Определение № 1017 от 02.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2170/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Родопи Трейд – 2002“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 258 от 23.07.2025 г. по в. ч. т. д. № 128/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав, с което е потвърдено определение № 1604 от 16.12.2024 г. по т. д. № 446/2024 г. на Пловдивски окръжен съд за прекратяване на производството по делото в частта по допуснатото с определение от 02.07.2024 година, постановено по гр. д. № 1523/2024 г. на Пловдивски районен съд, изменение на първоначално предявения частичен иск чрез увеличение на размера му от 20 000 лв. на 30000 лв., заявено с молба от 17.06.2024 г. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно. Оспорва извода на въззивния съд за наличието на основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на производството по делото в частта по увеличения иск от 20 000 лв. на 30 000 лв. Твърди, че в случая са налице две дела – т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд и т. д. № 446/2024 г. на същия съд, които са образувани за части от едно и също вземане, като съдът е отхвърлил искането за съединяване на делата на основание чл. 213 ГПК и с оглед наличната връзка на обусловеност на делата на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по първото дело е спряно до приключването с влязъл в сила съдебен акт на второто дело. Сочи, че искът, предявен в производството по т. д. № 446/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, е първоначалният частичен иск, а този по т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд – последващият такъв, така както тези определения са изяснени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл оспорва като неправилни изводите на въззивния съд, че доколкото процесната част от 10 000 лв. от спорното вземане е заявена на 31.03.2024 г., е налице по-късно заведено дело, подлежащо на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В частната касационна жалба са изложени и доводи, че определението, с което Пловдивски районен съд е допуснал увеличаване на иска от 20 000 лв. на 30 000 лв., представлява определение по чл. 70, ал. 2 ГПК, което като необжалвано е влязло в сила. Поради това Пловдивски окръжен съд, на когото делото било изпратено за разглеждане с оглед правилата на родовата подсъдност, не можел да преразглежда въпроса относно увеличаването на иска. Частният касатор поддържа, че независимо от правилото на чл. 270, ал. 4 ГПК окръжният съд не е компетентен да разглежда дела по искове с цена под 25 000 лв. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Има ли право същият по степен съд, въпреки наличието на влязло в сила определение за допускане изменение на иска в посока на неговото увеличаване, да отказва това увеличение в по-късен момент на делото?; 2. В хипотеза на предявен частичен иск, при наличието на спряно дело за остатъка от вземането, допустимо ли е да се прави увеличение на иска по първоначално предявения иск?; 3. Представлява ли увеличението на иска само досежно неговия размер „завеждане на ново дело“?; 4. В хипотеза на обуславящо производство по първоначално предявен частичен иск и спряно производство по обусловеното дело, допустимо ли е съдът да прилага разпоредбата на чл. 126 ал. 1 ГПК за частично прекратяване на първоначално заведеното дело?; 4.1. В хипотеза на обуславящо производство по първоначално предявен частичен иск и спряно производство по обусловеното второ дело, допустимо ли е да се увеличава размера на иска по първоначално заведеното дело?“. Първият въпрос частният касатор поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: по въпроса по т. 2 - в противоречие с решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на ВКС, І т. о. и решение № 60109 от 22.03.2022 г. по т. д. № 940/2020 г. на ВКС, І т. о.; по въпроса по т. 3 – в противоречие с решение № 316 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4787/2016 г. на ВКС, ІV г. о., а по въпросите по т. 4 и т. 4.1. – в отклонение от задължителните указания по Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Ответната страна Община Пловдив е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните във връзка с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, Пловдивски апелативен съд е приел, че гр. д. № 14307/2018 г. на Пловдивски районен съд е образувано по предявен частичен иск от „Родопи Трейд 2002“ ООД срещу Община Пловдив с цена 20 000 лв. за обезщетение за вреди от предсрочно прекратяване на договор за концесия, в размер на разходите за сторени от ищеца инвестиции в отдадения на концесия имот от ответника и по предявен евентуален частичен иск за същата сума като обезщетение за неоснователно обогатяване. Установил е, че след осъществен инстанционен контрол на постановеното по това дело решение с решението по в. гр. д. № 889/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, касационната жалба срещу което е оставена без разглеждане с определение по т. д. № 158/2023 г. на ВКС, І т. о., първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане на Пловдивския районен съд, което е образувано под нов номер – първоначално като гр. д. № 14996/2022 г., което е прекратено, а след това като гр. д. № 1523/2024 г. В атакуваното определение е посочено, че за сумата от 175 420 лв., представляваща разликата над претендираните 20 000 лева по частичния иск до пълния претендиран размер, на 31.03.2023 г. е подадена искова молба, по която е образувано т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд. Съставът на Пловдивски апелативен съд е констатирал, че ищецът „Родопи Трейд -2002“ ЕООД е направил увеличението на частичния иск от 20 000 лв. на 30 000 лв. с молба от 17.06.2024 година по гр. дело № 1523/2024 г. на Пловдивски районен съд и увеличението е допуснато с определение на съда по това дело от 02.07.2024 г., след което е постановено прекратяване на производството по делото и изпращането му правилата на родовата подсъдност на Пловдивски окръжен съд, пред който е образувано т. д. № 446/2024 г. В атакуваното определение на въззивния съд е посочено, че с оглед направени от ищеца уточнения в изпълнение на указанията на съда, е безспорно, че сумата от 10 000 лв., с която е направено увеличение на частичния иск, е част от сумата от 175 420 лева, за която е предявен иска по т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, производството по което е спряно до приключване на спора по първоначално предявения частичен иск. Въззивният съд е извършил преценка, че обжалваното пред него определение на окръжния съд е постановено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Счел е, че не съществува процесуална пречка окръжният съд, на който делото е изпратено от районния съд съобразно правилата на родовата подсъдност /поради увеличаване на иска/, да постанови служебно прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК на производството в частта, касаеща по-късно направеното увеличаване на частичния иск със сума, която вече е била заявена с исковата претенция по друго дело. Съставът на апелативния съд не е споделил доводите на частния жалбоподател, че в случая се касае до спор по чл. 121 ГПК относно компетентния по правилата на родовата подсъдност съд, който да разгледа делото, доколкото окръжният съд не е предприел действия по прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на районния съд или каквито и да било други действия, свързани с подсъдността. Аргументирал е горния извод и с изричната разпоредба на чл. 270, ал. 4 ГПК, че решение, постановено от окръжен съд по спор, който е бил родово подсъден на районния съд, не е недопустимо. Въззивният съд е намерил за законосъобразно определението на първоинстанционния съд за служебно прекратяване на производството по делото по частичния иск за разликата над 20 000 лв. до 30 000 лв. на основание чл. 126, ал. 1 ГПК – поради наличие на висящо дело между същите страни, на същото основание и за същото искане. Изразил е становище, че при приложение на разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК преценката за по-късно заведеното дело следва да се направи не въз основа на датата на подаване на първоначалните искови молби, а според датата на заявяване на претенцията за процесната част от 10 000 лв. По тези съображения съдът е счел, че по-рано е заведен искът за частта от 10 000 лева по т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, и повторното й предявяване, по пътя на увеличаване на предявения преди това частичен иск, е недопустимо съгласно правилото на чл. 126, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК въпрос, който се отнася до приложението на чл. 214 ГПК и възможността допусналият поисканото увеличаване на иска съд да откаже увеличаването в по-късен момент от развитието на производството, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът не държи сметка, че въззивният съд е извършил преценка, че обжалваният пред него акт е постановен на основание чл. 126, ал. 1 ГПК и касае служебно десезиране на съда от разглеждането на частта от предявените като частични главен и евентуален иск за сумата от 10 000 лв., предмет на предприетото и допуснато увеличаване на исковете, след като за същата вече е налице друго заведено дело. В този смисъл са били и указанията на ВКС, дадени с определение № 2246 от 14.07.2025 г. по ч. т. д. № 1076/2025 г. на ВКС, ІІ т. о., с което е отменен отказът на Пловдивски апелативен съд /определение № 104 от 17.03.2025 г. по в. ч. т. д. № 128/2025 г. на Пловдивски апелативен съд/ да разгледа частната жалба на „Родопи Трейд - 2002“ ЕООД срещу акта на окръжния съд и делото е върнато на апелативния съд за произнасяне по жалбата. В отменителното определение на ВКС е прието, че обжалваното определение на окръжния съд е постановено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК и е преграждащо развитието на исковото производство досежно частта от претенциите, с която съдът се е десезирал. С оглед горното релевантен в настоящата хипотеза е процесуалноправният въпрос относно приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК, който се въвежда от частния касатор с питанията по т. 3, т. 4 и т. 4.1. от изложението. Въпросът по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не покрива общия селективен критерий, тъй като с атакуваното определение не е отречено правото на ищеца при наличие на предвидените в процесуалния закон условия /чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК/ да увеличава размера на предявения като частичен иск. Както се посочи, в случая съдът е установил, че е налице абсолютна процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за допустимост на предявените като частични искове в увеличената част с оглед обстоятелството, че тази част от спорните субективни материални права вече се е претендирала по спряното дело за остатъка от вземанията. Изложеното не позволява и извод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, посочена от частния жалбоподател – решения по т. д. № 2022/2020 г. на ВКС, І т. о. и т. д. № 940/2020 г., І т. о., в която еднозначно се признава правото на увеличаване на частичната исковата претенция. Въпросите по т. 3, т. 4 и т. 4.1., с оглед формулировката им и доводите, в контекста на които са поставени, са свързани и се отнасят до тълкуването и приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК, включително в хипотезата на първоначален и последващ частичен иск за вземане. Въпросите съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на спора. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация, тъй като изводите на въззивния съд за наличието на процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК съответстват на практиката на ВКС. В решение № 471 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 357 от 24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на ВКС, I г. о. и определение № 156 от 02.03.2018 г. по ч. т. д. № 220/2018 г. на ВКС, II т. о., последните две постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че за да се приложи нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК, следва да е налице пълен обективен и субективен идентитет между двете висящи производства. Субективен идентитет е налице, когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо са едни и същи лица – страните в производството или техните универсални или частни правоприемници, обективен – когато искането по двете дела е идентично и е предявено на едно и също основание, като посочените факти, от които произтича претенцията, са идентични и искането е на същото правно основание. В т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК допуска едновременна висящност на дела между същите страни по частични искове за вземане, ако по-късно заведеното дело има за предмет непредявената част от вземането. В този случай по-късно заведеното дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или делата се съединяват на основание чл. 213 ГПК за общо решение по тях, или по-късно заведеното дело се прекратява на основание чл. 299, ал. 1 ГПК, ако с влязло в сила решение бъде отхвърлен първият частичен иск. Ако с последващия частичен иск е предявена същата част от вземането, която е предмет на първоначалния частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, е налице процесуална пречка по смисъла на чл. 126 ГПК и производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено. Въззивният съд се е придържал към разрешенията на цитираната практика на ВКС. До увеличаването на предявените като частични в настоящия исков процес главен и евентуален искове от 20 000 лв. на 30 000 лв. не е съществувала пречка за едновременната висящност на делата между страните по частичните искове за вземанията, доколкото по-късно заведеното дело – т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд е имало за предмет непредявените части от вземанията. С допускането на увеличаване на исковете предмет на настоящия исков процес е станала частта от вземанията над 20 000 лв. до 30 000 лв., която вече е била предявена по последното посочено дело. Поради това изводите на въззивния съд за съществуване на основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК в частта по исковете за размера над 20 000 лв. до 30 000 лв. се явява в съответствие с практиката на ВКС. Неоснователни са и доводите на частния касатор, в контекста на които се поставят разглежданите въпроси, за несъответствие на произнасянето на въззивния съд на направеното в цитираното тълкувателно решение разграничение между първоначален и последващ частичен иск, тъй като не отчитат особеностите на настоящата хипотеза на предприето увеличаване на първоначалните частични искове след образуването на производството по последващите частични искове /по т. д. № 191/2023 г. на Пловдивски окръжен съд/, съответно на по-късно предявяване на претенциите за процесните 10 000 лв., което следва да се приравни на по-късно заведено дело за същите. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното определение на Пловдивски апелативен съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение