Определение № 5361 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2516/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4072 от 14.05.2025г., подадена от Д. Л. П., чрез процесуалния представител адвокат М. М. от АК- П., срещу решение № 64 от 14.04.2025г. по в.гр.д. № 19/2025г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение № 1179/15.10.2024г. по гр.д. № 3107/2023г. на Пловдивския окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора против [община] осъдителни искове, с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждането на ответника да му заплати: обезщетение за неимуществени вреди от следните травматични увреждания - „неразместено счупване на главичката на лявата лъчева кост, охлузване на лявото коляно и контузии на лявата ръка и стъпало“, произтекли на 28.08.2023г. вследствие на падането му на необезопасения тротоар на [улица] [населено място] поради наличието на безразборно и случайно струпани на него бетонови бордюри и препъването на П. в тях, за разликата над присъдената сумата от 10 000 лв., до сумата от 18 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, от датата на подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане и обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие получени от ищеца травматични увреждания - „неразместено счупване на главичката на лявата лъчева кост, охлузване на лявото коляно и контузии на лявата ръка и стъпало“, произтекли на 28.08.2023г. вследствие на падането му на необезопасения тротоар на [улица] [населено място] поради наличието на безразборно и случайно струпани на него бетонови бордюри и препъването на П. в тях, които имуществени вреди представляват сборът от разлики над изплатени на ищеца обезщетения за ползван отпуск поради временна неработоспособност за времето от 30.08.2023г. до 12.10.2023г. вкл., до пълния общ размер на дължимите му се брутни трудови възнаграждения за посочения период, за разликата над сумата от 9224,26 лв., до пълния предявен от 11 105.04 лв., в това число: за м. август 2023г. - за разликата над сумата от 182,08 лв., до уважения размер от 267.67 лв.; за месец септември 2023г. - за разликата над сумата от 6387,53 лв., до уважения размер от 7 749.40 лв. и за месец октомври 2023г. - за разликата над сумата от 2654,65 лв, до уважения размер 3 087.97 лв. и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени, до присъдените от първата инстанция размери, със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите: 1.Какви обстоятелства следва да бъдат отчетени при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и законосъобразно ли е определен размерът, ако някои от тези обстоятелства изобщо не са взети предвид от съда; По въпроса се поддържа противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68г.; решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 17 от 16.01.2025г. по т. д. № 1808/2023г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 31 от 27.01.2025г. по гр. д, № 4926/2023г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 39 от 29.01.2025г. по гр. д. № 3546/2022г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 17/27.02.2013г, по т.д. № 266/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 144/01.10.2012г. по т.д. № 196/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №12/25.03.2016г. по т.д.№1018/2015г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 70/28.07.2015г. по т.д, №707/2014г. на ВКС, ІІ т.о и др. 2.При определяне па обезщетението за неимуществени вреди, съдът освен да вземе предвид всички относими факти и обстоятелства, длъжен ли е да формулира ясни мотиви относно това, по какъв начин всяко едно от тези обстоятелства се отразява върху размера на дължимото обезщетение; Касаторът счита, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана с ППВС 4/1968г.; решение №31 от 27.01.2025г. по гр. д. № 4926/2023г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение по гр.д. № 3564/2022г. на ВКС, ІV г.о. 3.При определяне на обезщетението за неимуществен и вреди длъжен ли е съдът да съобрази определените от съдилищата размери при други аналогични случаи и ако не е направил това, нарушил ли е принципа за справедливо определяне на обезщетението, формулиран с разпоредбата на чл.52 ЗЗД; По въпроса се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на съдилищата, както и на практиката на ВКС, обективирана в ППВС 4/68г. и решение № 39 от 29.01.2025г. по гр. д. № 3546/2022г. на ВКС, ІV г.о. 4.Обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получаваното преди инцидента трудово възнаграждение и изплатеното обезщетение за временна нетрудоспособност, дали следва да се определи съобразно брутното трудово възнаграждение или съобразно нетното такова; По въпроса се сочи противоречие на приетото от съда с практиката на ВКС, обективирана в решение № 335/10.01.2012г. по гр.дело 1230/2010г. на ВКС, ІV г.о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба [община], чрез процесуалния представител главен юрисконсулт И. К., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждане на [община] да заплати на Д. Л. П. обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, претърпени вследствие падане на 28.08.2023г., около 22.00 ч., в [населено място], на тротоара на [улица], до №17, настъпило поради спъване в струпани в този участък на тротоара бетонни блокчета и липса на каквото и да е обезопасяване и сигнализиране, че там се извършват строително-монтажни работи, както и при неработещо в този участък улично осветление, при което ищецът паднал върху лявата част на тялото си, удряйки левите си ръка, коляно и рамо, вследствие което получил счупване на горния край на лявата лъчева кост и охлузване на лявото коляно. Посочено е, че ищецът поддържа, че в резултат на настъпилия инцидент и произтеклите от него телесни повреди, ежедневието му се променило в негативен аспект, което му се отразило изключително отрицателно не само физически, но и емоционално, и психически. Бил поставен в обективна невъзможност да организира и изпълнява ежедневните задачи, да полага труд и да помага на семейството си. Бил препятстван и/или затруднен да задоволява ежедневните си нужди като готвене, почистване на дома, къпане, подготовка на личен тоалет и др., не можел да полага грижи за 11-месечното си бебе, което следвало да се наблюдава денонощно поради установен рефлукс, не можел да шофира и да носи тежко, да оказва помощ на съпругата си и при по-често налагащите се медицински прегледи на бебето, извършването на ежедневни покупки за дома, при поддръжката на домакинството. Бил лишен от социални контакти и от динамичното си ежедневие, с което бил свикнал. Ищецът заявил, че претърпените вреди са вследствие бездействието на общината, чрез нейни служители или наети от нея лица, относно изпълнението на задълженията й по чл.31 от Закона за пътищата да изгражда, поддържа и ремонтира общинските пътища в границите на нейната територия, в това число и да извършва, съблюдава и контролира ремонта на тротоара, обезопасяването на местата, на които се извършват ремонтни дейности, както и изправността на уличното осветление. Констатирано е, че в срока по чл. 131 ГПК ответникът [община] е оспорила предявените искове, изложила е твърдения, че нито районната, нито общинската администрация на [населено място] е възлагала и/или разрешавала извършване на СМР на [улица] към 28.08.2023г. Считала за невярно твърдението за неработещо улично осветление на [улица]. Поддържала, че твърдяното травматично увреждане не се потвърждава от приложените към исковата молба писмени документи. Заявила, че ако се докаже, че описаният в исковата молба инцидент е настъпил на посочените в исковата молба дата и място, то същият не е резултат от неизпълнение на задължения на [община], респективно на нейни служители. Твърдяла, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Възразила, че представените фишове за заплата не доказват наличие на трудово правоотношение, а размерът на максималния осигурителен доход е нормативно установен. Заявила, че претендираният размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на характера и степента на твърдените увреждания, възстановителния период и на приноса на ищеца, като същият е необосновано висок и не съответства на критерия за справедливост. Оспорила също, че твърдяните неимуществени вреди не представляват пряка и непосредствена последица от преживения инцидент и че не са ангажирани доказателства, че болките и страданията са действително настъпили. При съвкупната преценката на писмените и гласни доказателства, съдът е приел, че на 28.08.2023г., вечерта около 22.00 часа, в [населено място], на [улица], срещу №17 е настъпил процесният инцидент, при който ищецът се е спънал в бетонни блокчета, разположени свободно на част от тротоара, която не е била обезопасена и сигнализирана като опасна или забранена за преминаване поради извършване на СМР, с неработещо в този участък улично осветление, загубил е равновесие и е паднал върху лявата част на тялото си, удряйки левите си ръка, коляно и рамо, вследствие на което е получил счупване на горния край на лявата лъчева кост и охлузване на лявото коляно. Посочено е, че съгласно § 6, т.6 от Допълнителните разпоредби на Закона за движението по пътищата, тротоарът е част от пътя като инцидентът е настъпил на територията на [населено място], на тротоара на [улица], а на основание § 7, т. 4 ЗМСМА, посочената улица и тротоарът, са собственост на [община]. Прието е, че като собственик на пътя, на основание чл.31 ЗП, както и на основание на чл.3, ал.1 ЗДП, общината е длъжна го поддържа изправен, с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, да организира движението по него, така че да се осигури условия за бързо и сигурно придвижване и за опазване на околната среда от наднормен шум и от замърсяване от моторните превозни средства. Според чл. 167, ал. 1 ЗДП, лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Прието е, че наличието на безразборно разположени на тротоара бетонови блокчета, плочки и павета към датата на инцидента, е създало опасност за движещите се по него пешеходци и в частност за ищеца, като участник в движението по смисъла на § 6, т. 28 ДР ЗДП, като представляват препятствия на тротоара, част от общинския път, сигнализирането и отстраняването на които в най-кратки срокове е вменено в задължение на общината, като собственик на пътя, без значение дали в деня на инцидента, служители на общината или трети лица са извършвали по възлагане от [община] ремонтни дейности на този участък от пътя, тъй като в изпълнение на горепосочените си задължения като собственик на пътя, общината следва да съблюдава ежедневно за безопасността на същия, респ. на тротоарите към него и ако са налице такива препятствия или неизправности, опасни за ползването му по предназначение, да извърши чрез съответните свои служители или трети лица, на които е възложила с договор изпълнение на тези дейности, необходимите действия по сигнализиране и обезопасяване на съответния участък от пътя и отстраняване на препятствията в най-кратки срокове. Прието е, че на основание чл.49 ЗЗД, [община] отговоря за причинените на ищеца вреди, настъпили поради бездействието на нейни служители или трети лица, на които е възложено изпълнението горепосочените дейности по поддържане на безопасността на общинските пътища и конкретно на процесния участък от тротоара на [улица], срещу №17, който, към датата на инцидента с ищеца, не е бил в състояние, позволяващо безпрепятственото му ползване, така че да не са налице предпоставки за увреждане на телесната неприкосновеност на пешеходците. По отношение претендираните неимуществените вреди, е посочено, че съгласно СМЕ, получените от ищеца травми са: неразместено счупване на горния край на лъчевата кост, охлузване на ляво коляно, контузии на лява ръка и стъпало. Спрямо ищеца е било е приложено консервативно лечение след имобилизация на ставата първоначално с гипс, а от 04.09.2023г. до 03.10.2023г., чрез обездвижване посредством мека превръзка (ортеза) т.е. 30 дни. От ищеца са приемани съдоукрепващи и аналгетици. Оздравителните процеси са протекли благоприятно за него - 7 дни с гипс до установяване на счупването; 30 дни с мека превръзка отртеза; раздвижване, ЛФК и рехабилитационни физиотерапевтични процедури в рамките общо на 2-3 месеца от момента на инцидента като в заключението липсват данни, че полученото от ищеца счупването на главичката на лъчевата кост не е напълно излекувано и че за в бъдеще ищецът ще търпи ограничания и/или болки при използването на лявата си ръка. Констатирано е от събраните гласни доказателства - показанията на свидетеля К., че вечерта след инцидента, ищецът се е оплаквал, че изпитва силна болка, най-вече в лявата ръка. През нощта, болките се засилили, подуването на ръката било доста по-голямо. На сутринта след инцидента, ищецът вече не можел да движи ръката си, да я разгъва, да я завърта, била като обездвижена. На прегледа на 04.09.2023г., докторите потвърдили, че при ищеца има счупване и преценили, че е добре да се смени гипса с ортеза, за да може да се изчисти обривът, получен от гипса. Били му изписани обезболяващо, магнезий и друго лекарство. Едното лекарство ищецът го пил 20 дни, а обезболяващите - първите десет дни, когато били най-силните болки. След тези 10 дни, ищецът пак изпитвал болки, но малко по-различни, тъй като от обездвижването ръката му отичала и се схващала. След инцидента, болките отшумяли напълно след втората рехабилитация, която приключила някъде в началото на месец ноември същата година, но при силно натоварвания, ищецът все още усещал болка в лакътната част, например когато се налагало да носи по-дълго бебето им, което вече било на година и пет месеца или ако се налага да се вдигат тежки неща, напр. мебели в дома им. Свидетелката посочила, че за времето, в което бил в гипс и ортеза, ежедневието на ищеца изцяло се променило. Преди инцидента, той имал динамично ежедневие, поради което фактът, че не можел да работи, нито да помага на партньорката си в домакинството и с бебето им му се отразил негативно. Тъй като бебето им имало рефлукс, трябвало да го наблюдават постоянно и през определено време да го обръщат на едната или другата страна. Ако се случело повръщане, трябвало да го вдигнат и да се наведе леко с главата и коремчето надолу, за да може да изтече течността. Така се налагали доста чести вдигания и обръщания на бебето, което с една ръка нямало как да стане. В периода на възстановяване, ищецът не можел да вдига бебето си нямало как да си играе с него и да правят разходки. Във възстановителния период, ищецът се нуждаел от помощ по отношение на личната хигиена, напр. при къпане. Трябвало да облепят ръката с ортезата с найлон, за да може, доколкото е възможно, да се поизмие, тъй като лекарите препоръчали ортезата да не се маха. Това състояние се отразило негативно на ищеца, съжалявал, че няма как да помага за детето и в домакинството. След свалянето на ортезата, започнал отново да работи. В началото му било доста трудно, защото най-трудното движение в ръката му било завъртането, а понеже ортезата държала ръката известен период в една позиция, когато работел, ръцете му били в друга позиция, вследсвие на което имало по-голямо натоварване и изпитвал болки в ръката. В периода, когото бил с гипс и ортеза, ищецът не шофирал. След първия курс рехабилитация, започнал отново да шофира. Прието е от съвкупната преценка на доказателствата, че ищецът бързо се е възстановил от получената травма (за около 3 месеца), през който период е търпял известни ограничения в ежедневните си дейности, свързани с невъзможността да използва пълноценно лявата си ръка, да се обслужва хигиенно сам, да се грижи пълноценно за детето си и да помага в домакинството, да шофира автомобил. Прието е, че ищецът е напълно възстановен от полученото увреждане, без трайни остатъчни негативни последици от здравословен аспект за увредената му ръка. Формиран е решаващ извод, че справедливият размер на обезщетението, което се следва на ищеца за претъпените от процесния инцидент неимуществени вреди е съизмерим със сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-17.11.2023г., до окончателното изплащане. Изложени са мотиви, че този размер е съобразен с характера на получената телесна повреда, начина на лечението й (консервативен), продължителността на възстановителния период (около 3 месеца), наличието на остатъчни болки 7 месеца след инцидента, данните за пълното възстановяване на ищеца от полученото увреждане и липсата на трайни негативни последици за здравословното му състояние и начина му на живот, както и с икономическата конюнктура към датата на увреждането - 28.08.2023г. и със съдебната практика в подобни случаи. По отношение на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от общо 11 105.04 лв., представляващи сбор от разликите над изплатените на ищеца обезщетения за ползван отпуск поради временна неработоспособност за времето от 30.08.2023г. до 12.10.2023г., до пълния размер на дължимите му се брутни трудови възнаграждения за посочения период, в това число: за времето от 30.08.2023г. до 31.08.2023г. - 267.67 лв.; за месец септември 2023г. - 7 749.40 лв. и за месец октомври 3 087.97 лв., ведно със законната лихва върху всяка главница, от датата на подаване на исковата молба в съда - 17.11.2023г., до окончателното й изплащане, е прието за установено, че съгласно трудов договор № 005/19.07.2021г. и три допълнителни споразумения към него, Д. П. е бил в трудово правоотношение, по което основнотото му трудово възнаграждение, считано от 01.01.2023г., е възлизало на 10 406.08 лв. Посочено е, че съгласно заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, за времето на разрешения с издадените на ищеца Д. П. болнични листове отпуск поради временна неработоспособност – от 30.08.2023г. до 12.10.2023г., той е ползвал 29 дена такъв отпуск, за което са му изплатени обезщетения в общ размер на 4 462.62 лв., което е с 11 105.04 лв. по-малко от сбора на брутните му трудови възнаграждения, които би получил, ако не е бил увреден и работел, в това число - 267.67 лв. за месец август 2023г., 7 749.40 лв. за месец септември 2023г. и 3 087.97 лв. за периода 01.10.2023г. -12.10.2023г., включително. Въззивният съд е приел, че имуществената вреда за ищеца през всеки от месеците (август, септември и октомври 2023г.), когато не е могъл да полага труд поради полученото увреждане и вместо трудово възнаграждение, е получавал обезщетение за временна неработоспособност, се съизмерява с разликата между полученото обезщетение от НОИ и размера нетното трудово възнаграждение, което би получил през периода на временна неработоспособност, формирано след като от брутното му трудово възнаграждение бъдат направени всички нормативно установени удръжки (за фонд Пенсии, за здравно осигуряване, за данък общ доход). Посочено е, че съгласно фишовете за заплати на ищеца, за м.август 2023г. са му изплатени 2 дена болнични от работодателя, като не са отразени ползвани болнични по ДОО. Съответно, вместо нетно възнаграждение от 9000 лв., каквото е получил предходния месец, ищецът е получил за м. август 2023г. нетно 8817.92 лв., с вкл. 2 дена болнични от работодател. Прието е, че разликата от 182.08 лв. се явява имуществена вреда за него, тъй като поради това, че е бил в болничен, не е получил пълния нетен размер на трудовото си възнаграждение за м. август 2023г. от 9000 лв. Съгласно фиша на ищеца за м. септември 2023г., в него са посочени 1 ден болничен от работодател и 18 дни болничен по ДОО, като на ищеца е изплатено нетно трудово възнаграждение от 274.70 лв., с вкл. 1 ден болничен от работодател. Установено е от ССЕ, че за 18 дни отпуск поради временна неработоспособност през м.септември, на ищеца е изплатено обезщетение от ДОО в размер на 2337.77 лв. като общият му доход за м.септември от работодателя и от обезщетение от НОИ е в размер на 2612.47 лв. Прието е, че ако не е ползвал отпуск поради временна неработоспособност през м.октомври, е щял да получи нетен доход от заплата за този месец в размер на 9000 лв., поради което разликата между тази сума и получената сума от 2612.47 лв, т.е. сумата от 6387.53 лв. се явява имуществена вреда за ищеца. По фиша за заплати за м. октомври 2023г., ищецът е имал отработени 12 дни, 1 ден платен годишен отпуск и 9 дни болничен по ДОО, като е получил нетно възнаграждение от работодателя от 5176.32 лв. Съгласно ССЕ, за м. октомври 2023г., му е преведено и обезщетение от ДОО в размер на 1169.03 лв. за 9 дни болничен по ДОО. Прието е, че общият приход на ищеца от заплата и от обезщетение от ДОО за м.октомври 2023г. е бил от 6345.35 лв. като разликата от нетния доход от заплата за този месец от 9000 лв. и получената сума от 6345,35 лв., т.е. сумата от 2654.65 лв. се явява имуществена вреда за ищеца поради това, че не е могъл да полага труд през м. октомври 2023г. заради претърпяния инцидент. Формиран е решаващ извод, че общият размер на обезщетението за имуществени вреди, претърпени поради ползван от ищеца отпуск поради временна неработоспособност за времето от 30.08.2023г. до 12.10.2023г., е в размер на 9224.26 лв. При така изложените от въззивния съд съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението правни въпроси, като съображенията за това са следните: Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при определянето на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди (т. 11 от ППВС №4 от 23.12.1968г., което тълкуване се възприема и възпроизвежда в множество актове на ВКС, вкл. решение №144 от 01.10.2012г. по т.д.№196/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, посочено в изложението). При телесните увреждания за размера на обезщетението за неимуществени вреди от значение са характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатяванията, загрозявания и други обстоятелства, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество (решение №17 от 16.01.2025г. по т.д.№1808/2023г. на ІІ т.о. на ВКС и посочените в него актове). Следва да се съобразяват характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други (решение №39 от 201.2025г. по гр.д.№3546/2022г. на ІV г.о. на ВКС). Необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди с оглед на характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането (решение №17 от 27.02.2013г. по т.д.№266/2012г. на ІІ т.о. на ВКС), възрастта на пострадалия, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им (решение №12 от 25.03.2016г. по т.д.№1018/2015г. на ІІ т.о. на ВКС). Необходим е индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане, който изключва при приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД унифицираност и решаване по идентичен начин на различни, макар сходни помежду си, правоотношения (решение №31от 27.01.2025г. по гр.д.№4926/2023г. на ІІІ г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е посочил в мотивите към решението си въз основа на какви конкретни критерии, т.е. използвайки индивидуалния подход и оценка на правнозначимите обстоятелства, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразява характера на получената телесна повреда, начина на лечението й (консервативен), продължителността на възстановителния период (около 3 месеца), наличието на остатъчни болки 7 месеца след инцидента, данните за пълното възстановяване на ищеца от полученото увреждане и липсата на трайни негативни последици за здравословното му състояние и начина му на живот, както и с икономическата конюнктура към датата на увреждането - 28.08.2023г. Според трайно установената практика на ВКС съдът следва да съобрази при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди всяко едно от обстоятелствата, имащи значение за това, отчитайки при това и по какъв начин всяко едно от тези обстоятелства се отразява върху определяния размер. По отношение на начина, по който съдът извършва тази преценка обаче сочената от касатора практика на ВКС в настоящия случай е неприложима, доколкото е относима към хипотези на определяне на обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление (решение №31 от 27.10.2025г. по гр.д.№4926/2023г. на ІІІ г.о. на ВКС), които хипотези са специфични. Наред с това следва да се отбележи, че според посоченото от касатора решение №31 от 27.10.2025г. по гр.д.№4926/2023г. на ІІІ г.о. на ВКС, съдът следва да извърши преценката си съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, т.е. необходим е индивидуален подход. В случай именно такава преценка е извършена от въззивния съд (както беше посочено по-горе), като е съобразен конкретният характер на получената телесна повреда, обстоятелството, че проведеното лечение е било консервативно, конкретната продължителност на възстановителния период, както и конкретния период на търпени остатъчни болки след инцидента. Действително в практиката си ВКС приема, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази и определяните от съдилищата размери при други аналогични случаи, но при това, както вече беше отбелязано, преценката следва да бъде и конкретна при отчитане особеностите на разглеждания случай. В този смисъл изискването за съобразяване на определяните от други съдилища размери се възприема в съдебната практика като ориентир, от който съдът не следва да се отклонява съществено, доколкото присъждането на драстично разминаващи се стойности при аналогични случаи не съответства на понятието за справедливост. Извършената в настоящия случай преценка от въззивния съд съответства на така установените критерии. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по последния, поставен от касатора правен въпрос, тъй като тезата, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС не може да бъде споделена. В посоченото в изложението решение № 335/10.01.2012г. по гр.дело 1230/2010 на ВКС, ІV г.о. е разгледана хипотеза, при която е присъдено обезщетение по чл. 200 КТ за вреди от професионално заболяване, т.е. хипотеза, при която работодателят е длъжен да заплати на пострадалия работник обезщетение, представляващо пропуснатата полза, изразяваща се в разликата между получаваната от пострадалия пенсия за трайна нетрудоспособност и трудовото възнаграждение, което той би могъл да получава през исковия период, ако е работел на длъжността, при упражняване на която е получил увреждане на здравето си. Настоящият случай е различен, тъй като се претендира обезщетение от непозволено увреждане, причинено от действия на лице, различно от работодателя на увредения, за което получилото обезщетението лице дължи заплащане на данък на основание, различно от съществуването на трудово правоотношение (чл. 8, ал. 6 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица), като данъкът се заплаща след като обезщетението е реално получено и само върху действително получения размер. По отношение на осигурителните вноски следва отново да се отбележи, че разрешението, дадено при определяне на обезщетение, платимо от работодателя, е неприложимо, доколкото съгласно чл. 6, ал. 2 КСО доходът, върху който се дължат осигурителните вноски на лицата, работещи по трудово правоотношение, включва възнагражденията, представляващи доход от трудова дейност, а от друга страна съгласно чл. 9, ал. 2, т. 2 от кодекса за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на платените отпуски за временна нетрудоспособност, какъвто именно отпуск е ползвал касаторът в периода, за който му е присъдено обезщетението. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение