Определение № 959 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3063/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Н. П., против решение № 66 от 26.03.2024 г. по гр. дело № 330/2023 г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъденото на Д. Ж. Ж., на основание чл. 45 ЗЗД, обезщетение от 28500 лева за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане.

Касаторът П. Н. П. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда тези касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с липсата на анализ на правнорелевантните факти, значими за определяне на обезщетението, и на обсъждане на всички относими доказателства и доводи на страните, дори и при игнориране на част от тях, имащи за последица погрешни изводи за спорните обстоятелства относно вида и обема на вредите, приноса в настъпването на вредоносния резултат и определянето на размер на справедливо обезщетение. Иска отмяна на решението чрез намаляване на присъденото обезщетение на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски.

Поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и наличие на допълнителните селективни предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, по следните правни въпроси:

1. За начина на анализиране от съда на правнорелевантните факти от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, по който се твърди, че е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с тълкуването в решение № 13 от 3.02.2022 г. по гр. дело № 1979/2021 г. на ВКС, IV г.о.;

2. За необходимото съдържание в мотивите на съдебния акт на анализ на събраните по делото противоречиви доказателства. Излага, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., и ППВС № 1/1953 г.;

3. Допълнителното влошаване на здравето, като хронична интоксикация например, може ли да се счита елемент от непозволено увреждане на здравето, посочено като основание на ищцовата претенция за обезщетяване, претендирана в исковата молба и пред първоинстанционния съд, дори и да не бъде изрично формулирано като такова;

4. Когато първоинстанционният съд формира убеждението си за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди въз основа на обстоятелството „допълнително влошаване на здравето“, следва ли при въззивна проверка на решението при отпадане на посоченото обстоятелство поради недоказаност, въззивният съд да редуцира/намали присъденото обезщетение поради отпаднало основание;

5. При определяне на степента на съпричиняване на вредите от пострадалия (приноса на пострадалия) и при определяне процента/сумата, с който се намалява обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия, тъй като той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат или с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, прилага ли се принципът на справедливост, който се прилага при определяне на размера на обезщетението;

6. Намаляването на размера на обезщетението при съпричиняване свързано ли е с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства и кои обективни критерии са приложими при определяне процента/размера, с който следва да се намали обезщетението при съпричиняване;

7. Отразява ли се върху размера на присъденото обезщетението за претърпени неимуществени вреди от причинена от деликт телесна повреда формата на вината на причинителя на вредата, и

8. Смекчаващите вината обстоятелства елемент ли са на задължителната за гражданския съд влязла в сила присъда, респ. влязло в сила решение по административно-наказателното дело на наказателния съд, при разглеждане на гражданските последици от деянието.

Излага последните шест въпроса (от трети до осми въпроси) да са от значение са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди въззивното решение в обжалваната му част да е също и очевидно неправилно поради определяне на многократно завишен размер на обезщетение за неимуществени вреди и неотчитане на значителния принос от настъпване на вредоносния резултат.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. Ж. Ж. е подал отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените касационните основания. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел за установени фактите, включени във фактическия състав за ангажиране на деликтната отговорност на ответника П. П. (сега касатор), въз основа на влязло в сила на 08.02.2023 г. решение по чл. 78а НК, постановено по н.а.х.д. № 487/2021 г. по описа на Ямболски РС. С решението ответникът е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“ поради признаването му за виновен в това, че на 05.01.2019 г., в землището на [населено място], общ. С., местност „Б. “, като ловец, участващ в групов лов на дива свиня, със законно притежавано ловно оръжие, но снарядено със забранен за този вид лов ловен патрон със сачми 13/0, причинил на ищеца Д. Ж. (ответник по касационната жалба) средна телесна повреда, изразяваща се в сляпо огнестрелно нараняване от травмиращ агент с кръгловата форма и диаметър около 1 см, проникващо в коремната област, и представляващо по медико-биологичния си признак „нараняване проникващо в коремната кухина“, при немарливо изпълнение на лова като правно регламентирана дейност в Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД) и Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) и представляваща източник на повишена опасност, при която осъществяването на която е нарушил чл. 65, т. 15 ЗЛОД и на чл.59, ал.1 ЗОБВВПИ.

Въззивният съд е счел за установено от медицинските документи (епикриза, резултати от проведени изследвания и прегледи от 04.02.2023 г., 06.03.2023 г. и 13.04.2023 г.) и приетото пред първоинстанционния съд експертното заключение на медицинската експертиза, че за причиненото на ищеца Д. Ж. огнестрелно нараняване в коремната кухина в същия ден е проведено спешно оперативно лечение в МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ АД - гр. Сливен, като останалото след неговото нараняване чуждо тяло с приблизителен размер 1 см – проектил, който не притискал гръбначно-мозъчни структури и нерви, и е със завършена гранулация, е установено и при направена рентгенография на лумбо-сакрални прешлени в болница в Турция в предния и десния латерален сегмент на междупрешленото ставно пространство на L4-5 (четвърти и пети лумбален прешлен в дисковото пространство) и при констатирани от нея намаляла височина на междупрешлено ставно пространство на L4-5, нормална лумбална лордоза, нормални странични бодлести израстъци, педикули и междупедикулно пространство в нормални паравентикурарни меки тъкани. При проведено кръвно изследване на 06.03.2023 г. е констатирано и наличие на олово в количество 127.00 pgi/i при референтни стойности 0.00-40.00 pgi/i, а от проведен преглед от семеен лекар на 13.04.2023 г. - палпаторна болка по протежение на част от гръбначния стълб, изразен болков синдром тип остро лумбаго и лумбоишиалгия, намалена сетивност в засегната област и долни крайници, повече вдясно, за които са предписани болкоуспокояващи медикаменти. Посочено е, че въз основа на тези данни от медицинските документи в приетото от първоинстанционния съд експертно заключение е изведен извод за продължил няколко месеца процес на лечение и възстановяване, от който три месеца ползван отпуск поради временна неработоспособност, и възможно пълно възстановяване (санация) на ищеца Д. Ж. след оперативно премахване на проектила поради възможните неблагоприятни последици от контакта с оловния материал, от който същият е изграден, което премахване от гръбначния стълб е високорисково поради близостта му с аортата. Въз основа на прието пред въззивния съд експертно заключение, изводите на които са възприети за достоверни като дадени от специалист клиничен токсиколог и въз основа на направени допълнителни за поставени на експертизата задачи изследвания, неизползвани при изготвяне на първоначалната експертиза, същият е приел в обжалваното решение, че установената гранулация е ограничила и обезвредила попадналото в тялото на ищеца ловна сачма и от последната не са налице характерните за оловната интоксикация признаци. Обсъдена е и възможността оплакванията на ищеца Д. Ж. от болки в кръста, в десния крак, затруднени и болезнени движения при физически натоварвания и при промяна във времето, раздразнителност, чести цефалгии и проблеми със съня, високо артериално налягане и други, да са признаци на посттравматичен стрес от преживяното и на дразнене, провокирано от присъствието на обемен процес (тип чуждо тяло) в организма му.

Обсъдени са от въззивния съд и събраните гласни доказателствени средства чрез разпит на св. Д. Т. - съпруг на сестра на ищеца Д. Ж., от които е приета невъзможността след случилото се, от което се наложило ползване на болничен отпуск от три месеца, а след това и на полагащия му се платен отпуск, да извършва тежка физическа работа и да стои дълго седнал, включително и при продължителни пътувания с автомобил, поради появили се болки в кръста и изтръпвания на десния му крак. Изложил е въз основа на тях, че след нараняването му ищецът престанал да ловува, въпреки че ловувал от 18-годишна възраст, имал неспокоен сън и страдал, че състоянието му не е позволило да се сбогува с майка си, която загубил няколко дни след случилото се, за което получил и застрахователно обезщетение от 3149 лева за временната неработоспособност и разходи за болничен престой.

При така приетите за установени факти в решението и съобразявайки задължителната сила съгласно чл. 300 ГПК на влязлото в сила решение по чл. 78а НК относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, въззивният съд е приел, че са установени всички елементи от фактическия състав за възникване и ангажиране на деликтната отговорност на ответника П. П..

В обжалваното решение при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил характера и обема на травматичното увреждане на ищеца Д. Ж., засягащо коремната му кухина поради проникване чрез прострелване на травмираш агент, проведеното му оперативно лечение и болничен престой от 10 дни, понесените болки и страдания от самото увреждане (прострелване), извършената операция и следоперативен период и продължилия повече от три месеца период на възстановяване. Отчетени са и продължаващите от намиращия се в тялото му проектил болки в кръста, изтръпвания в десния крак и оплаквания при физически натоварвания и продължително стоене и негативното влияние на причиненото му травматично увреждане в активна възраст от 46 години върху начина му на живот и емоционално състояние поради преустановяване на лова като упражнявана от него от дълги години дейност и засягане на физическата му активност и спокоен сън. Съобразил е и негативното отражение от неизвестността за възможно отстраняване на проектила, при изключително висок риск за живота му, или за продължаването му да живее с него по този начин. За определяне на размера на обезщетението не е отчетена оловна интоксикация на ищеца както поради приета липса на твърдения за такова засягане на здравословното му състояние, така и поради неустановяването му от възприетото от въззивния съд експертно заключение. По тези съображения съдът е извел извод за справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от 30000 лева, като е счел, че същото следва да бъде намалено с 5 % или със сумата от 1500 лева поради доказване на твърдяното от ответника П. П. съпричиняване. Изложил е съображения за установена от протоколите за доброволно предаване и оглед на веществени доказателства, част от приложеното наказателно производство, липса на изискуемата от чл. 55, ал. 8 ППЗЛОД екипировка в ярък сигнален цвят на ищеца Д. Ж., в резултат от която същият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат с недостатъчната му забележимост в гората по време на лова. При определяне на приноса му в настъпването на вредоносния резултат са отчетени данните от наказателното производството относно разположението на ловците по време на провежданата гонка на диви прасета, преместването на ответника и видимостта, която последният е имал към ищеца, при проведения обстрел на животните, бързината на провежданите изстрели и малката вероятност те да бъдат възпрени от възприемане на ищеца с шапка в изискуемия цвят.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. необходимо е касаторът да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

Поставените от касатора правни въпроси (първи и втори въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК), свързани с обсъждането от въззивния съд на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, преценката им във връзка с релевантните за спора факти, доводи и възражения на страните и дейността му при разглеждане на спора, отнесен пред него с въззивната жалба, и излагането на точни и ясни фактически и правни съображения, след обсъждане на доказателствата, включително и относно съдържащи се в тях противоречия, и на всички обстоятелства, които обуславят и имат значение за определяне на размера на неимуществените вреди, при извеждане на извода по основателността или неоснователността на исковата претенция, се отнасят до предмета на спора и по тях е налице произнасяне от въззивния съд, като формираните правни изводи по тях са обусловили изхода на спора. Затова и за двата правни въпроса е осъществен общият селективен критерий, въведен с чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите обаче не покриват допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение поради липса на задължителна и незадължителна практика на ВС и ВКС, включително и посочената в изложението към касационната жалба, на която дадените разрешения по тях в обжалваното въззивно решение да не съответстват. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните относно подлежащите на установяване релевантни за спора факти. Съобразена е установената, включително и посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, практика на ВС и ВКС, и тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съобразявайки тази цел, въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда спора само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети по делото доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, оплакванията в която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.

В обжалваното решение въззивният съд в съответствие с трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и на посочената в изложението, е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателствени средства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, включително и за задължителната сила съгласно чл. 300 ГПК на влязлото в сила решение по чл. 78а НК. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е посочил правнорелевантните за неговото определяне факти, установени от събраните по производството доказателствени средства, и значимостта им при определяне на размера на обезщетението. Съобразил е непосредствените и в продължителен период от време търпени от ищеца Д. Ж. болки и страдания, следващи се от характера и тежестта на причиненото му травматично увреждане, начинът и обстоятелствата на извършването му, проведеното лечение и период на възстановяване, неблагоприятните соматични и емоционални последици от травматичното увреждане и намиращото се в него чуждо тяло. Именно като инстанция по съществото на спора въззивният съд е изложил в обжалваното решение своите самостоятелни изводи за обстоятелствата по ППВС № 4 от 23.12.1968 г., очертани от въведения пред него спор и обусловили определянето на размера на неимуществените вреди от причиненото на ищеца Д. Ж. травматично увреждане, и за тяхното значение при определянето на конкретния размер на обезщетението. В тази насока въз основа на преценка на доказателствената съвкупност от медицински документи, експертни заключения и свидетелски показания въззивният съд е извел извод не само за конкретното травматично увреждане на ищеца (сега ответник по жалбата), свързано с продължителния му период на възстановяване, но и с проявяващи се от увреждането други неблагоприятни соматични (свързани с болки в кръста и изтръпвания в крака, създаващи неудобства при физически натоварвания и продължително стоене) и емоционални последици (последните относими към преустановяване на обичайни занимания и начин на живот), съобразявайки и възрастта му към момента на увреждането – 46 години. За значимо е определено намиращото се в тялото на ищеца по данни на медицинските документи и експертни заключения чуждо тяло (ловна сачма) и негативното отражение на неизвестността от възможността за неговото пълно възстановяване с отстраняването му от гръбначния стълб, но свързано с изключително висок риск за живота, и за продължаване на живота му с чуждото тяло по този начин поради осъществената гранулация. За всички тези релевантни факти, но без оловната интоксикация, поради липсата според въззивния съд на наведени твърдения за обосноваване на исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди с нея, а и поради не установяването й по делото, са изложени съображения за обусловеността и значимостта им при определяне на справедливия по чл. 52 ЗЗД размер на обезщетение за тези вреди. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда за установяване и значимостта на всички обстоятелства за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по останалите формулирани в изложението въпроси. Част от тези въпроси (от трети до пети въпроси), свързани с влошаване на здравословното състояние на пострадалия като хроничната интоксикация и редуциране на размера на обезщетението му за неимуществени вреди при установяване от въззивния съд на различни обстоятелства, значими за определяне на размера на обезщетението, и за прилагане на принципа на справедливостта при отчитане на приноса за съпричиняване на вредоносния резултат, не са обуславящи за правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, поради което те не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са и формулирани от касационния жалбоподател с възпроизвеждане само на част от установените по производството релевантни факти и при това според поддържаната от него защитна позиция, поради което те не представляват и правни въпроси по предмета на спора, които да предпоставят необходимост от преценка и на допълнителния селективен критерий за допускане на решението до касационно обжалване.

Налице е също и трайно установена съдебна практика на ВС и ВКС относно правомощията на въззивния съд като инстанция за повторно разрешаване на материалноправния спор (ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 Г. на ОСГТК на ВКС), за критериите при определяне на приноса при съпричиняване на вредоносния резултат и обезщетението за вредите (ППВС № 4/1968 г., решение № 60129 от 28.01.2022 г. по т. дело № 1992/2020 г. на ВКС, I т.о., ТР № 1 от 01.08.2022 г. по тълк. дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС) и за значението на вината при ангажиране на гражданска отговорност (решение № 313 от 10 септември 2012 г. по гр. дело № 1076/2011 г. на ВКС, IV г.о.), от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна, поради което и последните три правни въпроси (от пети до осми въпроси), посочени в изложението към касационната жалба, макар и относими към включените в предмета на спора твърдения и доводи и правни изводи в обжалваното решение, не изпълняват подържания от касатора допълнителен селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обобщено в тази практика се приема, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, в което въззивният съд съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Такова задължение има съдът и относно изводите за това дали юридическите факти, на които страните основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК) определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване като е създал реална възможност за настъпването им или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, респ. действия и/или бездействия, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Именно поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него, а не формата на вината на делинквента и смекчаващите вината му обстоятелства. Последните са значими само за наказанието на делинквента, но не и за гражданската му деликтна отговорност. Формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, а не при неполагане на дължимата грижа. Съобразявайки изложеното за правомощията на съда във въззивното производство и извършвайки самостоятелна преценка на обуславящите и значими за конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства в настоящия случай, въззивният съд е определил същия за ищеца Д. Ж. за всички неимуществени вреди и спрямо определения размер е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради приноса му като пострадал за настъпване на вредоносния резултат след съпоставяне и отчитане на тежестта на допуснатите от страните по извъндоговорното правоотношение нарушения при ловуването. Наведените доводи с изразено несъгласие с тези изводи, изведени в решението в съответствие с посочената съдебна практика, не могат да са предмет на проверка в производството по селектиране на касационната жалба.

Обжалваното решението е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно въпреки поддържаното от касационния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми. Описаните пороци на съдебния акт, поддържани от касатора с нарушение на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД относно преценката на обема на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, не обосновават несъвместим със закона резултат и имащ за последица такъв тежък порок на обжалваното въззивно решение.

При този резултат на ответника по касация – Д. Ж., следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 1500 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.