Определение № 1072 от 21.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2941/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. Т. М., чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 06.01.2014г., постановено по в.гр.д.№1254/2013г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение от 29.07.2013г. по гр.д.№4763/2012г. на Районен съд – Велико Търново за отхвърляне на предявения от В. Т. М. иск с правно основание чл.150 КТ, вр. чл.262 КТ в частта над уважения размер от 30137,11лв. до претендирания размер от 49133,76лв. К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. Т. М. срещу [фирма] иск с правно основание чл.150 КТ, вр. чл.262 КТ в частта над уважения размер от 30137,11лв. до претендирания размер от 49133,76лв. К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя въпрос: „има ли право въззивният съд да се произнася по непредявено правоизключващо възражение, при което да възприема различна от установената по делото предметна рамка на правния спор и да въвежда различно от определеното посредством твърденията и възраженията на страните работно време, при предявен иск за заплащане на възнаграждение за извънреден труд, положен в делнични дни, след като представените с исковата молба писмени доказателства сочат въведен осем часов работен ден с правилник за вътрешния ред и подписан между страните трудов договор и липсва твърдение или възражение за въведен друг режим на работа, въпреки релевантността на начина на отчитане на работното време към дължимостта на възнаграждението”. Така поставеният въпрос не е от значение за конкретното дело, видно от данните по което, с отговора на исковата молба ответникът е представил длъжностната характеристика, в р.ІІ.8 на която е предвидено, че дейността се осъществява при ненормиран работен ден, а в трудовия договор, представен с исковата молба, в чийто раздел ”Предмет, срок на договора и място на работата” е посочено, че „служителят ще изпълнява длъжността съобразно изискванията на длъжностната характеристика, с която предварително се е запознал и притежава екземпляр от нея”. К. поставя въпрос: „Достатъчно ли е предвиждането на ненормирано работно време във връчената на служителя длъжностна характеристика, без да са налице данни по делото да са издадени от работодателя писмени актове по чл.139а КТ, за да приеме съдът, че са налице предпоставките за полагане на труд при условията на ненормиран работен ден за целия период на действие на трудовия договор; в тази връзка следва ли да се приеме, че е полаган труд при ненормирано работно време, в случай, че работодателят не е предвиждал, изчислявал и осигурявал съответното му компенсиране с допълнителен платен годишен отпуск, или поради неизпълнение на предпоставките, предвидени за въвеждането му, трудът, положен извън установеното при възникване на трудовото правоотношение нормално работно време, следва са де счита за извънреден труд по смисъла на чл.143 КТ”. По така поставения въпрос не се е развил спор по делото и не е разрешен във въззивното решение, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение