Определение № 3275 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3239/2024 г.

Производството е по чл. 288, вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу решение № 49 от 28.03.2024 г. по в. гр. д. № 485/2023 г. на Варненския апелативен съд в частта му за потвърждаване на решение № 172 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 573/2022 г. на Шуменския окръжен съд.

С посочените актове съдебните инстанции са се произнесли по предявени от Л. Й. Ц., К. Ц. Ц. и И. Н. Т., при условията на субективно и обективно съединяване, искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищците са претендирали обезщетение за причинените им вреди, ведно със законната лихва считано от датата на деликта, а именно - произшествие, настъпило по време на проведеното на 15.04.2018 г. автомобилно състезание „Национален шампионат по планинско изкачване - мемориал В. В. 2018“, при което състезателят Н. Х. Г., след излизане от десен завой, загубил контрол върху управлявания от него л. а. „БМВ Е36“, напуснал пътното платно и блъснал ищците - зрители на ралито.

Ответници по предявените искове, при искане за солидарното им осъждане, са организаторите на събитието Българска федерация по автомобилен спорт, Сдружение Автомобилен спортен клуб „Стари столици - 2002“ и [община].

За безспорни между страните по делото са приети обстоятелствата относно времето, мястото и механизма на настъпване на произшествието, както и че всеки от ищците е получил застрахователно обезщетение в размер на 18 000 лева въз основа на сключен от ответника Сдружение Автомобилен спортен клуб „Стари столици - 2002“ и ДЗИ Общо застраховане ЕАД, договор за застраховка за вреди на трети лица в резултат на инцидент, причинен от участник в автомобилното състезание.

Установено е, че със заповед на кмета на [община] от 30.03.2018 г. е създаден организационен комитет, отговарящ за провеждането на събитието, в който като членове са посочени представители на тримата ответници. Правилата и редът за провеждането му са регламентирани в издадени от организаторите вътрешни актове, като в самите тях същите са поели отговорността за безопасното му провеждане. С оглед на това е обоснован извод за наличие на предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на тримата ответници по чл. 49 ЗЗД. Изтъкнато е, че в случая организаторите не са изпълнили задължението си за осигуряване безопасността на проведеното мероприятие, като не са положили необходимите усилия и не са предприели необходимите действия за огласяване по ясен и безспорен начин правилата за безопасност. Освен това, лицата, които са осигурявали охраната и безопасността, не са предприели действия по отстраняване на ищците от мястото, на което те са наблюдавали състезанието. За него е установено, че не е било обозначено/предназначено за публика, поради което и е възприет изводът за обоснованост на въведеното от ответниците възражение за съпричиняване, чийто размер е определен и от двете съдебни инстанции на 30%. По данни на експертизата, за времето от излизането на автомобила вдясно, извън платното по тревната площ, до мястото на удара - 0,66 секунди, зрителите не са имали възможност да се преместят. Причина за инцидента са несъобразяването от водача на скоростта на движение с възможностите на автомобила и осъщественият от него несвоевременен контрол на скоростта и посоката на движение.

Констатациите относно конкретно причинените на ищците травматични увреждания са обосновани с представената по делото медицинска документация и изслушаните заключения на вещи лица. За претърпените болки и страдания, както и за отражението на настъпилия инцидент върху психиката и ежедневието на ищците, са изслушани и свидетелски показания.

По отношение ищцата Л. Й. са установени следните травматични увреждания: контузия на таза с хематоми на двете половини на седалището и на кръстовата кост на таза; оток и хематом на ляво бедро - тип травматичен деколман; контузия на ляво ходило; две разкъсно-контузни рани на ляво стъпало; фрактура на лодиевидна кост на ляво ходило; уврежданията са наложили провеждането на амбулаторно лечение с хирургична обработка на раните и имобилизация с гипсова лонгета на ляво ходило за 40 дни, медикаментозна терапия и рехабилитация, като лечението е наложило 104 дни временна неработоспособност; към момента на извършване на прегледа от вещите лица, изготвили заключението по медицинската експертиза, ищцата Й. не се е възстановила напълно - движенията в лява глезенна става са с дефицит при сгъване и разгъване; по показания на свидетел, за около 4 месеца ищцата се нуждаела от помощ за задоволяване на ежедневните си потребности, придвижвала се трудно и изпитвала страх да се вози в автомобил, все още не се е възстановила напълно от преживения психически стрес.

При така установените факти въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че преживените физически страдания и психологически стрес, както и прогнозата за възстановяването на ищцата, обосновават извод, че справедливото обезщетение за причинените ѝ вреди е в размер на 60 000 лева. Редуцирано с установения процент на съпричиняване, обезщетението за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата 42 000 лева, а след приспадане на изплатените от застрахователя 18 000 лева - в размер на 24 000 лева. Съответно, предявеният от нея частичен иск за сумата 20 000 лева (от общо 35 000 лева) е изцяло уважен.

По отношение на ищеца К. Ц. са установени следните травматични увреждания: фрактура на двете кости на дясната подбедрица в долната трета с дифузен посттравматичен хематом; уврежданията са наложили провеждането на оперативно и амбулаторно лечение, имплантиране на метална остеосинтеза и последващо оперативно отстраняване на същата, медикаментозна терапия и рехабилитация, както и временна неработоспособност от 420 дни; с решение на ТЕЛК на К. Ц. е определена 40% трайна неработоспособност за срок от три години; според заключението на вещите лица, възстановяването му е протекло с усложнения - следоперативна инфекция, следоперативен реактивен тромбофлебит и посттравматично увреждане на н. перонеус; лечението е продължило три години, като съгласно отразеното в протокол от преглед от ТЕЛК от м. юни 2019 г. походката е самостоятелна, щадяща десния крак, с изразена остеопороза, която при натоварване предизвиква болки; констатирани са леки ограничения в движението на дясно ходило, породени от частична аксонална увреда на десния н. перонеус; по данни на свидетели, К. не е могъл да се движи нормално около година; нуждаел се от чужда помощ; когато се върнал на работа, изпитвал болки при определени движения и не можел да изпълнява задълженията си пълноценно; същият не се е възстановил напълно и психически.

При тези констатации относно дългия период на възстановяване, естеството и продължителността на лечението, съпътстващите го болки, психически страдания и ограничения в нормалния ритъм на живот, както и прогнозата за частично възстановяване на увредения глезен, апелативният съд е споделил становището на окръжния съд относно размера на справедливото обезщетение, равняващ се на сумата 100 000 лева. След редуциране с определения процент съпричиняване и приспадане на изплатеното застрахователно обезщетение, дължимото обезщетение е изчислено на 52 000 лева, поради което предявеният иск за 32 000 лева неимуществени вреди, частичен от 35 000 лева, е уважен изцяло; присъдени са и имуществени вреди в размер на 2 146.40 лева.

По отношение на ищеца И. Н. Т. е проведено оперативно лечение - декомпресия на перонеален нерв и амбулаторно лечение за период от около два месеца; вещите лица са посочили в заключението, че притиснат нерв, какъвто е налице в случая, се възстановява за период от 6 до 12 месеца; към датата на експертизата функцията на нервус фибуларис комунис е възстановена; травматичните увреждания са наложили провеждане на лечение, продължило около 2 месеца, като е извършена и повторна оперативна интервенция; по данни на свидетели, в този период движенията на ищеца били затруднени; половин година след инцидента не можел да спи, отслабнал, станал раздразнителен, напрегнат, плашел се от автомобили, като не можел да спортува, което се отразило негативно на неговата психика.

При така установените обстоятелства отново е споделена преценката на първоинстанционния съд относно равностойното и справедливо обезщетение в размер на 60 000 лева. След редуциране с определения процент съпричиняване и приспадане на изплатената застрахователна сума, дължимото обезщетение е изчислено на 24 000 лева, за която сума предявеният иск е уважен, а за разликата до пълно претендираните 35 000 лева е отхвърлен.

Недоволни от така постановеното въззивно решение, ответниците Българска федерация по автомобилен спорт и [община], го оспорват с отделни касационни жалби в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК. Същите са редовни и процесуално допустими. Подадени са от надлежно легитимирани страни срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт, приподписани са от пълномощниците на страните и отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ищците оспорват касационните жалби в писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Излагат съображения за необоснованост на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, съответно - за неоснователност на жалбите. Претендират адвокатско възнаграждение съгласно представени договори за защита по всеки от исковете и по всяка от касационните жалби.

Ответното Сдружение Автомобилен спортен клуб „Стари столици - 2002“ не взема становище по жалбите.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:

По жалбата на Българска федерация по автомобилен спорт:

В изложението се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси както следва:

1. „Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си по съдопроизводствените правила - да провери редовността и допустимостта на предявените искове?“ - поддържа се противоречие с практиката на ВКС: определения по ч. гр. д. № 3720/2023 г. на IV-то г. о., по ч. гр. д. № 4491/2018 г. на IV-то г. о., и по ч. гр. д. № 1842/2015 г. на III-то г. о.;

2. „Следва ли съдът да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителите от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото?“ - твърди се разглеждането на този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;

3. „Към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждане на молба по чл. 83, ал. 2 ГПК?“ - поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определения по ч. т. д. № 53/2020 г. на II-ро т. о., по т. д. № 1064/2018 г. на I-во т. о., по ч. т. д. № 208/2016 г. на I-во т. о., ч. гр. д. № 1842/2015 г. на III-то г. о., и по ч. т. д. № 564/2010 г. на II-ро т. о.;

4. „Определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД обуславя ли се от анализ (поотделно и в неговата съвкупност) на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства?“ - сочи се противоречие с решение на ВКС по гр. д. № 60304/2016 г. на IV-то г. о.

5. „Какъв размер на съпричиняване на вредата от пострадалото лице следва да бъде отчетен от въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението при своевременно направено възражение в тази насока в отговора на исковата молба, което е доказано в хода на проведеното съдебно следствие по делото и сочи на противоправно поведение на увредения със съществен принос за настъпване на вредата?“ - твърди се противоречие с решения на ВКС по т. д. № 745/2008 г. на II-ро т. о., по т. д. № 648/2008 г. на II-ро т. о., и определение на ВКС по т. д. № 442/2010 г. на II-ро т. о.;

6. „Допустимо ли е при изрично направени възражения и посочени процесуални нарушения с въззивната жалба съдът да не ги обсъди в своето решение?“ - сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

7. „Справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД абстрактно понятие ли е и свързано ли е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението?“ - твърди се да е налице противоречие с Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г. и решения на ВКС по т. д. № 795/ 2008 г. на II-ро т. о., по т. д. № 299/2011 г. на II-ро т. о., по т. д. № 619/2011 г. на II-ро т. о., и по т. д. № 3319/ 2015 г. на II-ро т. о.;

8. „Следва ли, като има присъдено обезщетение от застрахователя по 18 000 лева на всеки от ищците от ДЗИ - Общо застраховане, съдът да разглежда исковата претенция и да не съобрази присъдената сума с изплатената вече такава на ищците“ - сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

9. „На какви критерии почива решението съда при определяне на процесуалната легитимация на ответника и как се очертава предметът на делото?“ - по този въпрос отново се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По въпроси №№ 1, 2 и 3:

Въпросите относно приложението на института по чл. 83, ал. 2 ГПК не са пряко относими към решаващите изводи на съда по предмета на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали са налице или не предпоставки за освобождаване на ищците от задължението за внасяне на държавни такси и разноски е един предварителен въпрос, чието разглеждане става в нарочно обособено като самостоятелно производство, независимо от това, че същото протича успоредно и по повод на исковото. Постановените въз основа на молба по чл. 83, ал. 2 ГПК съдебни актове пораждат собствени правни последици и подлежат на обжалване самостоятелно по точно определен в закона процесуален ред. Ето защо, макар и да се намират във функционална връзка с основното производство, тези съдебни актове имат самостоятелен живот, като се проявяват като негова възможна част - в този смисъл задължителните постановки на ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед изложеното, повдигнатите въпроси по повод произнасянето по искането на ищците за освобождаването им от държавни такси и разноски по разглеждане на делото се явяват окончателно разрешени и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по предварителна селекция на постъпилите касационни жалби срещу постановеното по съществото на делото решение на въззивната инстанция. При наличието на влязло в сила определение № 112 от 21.02.2023 г. за освобождаване на ищците от държавни такси и разноски (л. 12 по гр. д. № 573/2022 г. на Шуменския окръжен съд) е изцяло несъстоятелна поддържаната теза за процесуална недопустимост на въззивното решение като постановено по „нередовно/ недопустимо“ сезиране поради невнасяне на дължимата държавна такса.

По въпрос № 4:

Съгласно посоченото от касатора решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., изводите за наличието на съпричиняване не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства; тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства.

Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения четвърти въпрос, тъй като за произнасяне по възражението за съпричиняване е необходимо обсъждане на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, при съобразяване на доводите и възраженията на страните.

По въпрос № 5:

Въпросът за конкретния размер на съпричиняването е такъв по съществото на спора, като отговорът му се предопределя от особеностите на всеки отделен случай, след анализ и оценка на конкретно установените по делото факти и обстоятелства. Такъв анализ и оценка ще бъдат извършени и по настоящото дело, след като бъде даден отговор на поставения четвърти правен въпрос.

По въпрос № 6:

На първо място поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с процесуалноправния въпрос относно съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и изискванията за мотивираност на въззивното решение по смисъла на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е напълно несъстоятелно. По този въпрос е налице трайна, богата съдебна практика, в това число и тълкувателна, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на посоченото основание - ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, ІV-то г.о., решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и др. С тази практика не може да се обоснове и противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, мотивирано с оплакването за необсъждане на доводите на касатора за нередовност на исковата молба поради невнасяне на държавната такса. Причините за това вече бяха изложени при отговора на въпроси №№ 1, 2 и 3.

По въпрос № 7:

Абстрактни и неконкретизирани са оплакванията за несъобразяване на съдебната практика относно установения в чл. 52 ЗЗД критерий „справедливост“ за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В случая съдът е обсъдил конкретните обстоятелства по делото и е индивидуализирал дължимия размер обезщетение поотделно спрямо всеки от ищците, съобразявайки характера на уврежданията, извършените манипулации и лечение, възстановителния период, степента на възстановяване, причинените ограничения в социалния и професионалния живот на ищците, както и отражението, което те са оставили върху тяхната психика. Цитираната съдебна практика, поради нейната неотносимост към разглеждания случай, не служи и като ориентир относно оплакването за несъобразяване на обществено-икономическите условия и стандарта на живот към момента на настъпване на увреждането. Решение № 83 от 06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г. на II-ро т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г. на II-ро т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 619/2011 г. на II-ро т. о., и решение № 242 от 12.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3319/2015 г. на II-ро т. о., касаят случаи на причинена смърт, които, освен че не са съизмерими като характер на увреждането, са настъпили преди повече от 10 години - т. е. към момент, в който стандартът на живот и икономическите условия в страната не са съизмерими с настоящите. Върховният касационен съд многократно е разяснявал в практиката си, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда с оглед особеностите на всеки отделен случай. Следователно, приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД изключва въвеждането на унифицирани и универсално установени размери на обезщетенията, които да бъдат прилагани към различните, макар и сходни помежду си правоотношения, а изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи ще бъде нарушено само тогава, когато размерите на присъдените обезщетения се различават драстично помежду си, без да се констатират съответни различния в казуистиката на разглежданите правни спорове (аргумент от тълкуването, дадено с решение № 270 от 16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о.). Настоящият случай не е такъв и цитираната от касатора практика не обосновава извод за произнасяне в противоречие с гореизложените указания по приложението на закона.

По въпрос № 8:

Въпросът е некоректно поставен в контекста на твърдение за несъобразяване на изплатените на ищците обезщетения в размер от по 18 000 лева по договор за застраховка, което твърдение не кореспондира по никакъв начин с действително изразената в обжалваното решение воля по предмета на спора. Ясно и разбираемо въззивният съд състав е посочил в мотивите си как са формирани сумите, до размера на които намира за основателни предявените искове и по отношение на всеки от тримата ищци изрично е посочено, че от размера на определеното справедливо обезщетение се приспада съответно изплатеното застрахователно обезщетение. В този смисъл въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По въпрос № 9:

Въпросът е аргументиран с довода, че представените към исковата молба преписи от Наредба за организиране и провеждане на автомобилните състезания 2018 г., Специален правилник за организиране и провеждане на автомобилни състезания по планинско изкачване за 2018 г. и Допълнителен правилник за провеждане на автомобилно състезание „абсолютно по никакъв начин не доказват процесуалната легитимация на ответниците“ - довод, който изразява единствено несъгласие с фактическите изводи на съда, без да засяга принципните положения относно приложението на закона. Отделен е въпросът, че по критериите за определяне материално- и процесуалноправната легитимация на ответниците по искове за вреди е налице многобройна и трайно установена съдебна практика, с оглед на което не може да се приеме, че въпросът, така както е формулиран, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На последно място следва да се подчертае и това, че процесуалната легитимация на ответника се базира на въведените с исковата молба твърдения на ищеца, а дали по конкретния казус са установени или не предпоставките за ангажиране отговорността по чл. 49 ЗЗД (за което касаторът се позовава на Постановление на Пленума на ВС № 9 от 28.12.1966 г.) е въпрос по същество на спора, от разрешаването на който зависи основателността на предявените искове и който не подлежи на разглеждане във фазата по селекция на касационните жалби.

По жалбата на [община]:

В изложението се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулирани въпроси както следва:

1. „Допустимо ли е съдът да вмени отговорност без доказано виновно поведение на страна, която не е възложител на определена работа или при изпълнение на възложена работа, както и при липса на вина, за претърпени вреди по смисъла на чл. 49 ЗЗД и във връзка с чл. 45 от същия закон?“;

2. „Допустимо ли е при наличие на „случайно събитие“, което се покрива като застрахователен риск от сключен договор за обща застраховка Гражданска отговорност и за което е изплатено обезщетение в пълен размер, да се претендира допълнителна отговорност за виновно причинени вреди на основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД?“;

3. „Допустимо ли е съдът да преценява имущественото състояние на молителя при разглеждане на молба по чл. 83, ал. 2 ГПК, без да извърши поискана проверка на декларираните обстоятелства?“;

4. „Допустимо ли е при промяна на подсъдност поради изменение размера на иска производството пред новата инстанция да не започне отначало с даване на срок за отговор на насрещната страна по така променения размер на иска?“;

5. „Допустимо ли е при увеличаване на размера на иска ищецът да бъде освободен от заплащане на дължимата държавна такса за разглеждане на делото за разликата между новопредявения размер и първоначалния размер на иска?“.

По смисъла на дадените разяснения с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да изложи мотивирана обосновка на поддържаното във връзка с този въпрос основание за допускане на касационно обжалване. Посоченото задължение е проявление на принципа на диспозитивното начало и неизпълнението му е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.

В случая касаторът най-общо се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с формулираните въпроси, без изобщо да обоснове по какви причини разглеждането им би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, съответно за необходимостта от тълкуване на конкретна разпоредба от закона поради непълнота, неяснота или противоречие в нормативната уредба. В този смисъл не е удовлетворено формалното изискване за мотивираност на изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК и това само по себе си е достатъчно основание за необсъждане на повдигнатите въпроси. За пълнота на изложението следва да се изтъкнат, също така, и следните съображения във връзка с поставените въпроси:

По въпроси №№ 1 и 2:

Първият въпрос не кореспондира с възприетата от съда фактическа обстановка. В случая е прието за несъмнено установено, че ответниците са организатори на провеждането на автомобилното състезание, като е посочено, че противоправното им поведение се изразява в неосигуряването безопасността на проведеното мероприятие - не са положили необходимите усилия и не са предприели необходимите действия за огласяване по ясен и безспорен начин на правилата за безопасност, като освен това лицата, които са осигурявали охраната и безопасността на събитието, не са предприели действия да отстранят ищците от мястото, на което те, в нарушение на правилата, са се намирали. Съответно - в случая не е налице хипотеза на присъждане на обезщетение при липса на установени противоправно поведение и вина при възлагането на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД и така поставен, въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Същото важи и по отношение на втория въпрос - по делото не е възприето настъпилият инцидент да е в резултат на „случайно събитие“, а от друга страна в съдебната практика няма никакво колебание относно съществуващата възможност за пострадалия да претендира допълнително обезщетение от деликвента, когато изплатеното такова по сключен договор за обща застраховка „Гражданска отговорност“ не е достатъчно за пълното обезщетяване на действително претърпените вреди. От деликвента не може да се търси единствено онова, което вече е изплатено под формата на застрахователно обезщетение - т. 8 от Постановление на Пленума на ВС № 7/77 г. от 04.10.1978 г. по гр. д. № 9/1977 г.

По въпроси №№ 3 и 5:

Във връзка с тях важат същите съображения, каквито бяха изложени по повод въпроси №№ 1, 2 и 3 от жалбата на Българска федерация по автомобилен спорт.

По въпрос № 4:

Според съществуващата практика, при изменение на размера на иска, производството пред новата инстанция не започва отначало с даване на срок за отговор на насрещната страна. В решение № 50006 от 09.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2529/2021 г. на II-ро т. о., и определение № 715 от 10.12.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 3160/2015 г. на II-ро т. о., е разяснено, че законодателят е направил разлика между искането за изменение на основанието или петитума на иска и искането за увеличаване или намаляване само на размера на иска, като е прието, че във втория случай не се влошава правото на защита на ответника, различна от тази, която той вече е предприел. От това тълкуване следва да се заключи, че увеличението на размера на иска не предполага производството да започне отначало с даване на нов срок за отговор, тъй като правната защита на ответника не се влошава.

В заключение - въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по поставения от касатора Българска федерация по автомобилен спорт четвърти правен въпрос. Доколкото отговорността, която се претендира от тримата ответници по исковете, е в условията на солидарност, касационното обжалване следва да се допусне и по отношение на другия касатор [община], а така също и по отношение на необжалвалия ответник Сдружение Автомобилен спортен клуб „Стари столици - 2002“.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,