Определение № 50681 от 21.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2625/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ срещу решение № 91 от 2. 08. 2021 г. по в. т. д. № 286/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав, с което е потвърдено решение № 260197 от 18. 12. 2020 г. по т. д. № 500/2020 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на И. Г. Т. сумата от 81 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат му Н. Г. Т. в резултат на ПТП, настъпило на 22. 04. 2016 г. и причинено от турския гражданин М. Озтюрк при управление на МПС - товарен автомобил влекач марка „Мерцедес - Бенц“ с рег. № 34ЕП8287, с полуремарке „Турсан“ с рег. № 34ГО8257, с валидна международна карта за застраховка № ТК/045/3746162 за товарния автомобил и № ТК/045/3746180 за влекача му, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13. 06. 2019 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на закона и се прави искане за отмяната му по подробно изложени съображения. Касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси, за които поддържа, че са значими за изхода на спора: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях? В мотивите на въззивното решение трябва ли да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка? Въззивният съд длъжен ли е да изложи собствени доводи във връзка с наведените в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред, във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба? За задължението на въззивната инстанция да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, независимо от процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд; 2. относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд; 3. противоречие с ППВС № 4/1968 г. относно принципа на справедливостта при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди; 4. относно предпоставките за пряк ефект на директивите на ЕС; 5. Противоречи ли § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ на чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО, чл. 1, параграф 2 от Директива 84/5/ЕИО и чл. 9, параграф 1 от кодифицираната Директива 2009/103/ЕО и има ли основание за пряк ефект на тези разпоредби на директивите, когато се определя обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с покритие за територията на Република България /и за застрахователни събития, настъпили на територията на България/, в т. ч. и спрямо НББАЗ?“ По въпросите по т. 1 касационният жалбоподател се позовава на противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и на решения на ВКС по т. д. № 505/2017 г., ІІ т. о., т. д. № 2435/2016 г., ІІ т. о., т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., т. д. № 811/2012 г., ІІ т. о., т.д. № 1544/2014 г., ІІ т. о., т. д. № 2483/2014 г., ІІ т. о., т. д. № 1618/2014 г., ІІ т. о. и др.; по въпроса по т. 2 – на противоречие с ТР № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС, решения на ВКС по т. д. № 1275/2019 г., ІІ т. о., т. д. № 291/2020 г., ІІ т.о., т. д. № 904/2020 г., І т. о. Касаторът изтъква, че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса по т. 4 от изложението противоречи на практиката на СЕС по следните дела: С-91/92, С-103/88, С-41/74, С-152/84, С-148/78, С-129/96, С-8/81, С-9/70 и С-158-80, като се позовава на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният въпрос касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въззивният акт е очевидно неправилен. Ответникът по касационната жалба И. Г. Т. оспорва жалбата, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП, настъпило на 22. 04. 2016 г. около 03. 50 часа на автомагистрала „Тракия“ при удар от движещия се по пътя товарен автомобил влекач марка „Мерцедес - Бенц“ с рег. № 34РВ8287, с полуремарке „Турсан“ с рег. № 34РВ8257, управляван от турския гражданин М. Озтюрк, е била причинена смъртта на Н. Г. Т. - брат на ищеца; с влязла в сила присъда по НОХД № 2514/2016 г. на ПОС М. Озтюрк е признат за виновен за това, че на посочените дата и място при управление на горния товарен автомобил и ремарке, по отношение на които е била налична валидна международна карта за застраховка за застрахователни договори, сключени в [населено място], с турското застрахователно дружество „Алианц“, при нарушение на правилата за движение - чл. 20, ал. 2 ЗДвП по непредпазливост е причинил смъртта на Н. Г. Т., което съставлява престъпление по чл. 343, ал. 2, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК. Въззивният съд е счел, че е налице международна компетентност на българския съд съгласно правилото на чл. 18 КМЧП и че относно спорното правоотношение е приложимо българското материално право, по-конкретно разпоредбите на чл. 506, чл. 511 и чл. 513 КЗ вр. чл. 45 и сл. ЗЗД. В решението е формиран извод, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на неговия брат при ПТП, като решаващият състав се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС и установените по делото обстоятелства, свързани със създадената трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпените от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. В обжалваното решение е споделен изводът на първоинстанционния съд, че доказаните неимуществени вреди на ищеца е справедливо да бъдат репарирани с обезщетение от 90 000 лв. Въззивният съд е счел, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца следва да бъде определен не в границите, установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./, а по справедливост съобразно принципа по чл. 52 ЗЗД. В решението са намерили израз аргументите на съда, че установеният в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./ максимален размер на обезщетението не следва да бъде съобразяван с оглед противоречието на разпоредбата с общностното право, като съставът на въззивния съд се е позовал и на задължителното по силата на чл. 633 ГПК решение на СЕС по дело С-277/12. Във въззивното решение е прието, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Изложени са съображения, че в случая са неприложими разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 2 и чл. 114, ал. 1 ЗДвП, доколкото пострадалият е бил на автомагистралата не като пешеходец, а в изпълнение на служебните си задължения във връзка с извършване на оглед и съставяне на протокол за ПТП. Решаващият състав е счел обаче, че е налице принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, тъй като не е предприел наложените от конкретната ситуация /неограничено движение на автомобили по скоростен път, пред нощта/ предпазни мерки. При съпоставяне на допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата от застрахования делинквент и поведението на пострадалия, въззивният съд е формирал извод, че на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено с 10 %. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросите по т. 1 от изложението на касационния жалбоподател се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и са обуславящи изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са и цитираните от касатора, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, че в случая апелативният съд е допуснал отклонение от посочената практика на ВКС. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото, определени от изложеното във въззивната жалба на ответника и доводите на ищеца в отговора на жалбата, а именно относно материалноправната легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му, приложимостта на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ/ ДВ, бр. 101/2018 г./ и определяне на размера на дължимото обезщетение, както и относно приноса на пострадалия за вредите. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не може да бъде контролирана в производството по селекция на касационните жалби /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Вторият въпрос в изложението на касатора, който се отнася до критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг, е значим за изхода на делото, поради което съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, на което се позовава касационният жалбоподател. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и съдебно-психологическа експертиза, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на дълбока емоционална връзка между ищеца и неговия брат, загинал при процесното ПТП, надхвърлящи обичайните, и на по-интензивни болки и страдания на ищеца по повод на тази смърт. Приел е, че отношенията между двамата братя не са се изчерпвали с обичайното общуване, а се характеризирали с обич, привързаност, подкрепа и взаимодействие, изградени при израстването и оформянето на характерите им, както и при търсената професионална реализация. Извършена е преценка за проява на посочените отношения в споделените грижи и отговорности за родителите и семействата на двамата братя, както и в съвпадащата им професионална дейност като пътни полицаи. В мотивите на въззивния съд са изтъкнати и силните негативни чувства на ищеца, обусловени от смъртта на брат му при ПТП, довели и до промяна на работното му място и длъжност. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищецът да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касатора трети въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е включен в предмета на конкретното дело и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се доказва наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. Преценката му е основана на изтъкнатите изключително близки отношения, основани на обич, доверие, привързаност, подкрепа и взаимопомощ, на ищеца и брат му приживе. Същевременно, решаващият състав е съобразил негативното отражение на смъртта на брат му върху ищеца и характера и интензитета на търпените от него болки и страдания, като е определил дължимото справедливо обезщетение при отчитане на икономическите условия и нивата на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП. По тези съображения не може да се приеме, че е обосновано приложното поле на касационния контрол и с оглед третия поставен от касатора релевантен въпрос. Последните два въпроса от изложението на касатора следва да бъдат разгледани заедно и да бъдат уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос дали нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./ противоречи на правото на ЕС и приложима ли е при разглеждане на произтичащи от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП. По този въпрос е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 50086 от 28. 11. 2022 г. по т. д. № 1252/2021 г. на ВКС, II т. о. В него е прието, че сумата от 5000 лв., до която е ограничен размерът на обезщетението за неимуществени вреди, е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“, чийто чл. 9, ал. 1 предвижда следните минимални суми: в случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 КЗ, съгласно който задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми /лимит на отговорност/: 1. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица; 2. за вреди на имущество /вещи/ - 2 100 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица. Съгласно Решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstbbkbs tiesas Senbts /Латвия/, член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. В решението се пояснява, че държавите членки трябва да упражняват своята компетентност при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни превозни средства, не могат да лишат посочените в решението директиви /Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 85/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства/ от тяхното полезно действие. Посочено е, че ако националните законодатели бяха свободни, когато счетат за нужно, да определят в националното право за всяка отделна категория установени вреди максимални гарантирани суми, по-малки от минималните гарантирани суми по чл.1, пар. 2 от Втора директива, посочените минимални гарантирани суми, и следователно този член, биха били лишени от тяхното полезно действие. Решенията на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т.ч. за всички съдилища и учреждения в Р България, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на преюдициалното заключение, както е предвидено и в чл. 633 ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./ дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. Настоящият състав напълно споделя тази практика и доколкото въззивният съд се е произнесъл в съответствие с нея и решението на СЕС, на чиято задължителна сила се прави позоваване в акта по чл. 290 ГПК, не може да се приеме, че са налице сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. При аргументацията на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е счел § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./ за неприложим в случая и е направил извод, че пострадалият не е имал качеството на пешеходец при пребиваването си на магистралата към момента на настъпване на ПТП. Във връзка с първия довод при обсъждане на последните два въпроса на касатора бяха изложени съображения, които изключват наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Що се отнася до останалите доводи на касатора, касаещи правилността на преценката на съда относно наличието на съпричиняване, те представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 3000 лв., чието договаряне и заплащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 27. 11. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение