Определение № 60241 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1142/2021 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Я. Д., чрез адвокат Д. С., срещу решение № 260137 от 29.09.2020 г. по в.гр.д.№ 1103/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 416 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 2338/2019 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която Д. Я. Д. е осъдена да предаде на Г. С. Д. и Я. И. Д., като носители на вещно право на ползване, следния недвижим имот: масивна жилищна сграда със застроена площ от 86 кв.м., разположена в УПИ ..., кв. ... по плана на [населено място], одобрен със заповед № 413 от 18.07.1996 г., с административен адрес [населено място], [улица], заедно със 175/500 идеални части от УПИ ... от кв.... по плана на [населено място]. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради постановяването му в нарушение на чл. 108 ЗС - при несъобразяване с обстоятелството, че касаторката ползва имота на основание предоставено й от ищците право на ползване срещу задължението й да извърши ремонт на разрушената след наводнение сграда, за привеждането й във вид годен за ползване по предназначение, както и в нарушение на чл. 20 ЗЗД – допуснато при тълкуване на постигнатата между страните договореност за ползване на жилищния имот от жалбоподателката. Твърди се и допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, неразглеждане на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Сочи се и необоснованост на акта, поради несъответствие между фактическите изводи и събраните по делото доказателства. Поддържа се наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Насрещните страни по касационната жалба Г. С. Д. и Я. И. Д., в депозиран отговор, изразяват становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Производството пред Пловдивски районен съд е образувано по предявени от Г. и Я. Д. срещу Д. С. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС, вр. чл. 56 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са носители на вещно право на ползване върху процесния имот, и осъждането й да им предаде владението върху същия. Ответницата е оспорила иска по съображения, че живее в имота на годно правно основание, противопоставимо на ищците – сключен между страните договор, по силата на който ищците са й предоставили правото да живее в имота и ползва същия, срещу поето от нея задължение да ремонтира сградата. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 72/29.12.2009 г., ищците са прехвърлили на ответницата правото на собственост върху процесния имот, като са си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване. В исковата молба е посочено, че правото на собственост е прехвърлено от ищците на ответницата, тяхна първородна дъщеря, с идеята, че същата ще полага грижи за тях и ще живеят заедно в имота. След придобиване на правото на собственост, ответницата е започнала ремонтни работи в имота, а ищците са заживели в построения в дворното място гараж, преустроен на жилище. От сключване на възмездната сделка и към настоящия момент ответницата живее в имота. Отношенията на страните са силно влошени, като по искане на ищците е било образувано производство за защита от домашно насилие по ЗЗДН, за нанесен побой над ищеца Я. Д. от дъщеря му Д. С. през ноември 2017 г. През 2018 г. срещу ответницата е образувано наказателно производство за неизпълнение на заповед за незабавна защита, което е прекратено с мотиви, че деянието, макар формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, не е престъпно, поради своята малозначителност и незначителна обществена опасност. По частна тъжба на ответницата срещу ищцата е образувано производство по чл. 148 НК, за нанесена обида, приключило с оправдателна присъда. От правна страна съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 108, вр. чл. 111, вр. чл. 56 ЗС за уважаване на иска. Вещното право на ползване, съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС, включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и да се получават добивите от същата, без тя да се променя съществено. Има се предвид всякаква форма на правно и правно ползване – постоянно или временно, пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Прието е, че ползвателят може да упражнява правото на ползване чрез другиго, като му предостави ползването на имота на основание заем за послужване или наем, както и че няма пречка това “друго лице” да бъде собственикът на имота (в патримониума на собственика не се съдържа правомощието ползване, което е изцяло във властта на носителя на ограниченото вещно право на ползване) или родственик на ползвателя. В този случай ползването се осъществява чрез трето лице. Прието е, че в настоящия случай ищците са титуляри на правото на ползване, което са си запазили пожизнено и безвъзмездно, необременено с условия, при прехвърляне на собствеността на ответницата със сключения на 29. 12. 2009 г. договор за покупко-продажба, а ответницата е собственик на имота. След сключване на договора за покупко-продажба, между ищците и ответницата е бил сключен договор за заем за послужване по чл. 243 и сл. от ЗЗД, а не договор за наем, тъй като не е доказано постигнато съгласие за плащане от ответницата на наемна цена срещу предоставеното й от ищците ползване на вещта. Поведението на ищците не обективира дезинтересиране или отказ от ограниченото им вещно право, тъй като те го упражняват по избран съзнателно от тях начин – посредством трето лице, което са допуснали да ползва имота им безвъзмездно. Не се е осъществило някое от основанията по чл. 59 ЗС за погасяване правото на ползване. Ответницата се е нанесла да живее в имота със съгласието и одобрението на титулярите на вещното право на ползване, но уговорката за правото на ползване на имота от същата не е била свързана с конкретен срок и ищците разполагат с възможността да прекратят договора по всяко време, с едностранно волеизявление, което от достигането си до ответницата, поражда за нея задължението да върне държането на имота. Прието е, че исковата молба представлява искане за връщане на вещта и след нейното получаване правото на ответницата да ползва имота е отпаднало. Прекратяването на облигационното правоотношение е настъпило в хода на процеса и следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. След като ответницата не установява правото основание за ползването на имота, противопоставимо на ищците, същата следва да бъде осъдена да им предаде фактическата власт върху имота. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. може ли възнаграждението за предоставяне на ползване на вещ да се уговори не като парична престация, а като извършване на услуга – предоставяне на медицински грижи или извършване на необходим ремонт, който ще направи вещта годна за ползване по предназначение; 2. длъжен ли е съдът при решаване на делото да обсъди изцяло и всички доказателства по делото и установените обстоятелства поотделно и в тяхната съвкупност и логическа връзка; 3. длъжен ли е съдът да се произнесе по всички оплаквания и доводи, въведени във въззивната жалба, както и по всички правнорелевантни факти; 4. длъжен ли е съдът при тълкуване на договорите да търси действителната обща воля на страните, да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; 5. когато едно лице предостави ползването на вещ, върху която то има вещно право на ползване, но вещта е неизползваема по предназначение, тъй като е силно увредена от наводнение, срещу поемане на задължение от другата страна да извърши ремонт на вещта за привеждането й в годен за ползването й вид, възмезден (договор за наем) или безвъзмезден (заем за послужване) договор е налице; 6. уговорката ,,да си гледаме старините заедно” следва ли да се тълкува като определяем срок на договор или като установена цел на договор по смисъла на чл.249, ал.2 ЗЗД; 7. налице ли е безвъзмезден договор заем за послужване, когато се предоставя за ползване негодна за ползването й по предназначение вещ и от уговорките е ясно, че страните нямат предвид вещта да се ползва във вида, в който е предоставена за ползване. Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 218 от 18.03.2016 г. по търг.д.№ 3200/2014 г. на ВКС, І т.о. и решение № 238 от 04.09.2013 г. по търг.д.№ 123/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., относно втория въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 210 от 09.02.2018 г. по търг.д.№ 1115/2017 г. на ВКС, І т.о., решение № 3338 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г. на ВКС, ІV г.о., относно третия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 16 от 09.03.2016 г. по гр.д.№ 6670/2014 г. на ВКС, І г.о., относно четвъртия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 65 от 16.07.2012 г. по търг.д.№ 333/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 58 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 5082/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. Относно петия, шестия и седмия въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите процесуалноправни въпроси (въпроси № 2 и № 3), поради липса на твърдяното противоречие с посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В същите се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да обсъди всички доводи и възражения на страните, всички относими доказателства и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти. Съставът на въззивната инстанция, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба (включително и възражението на ответницата по иска, че между страните не е бил сключен неформален договор за заем за послужване, а договор за наем, като същото е прието за неоснователно). В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпроси № 1, 4, 5, 6 и 7 са свързани с основното възражение на ответницата по предявения срещу нея ревандикационен иск, че упражнява фактическа власт върху вещта на противопоставимо на ищците облигационно основание – договор за наем, което обуславя отхвърляне на иска. Въпросите отразяват несъгласието на ответницата с формирания от въззивния съд извод, че ищците, като титуляри на вещното право на ползване, са сключили с ответницата безвъзмезден договор за заем за послужване, прекратен с връчване на препис от исковата молба, и подкрепят становището й, че сключеният между страните договор е договор за наем, а не договор за заем за послужване. Отговорите на въпросите не биха били от решаващо значение при преценка основателността на иска и не биха повлияли на крайния извод за неоснователност на същия. В този смисъл въпроси № 1, 4, 5, 6 и 7 от изложението към касационната жалба не покриват критериите на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК и не предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Това е така, защото от значение в случая е дали съществувалото между страните облигационно отношение, по силата на което ищцата е упражнявала облигационно право на ползване на процесния имот, е прекратено с получаване препис от исковата молба от ответницата, а не какъв е източникът на това облигационно отношение – договор за наем, договор за заем за послужване или ненаименован възмезден договор за предоставяне облигационно право на ползване срещу задължение за извършване на ремонт на жилището. При всички случаи, независимо от вида на договора, получаването на преписа от исковата молба от ответницата има една и съща последица – прекратяване в бъдеще на облигационното правоотношение. Исковата молба съдържа, подразбиращо се, изявление за прекратяване на облигационното отношение, тъй като със същата се иска освобождаване на имота от ответницата и предаване фактическата власт на ищците, а с получаване на препис от исковата молба от ответницата това волеизявление е стигнало до последната и облигационната връзка е прекратена. Ако се приеме, че договорът е заем за послужване, исковата молба има действието на покана за връщане на имота по смисъла на чл.249, ал.2 ЗЗД, а ако се приеме, че страните са сключили договор за наем, то исковата молба има действието на предизвестие за прекратяване на наемното правоотношение по смисъла на чл.238 ЗЗД. Желанието на ищците да живеят заедно с дъщеря си в къщата, за да „си гледат старините заедно“ нито доказва постигнато съгласие за определен срок на действие на договора, нито поражда възможност продължителността на срока на действие да бъде определена. Независимо от вида на договора, към приключване на съдебното дирене облигационното правоотношение е било прекратено и ответницата не е имала противопоставимо на ищците облигационно основание, на което да продължи да държи вещта. Решението на въззивния съд трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право. В случая, преценката на въззивния съд за основателността на иска е направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене. Воден от горното, настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателката Д. Я. Д. ще следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 7 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, да заплати в полза на Националното бюро за правна помощ сумата 300 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото от адв. А. С. Г. процесуално представителство на Г. С. Д. и Я. И. Д. пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,