Определение № 1333 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2675/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника ТП „Държавно горско стопанство Дупница“, срещу въззивно решение № 16 от 18.01.2024 год., постановено по в. гр. дело № 199/2023 год. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, с което като е потвърдено решение № 100 от 21.02.2023 год., постановено по гр. дело № 1368/2022 год. по описа на РС – Дупница, са уважени предявените от К. М. С. срещу ТП „Държавно горско стопанство Дупница“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № РД-07-130 от 23.05.2022 год. на директора на ТП „Държавно горско стопанство Дупница“, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „горски стражар“ и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 5 936.40 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение за периода от 23.05.2022 год. до 23.11.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.07.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че изисканите от ищеца писмени обяснения не касаят переиода, за който работодателят е наложил дисциплинарно наказани. С писмо с изх. № ТП-01-48 от 12.04.2022 год. от ищеца били поискани обяснения за периода, за който била извършена проверка и бил съставен протокол, а именно от 30.03.2022 год. до 01.04.2022 год. Въззивният съд бил обявил, че ще се произнесе с решение в срок до 31.05.2022 год., но постановил решението на 18.01.2024 год. – с осем месеца забава. По делото липсвали доказателства относно необходимостта ищецът да се ползва от безплатна адвокатска помощ. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е присъждане на обезщетение, ведно с лихви, считано от завеждане на иска, при постановено съдебно решение с осем месеца забава? 2/ Достатъчно доказателство, че ищецът не е извършвал трудова дейност ли е представената в съдебно заседание пред първоинстанционния съд трудова книжка? 3/ За да предостави специална адвокатска защита необходимо ли е съдът да се позове на представени в съдебно заседание доказателства и уважаването на иск и присъждането на разноски без приложен доказателствен материал не опорочава ли съдебния акт? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да обоснова защо разглеждането на поставените въпроси има отношение към точното приложение на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба К. М. С. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на адвокатско възнагражедние при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът има право да оспорва законността на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“. Работодателят изискал обяснения преди да издаде заповедта. Според тях ищецът дал обяснения за друг срок от посочения в заповедта за уволнение през който е констатирано нарушение. За срока от 01.01.22 год. до 29.03.22 год. не били искани обяснения. Ищецът работил като горски стражар на голям участък, в който постоянно имало набези за незаконна сеч, бил сам, без МПС, пеша обхождал голям терен и предотвратявал незаконна сеч. В заповедта били посочени 27 бр. отсечени немаркирани дървета, но за тях ищецът не носел отговорност, защото те не попадали в землището на [населено място]. Работодателят умишлено заблудил работника за кой участък се отнася незаконната сеч. Уволнението било тенденциозно и без никакво основание, поради което подлежало на отмяна, ищецът следвало да бъде възстановен работа като горски стражар и ответникът му дължал заплащането на обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 5 936.40 лв., ведно със законната лихва от завеждане на иска. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а може само да го утотни и конкретизира. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Първият поставен в изложението въпрос не е релевантен и не осъществява общо основание за достъп до касация. Същият е основан на довода на касатора, че отговорността му за законна лихва е свързана с момента на постановяване на въззивното решение. При предявен иск за парично вземане ищецът има право и на законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Тя се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането. За да бъде присъдена законната лихва е достатъчно да бъде поискана от ищеца. В случая въззивнят съд е приел, че претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е основателна, като ответникът дължи и претендираната законна лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата от 5 936.40 лв. Вторият формулиран от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на установена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. Според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 год., ОСГК, при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал лез работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че фактът на безработица може да бъде доказван, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяване на друго обстоятелство, от което може да се направи извод за оставането без работа. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /ДВ, бр. 102/1993 год./. Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в тридневен срок на трудовите договори, удостоверението на НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово правоотношение. Въззивното решение е постановено в съответствие с даденото тълкуване – изводът, че ищецът е останал без работа през процесния период, е основан на съвкупната преценка на доказателствата по делото – извършената от първоинстаницонния съд констатация по трудовата книжка на ищеца и удостоверение на НАП за липса на регистрирано трудово правоотношение, а и това обстоятелство е било безспорно между страните във въззивното производство. Третият въпрос в частта му, свързана с присъждането на разноски, не е обусляващ, тъй като след постановяване на въззивното решение няма искане и не е постановено определение по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за възложените в тежест на ответника разноски за възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищеца по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 780 лв. Т. е. касаторът няма право да обжалва въззивното решение в частта му за разноските. В останалата си част въпросът няма характеристиката на правен и не осъществява общото основание за достъп до касационно обжалване. Той изразява несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд фактически правни изводи, относими към правилността на решението. Проверката за законосъобразност на въззивното решение не се сключва в предмета на производството по чл. 288 ГПК. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. З. В. възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 и 3 ЗА в размер на 780 лв., при съобразяване на решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год., с което е прието, че посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само като ориентир, но не са обвързващи за съда в хипотезите на чл. 78, ал. 5 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗА и при отчитане на фактическата и правна сложност на делото, която не е висока и действително извършената от адвоката работа – същият е изготвил отговор на касационната жалба и в касационното производство не е проведено открито съдебно заседание. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд