Определение № 302 от 24.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1059/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. Ц., чрез процесуалния му представител адв.Н.Х., срещу решение №186/18.10.2023г. по в.гр.д.№131/2023г. на Апелативен съд – гр.Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260005/08.12.2022г., постановено по гр.д. № 465/2020г. по описа на Габровския Окръжен, с което е отхвърлен предявеният иск от Д. К. Ц., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], с който се претендира да бъде осъден Окръжен съд - Велико Търново, с адрес гр. Велико Търново, бул. "Васил Левски 1" № 16, на осн. чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 КРБ, да му заплати сумата от 60 000 лв. - представляваща равностойността на претърпените от ищеца страдания и унижения, поради неоснователния му престой в психиатрично лечебно заведение, като неоснователен и недоказан. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде изцяло уважен. В изложението към касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение като се приповтарят оплакванията, които са посочени в касационната жалба. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Окръжен съд –гр.Велико Търново. изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че производството по делото е било образувано по искова молба на Д. К. Ц. срещу Окръжен съд - Велико Търново за осъждане на ответника да заплати сумата от 60 000 лв. – представляваща равностойността на претърпените от ищеца страдания и унижения, поради неоснователния престой в психиатрично лечебно заведение.Наведени са твърдения, че за периода от 29.12.2014г. до 05.01.2015г. ищецът е бил несправедливо затворен и лишен от свобода в ДПБ в [населено място] кория, като за това деяние са виновни, както определени физически лица, така и съответните институции.За тези си морални страдания същият е предявил иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди пред Районен съд - Велико Търново, който е постановил отхвърлително решение, което е било обжалвано от него пред Окръжен съд - гр.Велико Търново.Последният го е потвърдил като правилно.От действията на въззивния съд ищецът е търпял вреди както поради забава в изготвянето на въззивното решение, която е продължила повече от 8 месеца, така и поради факта, че този акт на съда е бил окончателен и не е подлежал на касационна проверка, което е довело до накърняване правото му на защита.Неимуществените вреди от действията на въззивния съд възлизат на 60 000лв., тъй като поради тези действия ищецът е бил поставен в невъзможност да получи ефективна защита пред три инстанции за вредите, които е търпял от незаконното си задържане в ДПБ в [населено място] кория. От фактическа страна е прието за установено, че с решение № 508 от 17.11.2020г. постановено по в.гр.д.№20/2020г. Великотърновският окръжен съд се е произнесъл като въззивна инстанция, в състав от трима съдии, по постъпила въззивна жалба на ищеца Д. К. Ц. против постановено решение № 1281/18.10.2019 г. по гр. д. № 2512/2019 г. по описа на PC - Велико Търново.С това решение са отхвърлени предявените искове от Д. Ц. против ДПС [населено място] за сумата от 2 000 лв., предявен като частичен от 20 000лв. и против Т. М., В. Х., С. С. и Н. Д. за сумата от 4 000 лв., предявен като частичен от 40 000 лв. - представляващи обезщетение за неимуществени вреди. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.В случая искът е насочен срещу Окръжен съд – Велико Търново, който в качеството му на въззивна инстанция е потвърдил решение на Районен съд – Велико Търново, влязло в законна сила от датата на постановяването му, предвид неговата необжалваемост.Предявеният иск по чл. 49 от ЗЗД от Д. К. Ц. срещу Окръжен съд – Велико Търново за заплащане на обезщетение в размер на 60 000 лв. за причинени неимуществени вреди от постановяването на съдебно решение по гражданско дело, което е потвърдено по реда на инстанционния контрол и влязло в законна сила, е неоснователен.Искът е неоснователен, тъй като липсва една от предпоставките за реализиране отговорността по чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД, а именно противоправно поведение на съдията, постановил съдебното решение по в.гр.д. №20/2020 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдил решение № 1281/18.10.2019 г. по гр. д. № 2512/2019 г. по описа на PC - Велико Търново, като въззивна инстанция по реда на инстанционния контрол. Съгласно чл. 132 от Конституцията на Република България при осъществяване на съдебната власт съдиите не носят отговорност за постановените от тях съдебни актове, освен ако извършеното е престъпление от общ характер. За неоснователни са приети оплакванията във въззивната жалба, че Д. Ц. търпи вреди от процесното решение на Окръжен съд – Велико Търново, поради прекратяването на „несправедливо започната срещу него процедура“, и в същото време му е отнета възможността за съдебно производство срещу виновните длъжностни лица.В настоящия случай има предявен иск пред Районен съд – Велико Търново, който е разгледан по същество, обжалван е по реда на инстанционния контрол и има стабилитет на съдебен акт, който е влязъл в законна сила от деня на постановяването му.Неудовлетвореността на ищеца от процесното решение не може да бъде предпоставка за ангажиране на личната отговорност на съдията или съдебния състав, постановил съдебният акт. Решението е постановено в рамките на предоставената на съдията правораздавателна власт и не съставлява злоупотреба с права, нито е налице противоправно поведение.Способ за защита срещу порочно съдебно решение е обжалването пред горестоящия съд, който способ ищецът е упражнил в предвидените за това срокове.Видно от приложеното дело, образувано пред Окръжен съд - Велико Търново, постановеното решение не подлежи на касационно обжалване, доколкото предмет на делото са два осъдителни иска, като цената на иска за всеки от тях е под 5000лв., от което следва, че съдебният състав е постановил своето решение, съобразявайки процесуалните правила.Разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване: решенията по въззивни дела с цена на иска под 5 000лв. за граждански дела, до 20 000 лв. за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост, е императивна и не може да се тълкува разширително. Относно наведеното възражение за забавяне на делото – ищецът е разполагал с процесуалния способ на защита - подаване на молба за определяне на срок при бавност, от който не се е възползвал, поради което не може да се направи извод за наличие на противоправно поведение и отговорност на съда, разгледал гражданското дело. Въз основа на горното е изведен извод, че след като не се установява един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане - противоправно поведение, който обосновава гаранционно обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, то е безпредметно да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав - дали са налице реално претърпени вреди от ищеца и причинната връзка между тях и постановения съдебен акт. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението на касационните основания е посочено, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека – решение от 17.01.2012г. по д.№36760/2006г. – делото С. срещу България, което е с предмет обезщетение за несправедливо настаняване на задължително лечение. Касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, като общо основание за допускане на касационно обжалване.Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК /. Отделно от горното посоченото в изложението решение е в случая неотносимо, тъй като ответникът Окръжен съд - В.Търново не е органът, който е постановил настаняването на ищеца в психиатрично заведение за определен срок, от които действия се твърди, че са претърпени неимуществени вреди, а е органът, който се е произнесъл по същество на основателността на тази претенция.Решението на тази инстанция е окончателно, с оглед цената на всеки един от обективно и субективно съединените искове, поради което се явява задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България/чл.297 от ГПК/. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение