Определение № 50031 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5094/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. Д., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат И. Й. - Т., против въззивно решение № 10484 от 23.07.2021 г. по в.гр.д. № 1669/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 1296 от 18.02.2020 год. по гр.д. № 7394/2019 г. на Софийския градски съд и вместо това са отхвърлени предявените от жалбоподателя отрицателни установителни искове срещу „Юробанк България“ АД, [населено място], че не дължи сумата 30 000 евро – главница, ведно със законната лихва върху нея от 19.10.2012 г. до окончателното ѝ изплащане, и сумата 2417,60 лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 08.11.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 49371/2012 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изпълнително производство.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт М. Д., с който се оспорва нейната основателност. Направено е искане за присъждане юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за търсеното вземане, предмет на изп.д. № 157/2019 г. на ЧСИ Н. П.. Установено е, че въз основа на изпълнителния титул – изпълнителен лист от 08.11.2012 г., издаден по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от същата дата по гр.д. № 49371/2012 г. на СРС, първоначално е образувано изп.д. № 732/2012 г. Същото е прекратено през 2019 г. поради настъпила перемпция. Впоследствие въз основа на същия изпълнителен титул е образувано изп. д. № 157/2019 г. при същия ЧСИ. По спорния въпрос - откога е започнала да тече погасителната давност за вземането, съдът е приел, че е от датата на издаването на изпълнителния лист. Разгледан е и въпросът за приложението на ППВС № 3/18.11.1980 г., отменено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е приел, че отмяната поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение през 2015 г., поради което за първото образувано във времето изпълнително дело - № 732/2012 г. се прилага ППВС № 9/1980 г., а за изп.д. № 157/2019 г. намират приложение постановките на тълкувателното решение от 2015 г. С оглед посоченото е направен извод, че с образуваното на изпълнителното дело през 2012 г. давността е спряла да тече съгласно приложимото постановление, като не е текла до 26.06.2015 г. – датата на постановяване на тълкувателното решение. След тази дата е започнала да тече нова погасителна давност, която е прекъсната през 2019 г. с образуването на ново изпълнително дело и извършването на действия по принудително изпълнение по него.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът за задължението на съда да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си, който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., ТК на ВКС. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните два въпроса:

1. „С какъв давностен срок се погасява вземането по запис на заповед, когато за вземането е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, но не е проведен исков процес за вземането – 3 или 5 години?“.

2. „Постановяването на тълкувателно решение има ли характера на нова правна норма и способно ли е това решение да постави началото на нова давност по всички изпълнителни дела от определена категория?“.

Твърди се и наличието на очевидна неправилност като самостоятелност основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният във връзка с твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос за задължението на съда да изложи мотиви по възраженията на страните е обусловил изхода на спора, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е изпълнителна задължението си с оглед спорния между страните въпрос, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика. Касаторът се аргументира с липсата на произнасяне на съда по въпроса за давността, с която се погасява вземането – дали е тригодишна или съответно петгодишна. Същият е и изрично формулиран в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Подобни твърдения за приложимостта в случая на по-краткия давностен срок не се съдържат в исковата молба, а са въведени едва с отговора на въззивната жалба, поради което се явяват преклудирани по силата на чл. 133 ГПК. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като практиката е единодушна, че при неподаване на възражение по чл. 414 ГПК и съответно влизането в сила на заповедта за незабавно изпълнение е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Вторият въпрос за характера и действието на тълкувателните решения е обусловил дейността на въззивният съд, доколкото решаващият му мотив е свързан с приложимостта на ППВС № 3/18.11.1980 г. с оглед отмяната му с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно в тази връзка производството е било спряно до постановяването на решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. Съгласно тълкувателното решение до постановяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г., с което изрично е отменено ППВС № 3/1980 г., последното не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. В мотивите му е посочено принципно разбиране, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти, като са разгледани въпросите за действието на тълкувателните решения съобразно характера им – дали се дава задължително тълкуване на законова разпоредба или с тълкувателния акт. По същество е прието, че до момента на постановяване на тълкувателното решение, с което ППВС № 3/1980 г. е отменено, последното е действало и даденото с него тълкуване е било задължително. Доколкото към настоящия момент е налице задължителна съдебна практика по поставения въпрос, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, в каквато насока е аргументацията на касатора.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение