жк], пред бл. 3, настъпило на 17.06.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 17.06.2020г. до окончателното плащане. Първоинстанционното решение в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на С. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000лв. не е било обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила. Според касатора въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, както и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1."Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да мотивират решенията си по съществото на спора, като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само на свидетелски показания? Следва ли решаващият съд да кредитира изцяло показанията на свидетел?";

2."Може ли правната норма на чл.164, ал.1 ГПК да бъде приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като не са еднакви правопораждащите факти на двата института на отговорността в гражданското ни законодателство?";

3."Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди /болки, страдания, дискомфорт/ на пострадалия се съди единствено и само на базата на свидетелските показания?";

4. "При определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди следва ли съдът да събира информация и да изследва доходите /месечни/ на пострадалото лице?".

По първите два въпроса се поддържа противоречие на въззивното решение с решение №183/30.06.2017г. по гр.д. №4028/2016г. на ВКС и решение №163/03.02.2021г. по гр. д. №123/2020г. на ВКС; по третия въпрос – с решение №38/09.02.2022г. по гр. д. №2750/2021г. на ВКС и решение №9/04.02.2022г. по гр. д. №185/2021г. на ВКС, като се твърди, и че всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответницата по касация С. И., чрез адв. Т., изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице помагач, "Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасянето по допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о. съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от С. А. И. срещу Столична община иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за присъждане на сумата 25 001лв., предявен като частичен иск от 60 000лв., претендирани като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от увреждане, настъпило на 17.06.2020г. в [населено място], в резултат на падане, предизвикано от необезопасена неравност на шахта, находяща се в[жк], пред блок 3, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 17.06.2020г. до окончателното плащане и сума в размер на 4 280,34лв. -обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото увреждане, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.06.2020г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение в необжалваната му част е установено наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, а именно: неизпълнение на нормативно възложените задължения на Столична община, свързани с изграждане, ремонт и поддържане на пешеходната алея, находяща се на процесния участък в [населено място],[жк], пред [жилищен адрес] като част от общинските пътища, изразяващо се в съществуваща неравност между повърхността на капаците на шахта и пътната настилка в отклонение от нормативните изисквания, вследствие на което на 17.06.2020г. ищцата е паднала на десния си крак и е претърпяла телесно увреждане, изразяващо се в трималеоларна фрактура на дясната подбедрица.

Въззивният съд е посочил, че тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът по чл.49 ЗЗД е уважен за сумата от 20 000лв.- обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 3 156,60 лв.- обезщетение за имуществени вреди, спорен пред въззивната инстанция е само въпросът за размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди.

При определянето му въззивният съд е съобразил, че към датата на настъпване на инцидента ищцата е била на 46 години, в активна и трудоспособна възраст, същата претърпяла травматично увреждане на долния десен крайник, изразяващо се в трималеоларна фрактура на дясната подбедрица, довела до трайно затруднено движението на крайника за период по-дълъг от 30 дни, наложилото се оперативно лечение за наместване на счупените парчета от глезените и фиксирането им с импланти, периода на принудително обездвижване /около 45 дни/, нуждата от чужда помощ в ежедневието на ищцата, продължителността на възстановителния период /6 месеца/, наличието на функционален дефицит при сгъване на крака, който и при премахване на имплантите не би се възстановил в пълна степен, прогнозата за бъдещото здравословно състояние на ищцата, неблагоприятна при такава фрактура, засягаща целостта на основна става на долния крайник, каквато е глезенната, е свързано с развитието на артрозен процес, който допълнително все повече ще ограничава активните движения в глезена и ще засилва болковия синдром. Съобразил е, че преживяното се отразило и психически на ищцата, която преди него била самостоятелна и не се нуждаела от помощ при осъществяване на ежедневните си обичайни задачи, включително и битови такива. След произшествието ищцата се сринала психически, започнала да има страх от лекари и лекарства, налагало се при придвижване да бъде придружавана, тъй като изпитвала страх от падане, а социалните й контакти се осъществявали на практика само по телефон. При съобразяване с горните обстоятелства и с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането, въззивният съд е приел, че справедливият по смисъла на чл.52 ЗЗД паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв., но тъй като искът е предявен като частичен, то същият следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 25 001 лв., като бъдат присъдени допълнително още 5001 лв., над присъдените с първоинстанционното решение 20 000 лв.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.

Първият и вторият въпрос не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Доводите на касатора в изложението, обосноваващи значението на така поставените въпроси са свързани с доказването на правопораждащите отговорността по чл.49 ЗЗД факти, по които обаче е била формирана сила на пресъдено нещо. Поради липсата на въззивна жалба от ответника, в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила, предвид което касационно обжалване по тези въпроси не може да се допусне.

Третият въпрос, относим към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, макар и релевантен за произнасянето по конкретното дело, не отговаря на допълнителните изисквания, специфични за всяко от основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. На първо място, този въпрос не би могъл да се определи като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото по него е налице задължителна съдебна практика. Подробни указания по тълкуването и приложението на цитираната разпоредба се съдържат в Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС, които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Наличието на посочената практика и съобразяването й от въззивния съд в обжалваното решение налагат извод за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК за допускането му до касация.

Във връзка с последната част на този въпрос /може ли за неимуществените вреди - болки, страдания и дискомфорт на пострадалото лице да се съди единствено и само въз основа на свидетелски показания/ следва да се посочи, че при формиране на изводите си досежно претърпените неимуществени вреди съдът е съобразил не само свидетелските показания, а и заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза, кредитирана като компетентно и обективно изготвена. Отделно от това следва да се има предвид, че за доказване на претърпени неимуществени вреди, са приложими общите правила на доказването и това може да стане с всички доказателствени средства.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по последния, поставен в изложението въпрос, доколкото дали доходите на пострадалата са част от обстоятелствата, релевантни за определяне на справедливия размер на обезщетението, не е въпрос, обсъждан във въззивното решение, нито е следвало да бъде разглеждан, тъй като не е сред критериите, релевантни за определяне на справедливото обезщетение. Получаваното от ищцата възнаграждение е без значение както за определяне на икономическата конюнктура в държавата, така и за възмездяване на претърпените от нея лично болки и страдания. Възприетото в цитираното от касатора решение №9 от 04.02.2022г. на ВКС по гр. дело №185/2021г., че при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, освен общите и специфичните критерии, посочени в ППВС №4/1968г., като допълнителни релевантни за размера на обезщетението обстоятелства се явяват обществено-икономическите условия в страната към датата на застрахователното събитие и нарастващите нива /лимити/ на застрахователното покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по никакъв начин не аргументира необходимостта от съобразяване на месечните доходи на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице сочената от касатора очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, а при определяне на размера на справедливото обезщетение, съдът е обсъдил всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Предвид изложеното не може да се направи извод за допускане на касационно обжалване на основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение