Определение № 1633 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3830/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. В., чрез адв. С. Н. срещу решение № 713/29.05.2023г., постановено по в.гр.д. № 639/2023г. по описа на Апелативен съд – София. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена в цялост. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД, представляван от адв. М. Г. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение № 263423 от 05.12.2022г. постановено по гр.д. № 3980/2020г. по описа на СГС, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца А. К. В. с ЕГН [ЕГН] сумата над размера от 25 000 лева до 30 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания настъпили вследствие ПТП на 05.11.2019г., причинено поради виновно поведение на водач на лек автомобил „Ауди А3“, с рег. [рег.номер на МПС] – М. М. Х., застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответника – застраховател, ведно със законната лихва за забава, считано от 16.12.2019г. – датата на депозиране на писмената претенция пред застрахователя до окончателното плащане на задължението. За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: факта, момента и механизма на настъпване на пътното произшествие, нито осъществяването на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, както и липсата на предпоставки за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД посочил, че не са спорни в отношенията между страните. В обхвата на наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението на СГС в обжалваната му част съобразил, че се оспорва единствено размера на присъденото обезщетение като несъответно на претърпените вреди и на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. След съвкупна оценка на събраните по делото доказателства – заключение на СМЕ и показания на свидетеля Л. В., приел за установено по делото, че в резултат на ПТП претърпяно на 05.11.2019г. като пешеходец, който бил блъснат от лек автомобил на пешеходна пътека, А. В. е получил изолирана гръбначна травма, изразяваща се в компресионно-клиновидно счупване на 12-ти гръден прешлен /Тх12/. Фрактурата е била амиелитична, т.е. без увреждане на гръбначния мозък и на неврални елементи. В УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД е проведено 7 дневно медикаментозно и ифузионно лечение, като увреденият гръбначен сегмент е обездвижен с ламбостат /корсет/ за 45 дни. На основание клиничното състояние на ищеца и от извършеното КТ изследване на 26.01.2022г. може да се заключи, че процесът на костно зарастване на фрактурирания 12-ти прешлен е завършен, без да са настъпили груби деформации на гръбначния стълб като цяло. Остатъчните и към момента умерени и непостоянни болки имат „ревматичен“ характер и с времето ще намаляват и стихват. При определяне размера на справедливото обезщетение, въззивният съд съобразил, че ищецът е търпял интензивни болки в продължение на 30 дни, умерени до 3 месеца и по-леки до 8-10 месеца, както и че е следвало да бъде обездвижен с корсет за срок от около 45 дни. Отчел също, че ищецът не е претърпял оперативно, а консервативно лечение, както и че продължаващите болки и дискомфорт след този срок са леки и непостоянни, без да нарушават трудоспособността на ищеца и без да имат неблагоприятно битово отражение. Посочил, че към 26.01.2022г. процесът на костно зарастване на фрактурирания 12-ти гръден прешлен е завършен, без да са настъпили груби деформации на гръбначния стълб като цяло. Така при преценка и момента на настъпване на увреждането, както и икономическите условия в страната към този момент, формирал правен извод, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца следва да се определи в размер на 25 000 лева. До присъденото обезщетение в този размер потвърдил първоинстанционното решение, като за разликата до присъдения размер на обезщетението от 30 000 лева отменил решението на СГС и отхвърлил предявения иск за обезвреда. В изложение към касационната жалба касаторът А. К. В. поддържа, че е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК като поддържа възражение за неправилно прилагане на чл. 52 от ЗЗД. Без да поставя конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да сочи като значим за предмета на делото и по който въззивният съд се е произнесъл, твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на принципа на законност по чл. 5 от ГПК, тъй като правните му изводи не почиват на събраните по делото доказателства. Посочва също, че решението на въззивния съд е в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 749/05.12.2008г. на ВКС, ТК относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Позовава се също, че присъденото обезщетение е несправедливо занижено на база лимитът по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ в размер на 1 000 000 лева. При тези данни и преценявайки изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в случая касаторът не е обективирал конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, нито е обосновал наличие на сочената хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В цитираното от касатора Решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, II ТО е прието, че справедливо обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице. Посочено е, че критерият за справедливост, чийто израз е нормата на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава. Въпросът за приложението на чл. 52 от ЗЗД е намерил своето разрешение в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., както и в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г., постановено по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Въззивната инстанция изцяло се е съобразила с критериите, приети в съдебната практика, които са значими при преценка размера на дължимото обезщетение така, че то да бъде справедливо съобразно изискването на чл. 52 от ЗЗД без да е допуснала отклонение от посочената практика на ВКС. Обсъдила е в тази връзка всички конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и наличието на причинна връзка между тях и установените по делото неимуществени вреди. Наличието на установена практика на ВКС по засегнатия от касационния жалбоподател въпрос, включително в задължителните за съдилищата тълкувателни решения и постановления и съответствието на обжалваното решение с единната съдебна практика изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. При извършената служебна преценка настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, а и страните не навеждат такива оплаквания и доводи, като ищецът не сочи и то да е очевидно неправилно. Предвид изложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение