Определение № 50649 от 06.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 977/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. В., подадена от назначения му особен представител адвокат А. Р., срещу решение №29 от 16.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №26/2022 г. на Окръжен съд Сливен, с което е потвърдено решение №207/03.12.2021 г. по гр.д. №864/2021 г. на Районен съд Нова Загора.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на районния съд, с което е уважен предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД против В. В. установителен иск, е неправилно и необосновано. Оспорва се извода на съда, че връчването на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера чрез исковата молба, получена от назначения на длъжника особен представител, може да се приравни на фактическо уведомяване на длъжника по договора по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, което да обуслови качеството на кредитор на цесионера. Излагат се съображения, че представителната власт на особения представител по чл. 29, ал. 3 ГПК е ограничена и не се разпростира върху възможността му да приема изявления, свързани с промяна на материалното правоотношение. Сочи се, че цитираната от въззивния съд практика на ВКС в случая е неотносима, тъй като обявяването на предсрочна изискуемост на кредита представлява предвидена в договора възможност за неговото изменение, докато с цесията се променя една от страните по договора. Отделно се твърди, че е налице противоречива практика на съдилищата във връзка със спорния по делото въпрос относно активната легитимация на цесионера при връчване на исковата му молба на особен представител. На последно място се изразява несъгласие с приетото от въззивния съд становище, че сумата от 120 лв.–заемни такси, е законосъобразно начислена, като се поддържа, че ищецът нито е доказал, че клаузата е индивидуално уговорена, нито е обосновал размера на тази сума. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, алтернативно – да се отмени решението в частта, с която искът е уважен относно сумата от 120 лв. – заемни такси, и да се отхвърли тази претенция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните три правни въпроса, които според особения представител на касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. Приложеното към исковата молба на ищеца–цесионер уведомление за извършена цесия, връчено на особения представител на ответника – длъжник, назначен по делото по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, представлява ли надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД и породило ли е за длъжника действие по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД ?.

2. „ Представлява ли отнапред уговорения „разход за изискуем кредит“ незаконосъобразно начислена такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК? и

3. Заобикаля ли нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК уговорения отнапред „разход за изискуем кредит“, който разход се дължи от самия факт на неизпълнението?

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС. Застъпва се становището, че щом чрез особеният представител длъжникът може да бъде уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем (отъждествяващо се с промяна на характера и обема на вземането), по аргумент от по-силното основание, то следва по същия начин длъжникът да се счита за уведомен и за станалото между кредиторите правоприемство. Претендира се разноски за касационната инстанция, включително и за юрисконсултско възнаграждение.

Върховниияят касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Окръжен съд Сливен е потвърдил изцяло решение №207 от 03.12.2021 г. по гр.д. №864/2021 г. на Районен съд Нова Загора, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал.1 ГПК по отношение на В. Г. В., че дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата 10 010.77 лв., от които: 8 806.13 лв. - главница, ведно със законната лихва, считано от 13.07.2018 г.; 1 001.94 лв. - договорна лихва за периода от 28.07.2017 г. до 12.07.2018 г.; 82.70 лв. - лихвена надбавка за периода от 29.07.2017 г. до 12.07.2018 г. и 120.00 лв. - заемни такси, за които суми е издадена по реда на чл. 417 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение № 814/17.07.2018 г. и изпълнителен лист от 18.09.2018 г. по ч.гр.д. № 1175/2018 г. на Районен съд Нова Загора.

Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК въззивният съд е приел за безспорно установено, че:

• между „Банка ДСК“ ЕАД- клон Нова З., като кредитор и В. Г. В. като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит за текущо потребление от 06.10.2015 г., съгласно който на ответника е предоставена сумата от 10 000.00 лв., усвоена изцяло на 07.10.2015 г., със срок за върщане от 120 месеца, с месечна падежна дата на всяко 28-мо число на месеца и преференциален променлив лихвен процент в размер на 9.45% годишно

• за погасяване на задължението по процесния кредит ответникът е заплатил сумата от 2 662.51 лв., която била отнесена за погасяване на дълга по следния начин: 1 193.87 лв. за главница, 1 466.96 лв. за договорна лихва и 1.68 лв. за санкционна лихва

• длъжникът е преустановил плащанията си по кредита на 28.07.2017 г., поради което кредиторът е пристъпил към обявяване на кредита за предсрочно изискуем, за което длъжникът е уведомен с нотариална покана, връчена му на 28.03.2018 г. Впоследствие по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 814/17.07.2018 г. по ч.гр.д. № 1175/2018 г. на Районен съд Нова Загора за сумите, предмет на спора и е образувано изпълнително дело.

• на 10.05.2019 г. „Банка ДСК“ ЕАД е сключила договор за цесия с „ОТП Факторинг България“ ЕАД. С пълномощно във връзка с договора за цесия, цесионерът е бил изрично упълномощен да уведоми на осн. чл. 99, ал.3 от ЗЗД длъжника за извършената цесия. „ОТП Факторинг България“ е изпратило уведомително писмо с баркод *PSFABG00DJTZL*, което не е връчено с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя. По делото липсва каквото и да е уведомление от длъжника за промяна на адреса му, посочен в договора за кредит.

• с исковата молба ищецът е представил за връчване и уведомлението до дължника за цесията. Ответникът отново не е бил намерен на постоянния си адрес, поради което съдът е приел, че е редовно призован по реда на чл. 47 ал. 5 ГПК и му е назначил особен представител по чл. 47 ал. 6 ГПК, на когото са връчени всички книжа.

Във връзка с оплакването на въззивника, че неправилно първата инстанция е приела редовно връчване на уведомлението за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера чрез исковата молба, получена от назначения му от съда особен представител, въззивният състав е посочил, че съгласно препотвърдената съдебна практика, връчването чрез исковата молба следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Според съда това се отнася не само до обявяването на кредита за предссромно изискуем, но и до уведомлението по чл. 99 ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането, пораждайки последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка въззивният състав се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение №148/02.12.2016 г. по т.д. №2072/2015 г. на I т.о. и решение №25/03.05.2017 г. по гр.д. №60208/2016 г. на II г.о, приложими в случая по аналогия, в която парктика се застъпва становището, че кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на своите изявления на длъжника, включително и чрез нотариална покана, и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД или тази по чл. 47, ал. 1-5 ГПК. Съдът е формирал извод, че щом в исковата молба е обективирано изявление на кредитора -ищец, че уведомява от името на праводателя си – цедент, за прехвърлянето на вземането му и след като самото уведомление е приложено към исковата молба, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник за цесията.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на въззивника, че сумата от 120 лв. (заемни такси), уговорени в договора, незаконосъобразно е била начислена и че същата не се дължи на кредитора. Съдът се е позовал на нормата на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 ЗЗП, акцентирайки, че договорът и приложението към него, макар и да имат общ, типов характер и са били индивидуално съставени – с оглед личността на клиента. Посочил е, че по делото няма доказателства те да са били изготвени предварително и потребителят не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието им. Като допълнителен аргумент съдът е отразил, че самото съдържание на тези съглашения не противоречи най-общо на изискването за добросъвестност и че по силата на основната хипотеза на чл. 143 ЗЗП съглашенията нямат характер на неравноправни клаузи.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставеният от особения представител на касатора въпрос №1: „Приложеното към исковата молба на ищеца–цесионер уведомление за извършена цесия, връчено на особения представител на ответника – длъжник, назначен по делото по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, представлява ли надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД и породило ли е за длъжника действие по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД ? е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но същият не притежава характеристиката на поддържаното от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касация. Създадената практика на ВКС, обективирана в решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. а именно, че ако в исковата молба е обективирано изявление на банката – ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита за предсрочно изискуем, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник, е приложима и по отношение на уведомяването на длъжника за извършената цесия по реда и при условията на чл. 99, ал. 3 ГПК. Това е така защото всички изложени в цитираното решение аргументи в подкрепа на тезата, че уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем чрез получаване на исковата молба от особения представител, са относими и спрямо уведомлението за връчване на цесията. В случай на преустановяване на плащанията по кредита и на невъзможност длъжникът да бъде намерен на посочения от него в договора адрес, правата на кредитора са защитени с предвидените възможности за връчване на уведомлението или чрез нотариална покана по чл. 50 ЗННД, или чрез прилагане на процедурата по чл. 47, ал. 1-5 ГПК. От своя страна правото на защита на длъжника, било то спрямо цедента или спрямо цесионера, е защитено, чрез назначаването на особен представител в исковото производство и то след стриктно провеждане на процедурата по връчване на уведомление, предвидена в чл. 47, ал.1–5 ГПК. По своята правна същност, както обявяването на кредита за предсрочно изискуем, така и прехвърлянето на вземането (цесията), представляват правопроменящи юридически факти, които заварват едно вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него. При правопроменящите юридически факти промяната на облигационното правоотношение може да се свърже както с промяна на неговото съдържание ( какъвто е случая с обявяването на кредита за предсрочно изискуем), така и с промяна на правното качество (в хипотезата на цесия). Създадената практика с цитираното решение на ВКС и съответно липсата на противоречива практиката на ВКС по поставения въпрос №1 ( с определение №72/05.02.2021 г. по т.д. №1188/2020 г. на ВКС, І т.о. не е допуснато касационно обжалване по идентичен въпрос), обуславя извода, че в случая не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касация на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от особения представител на касатора въпрос №2: „ Представлява ли отнапред уговорения „разход за изискуем кредит“ незаконосъобразно начислена такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК? и въпрос №3: „ Заобикаля ли нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК уговорения отнапред „разход за изискуем кредит“, който разход се дължи от самия факт на неизпълнението?. На първо място въпросите са формулирани по начин, който ги характеризира като въпроси относими към правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. На второ място, въпросите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС доколкото въззивният състав не е решил спора с оглед разпоредбите в Закона за потребителския кредит и в частност на чл. 10а и чл. 33 ЗПК. Както бе посочено по-горе решаващите аргументи на съда за уважаване на установителния иск в частта му, с която е прието за установено, че ответникът дължи сумата 120 лв. (заемни такси), се основават на тезата, че в конкретния случай договорът за потлебителски кредит и приложението към него са били индивидуално съставени – с оглед личността на клиента, поради което съглашенията в тях нямат характеристиката на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

На основание чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът В. В. следва да бъде осъден да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв., както и сумата 830 лв. – заплатено от дружеството възнаграждение за особен представител за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,