Определение № 256 от 08.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4828/2021 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Ц. У., чрез адвокат Д. С., срещу решение № 152 от 22.04.2021 г. по в.гр.д.№ 1258/2020 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 1591 от 07.04.2020 г. по гр.д.№ 426/2018 г. на Районен съд-Разлог, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. Ц. У. срещу К. Г. Л. иск с правно основание чл.108 ЗС, за признаване на собствеността и предаване владението върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор .....по одобрената кадастрална карта на [населено място], представляващ апартамент № ...., находящ се на четвърти етаж, в сграда с идентификатор ....., построена в поземлен имот с идентификатор ....., със застроена площ от 44.47 кв.м., ведно с прилежащите 10.02 кв.м. идеални части от общите части на сградата, с административен адрес [населено място], ул. П., ет.4, ап...... Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 68 ЗС, чл. 79, ал. 2 ЗС и чл. 108 ЗС, при необоснованост на фактическите изводи за осъществявано владение от ответника и при допуснати съществени процесуални нарушения – произнасяне по неконкретизирано възражение за придобивна давност. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Срещу касационната жалба е подаден отговор от ответника К. Г. Л., чрез пълномощника му адв. М. К., в който са развити съображения за неоснователност на жалбата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, прие следното:

Делото има за предмет предявен от И. Ц. У. срещу К. Г. Л. иск с правно основание чл.108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху описания по-горе апартамент с идентификатор ...... Като придобивно основание ищецът сочи чл. 92 ЗС. Излага твърдения, че е собственик на поземлен имот с идентификатор ....., в който е построена масивна жилищна сграда с идентификатор .....от “Екострой Инженеринг”ООД, на основание отстъпено от ищеца право на строеж, но процесният апартамент е изграден извън обема на учреденото право на строеж и, тъй като представлява самостоятелен обект на собственост, е придобит по приращение от ищеца, като собственик на терена. Твърди, че с влязло в сила решение е уважен предявен от И. Ц. У. срещу “Екострой Инженеринг”ООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за процесния апартамент. Ответникът е придобил имота от несобственик, поради което сключеният между него и „Екострой Инженеринг“ ООД, с н.а. № ..... г., договор за покупко-продажба на процесния жилищен обект, не е породил вещноправно действие.

В подадения отговор на исковата молба ответникът К. Г. Л. е заявил, че владее имота като негов собственик, като го е придобил на основание договор за покупко-продажба, сключен с „Екострой Инженеринг“ ООД, с н.а. № ....г. При условията на евентуалност прави възражение за придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, като твърди, че упражнява добросъвестно владение, на основание действителен договор за покупко-продажба, без да знае, че купува от несобственик, считано от 29. 01. 2010 г. до предявяване на иска. Позовава се и на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС. Твърди, че е придобил собствеността по давност след изтичане на 5 годишния срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, считано от 29. 01. 2010 г. Твърди, че не е обвързан от формираната с решението по чл. 108 ЗС, постановено по иска на И. У. срещу „Екострой Инженеринг“ ООД, сила на пресъдено нещо, тъй като договорът за покупко-продажба е сключен година и половина преди вписване на исковата молба по иска по чл. 108 ЗС, а не по време на висящността на исковото производство. Претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК оспорва като неоснователна по съображения, че нотариални актове за сделки не подлежат на отмяна.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение № 118 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 766/2016 г. на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, е отменено решение № 1726 от 30.07.2015 г. по гр.д.№ 2657/2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, и е признато за установено, на основание чл.108 ЗС, по отношение на “Екострой Инженеринг”ООД, че И. Ц. У. е собственик по приращение, на основание чл. 92 ЗС, на процесния апартамент. Исковата молба по чл. 108 ЗС е била вписана на 21. 07. 2011 г. С нотариален акт № .... г. по описа на нотариус С. В. “Eкострой Инженеринг”ООД е продало апартамента на ответника по иска К. Г. Л.. Прието е за установено, въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, че от закупуването на апартамента на 29.01.2010 г. до предявяване на иска ответникът е владял и продължава да владее имота. През първите няколко години след придобиването му посещавал същия по-често, по няколко пъти в годината, през последните няколко години по-рядко, но поне веднъж в годината идвал в България на ски. Обитавал жилището лично, често канил и свои близки, често го предоставял за ползване и в негово отсъствие на приятели. Част от свидетелите са съдействали на ответника при намиране на имота за закупуване, впоследствие са му помагали за обзавеждането му, през годините при необходимост осъществявали връзка с лицето Д., за да пусне отоплението в имота преди пристигане на ответника или негови гости.

От правна страна съдът е приел, че ответникът не е придобил собствеността върху имота на основание договор за покупко-продажба, тъй като праводателят му „Екострой инженеринг“ ООД не е бил носител на правото на собственост и сделката не е породила вещноправно действие. Приел е за осъществил се по отношение на ответника на придобивния способ по чл. 79, ал. 2 ЗС – владението му се основава на придобивно основание годно да го направи собственик (действителен договор за покупко-продажба); към сключване на сделката не е знаел, че купува от несобственик, а последващото узнаване от приобретателя на това обстоятелство няма за последица отпадане на добросъвестността му и не го превръща в обикновен владелец занапред, тъй като меродавният момент, с оглед на който се преценява добросъвестността на владелеца, е този на възникване на правното основание – чл.70, ал.1 ЗС, нито има за последица отпадане годността на валидното транслативно основание. Прието е, че като добросъвестен владелец, ответникът е придобил правото на собственост с изтичане на кратката петгодишна давност от датата на сделката, чрез упражнявано явно, непрекъснато, постоянно и несъмнително владение. Осъществяването на такова владение е прието за установено от свидетелските показания. Течението на придобивния давностен срок не е спирано или прекъсвано на някое от основанията по чл.115 и чл.116 ЗЗД. Хипотезата на чл. 226, ал. 1 ГПК не е налице – имотът не е закупен по време на висящността на исковото производство, образувано по предявения от И. У. против “Екострой инженеринг”ООД иск с правно основание чл. 108 ЗС, и предявяването на иска срещу дружеството не е прекъснало придобивната давност на ответника. Доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението и за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд са счетени за несъстоятелни. Аргументът на ищеца, че ответникът не е конкретизирал началния момент на владението, начина на упражняването му и крайния момент, са намерени за неоснователни. Доводът за неправилно кредитиране на свидетелските показания също не е споделен. Ищецът не посочва доказателства, опровергаващи достоверността на свидетелските показания. Последните, преценени в съответствие с чл.172 ГПК, са логични, последователни и няма пречка да се кредитират.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните групи въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е ответникът да конкретизира противопоставеното от него възражение за придобиване на имота по давност, като посочи твърдения относно началния момент на владението и начина на упражняване на фактическата власт.

2. При преценка от страна на съда на направеното от ответника възражение за придобиване на процесния имот по давност, следва ли да се постави знак на равенство между придобивното основание (сключения прехвърлителен договор) и началния момент, от който ответникът е започнал да упражнява владение. Установяване на датата на сключване на сделката означава ли автоматично, че от тази дата ответникът е упражнявал фактическа власт или това подлежи на самостоятелно доказване и това ли е началният момент на владението при доводи за добросъвестно такова.

3. Очевидно неправилен ли е изводът на съда, че от закупуване на процесния имот на 29.10.2010 г. и до момента ответникът го владее и ползва по предназначение, без от страна на последния такива факти като основание на възражението за придобивна давност да са изложени в преклузивния за това срок.

4. Доказване на факти по ползване на вещта по предназначение, например за посещение на имота, отсядане в него и пр., установяват ли по несъмнен начин демонстриране на намерение за своене на вещта. Кога конкретните фактически действия следва да се ценят като демонстриране на намерение за своене на процесния имот. При преценка основателност на възражението за придобиване на имота по давност, следва ли съдът да прецени дали установените по делото действия по упражняване на фактическа власт разкриват намерение за своене и то по начин, който да е станал достояние на всички други лица.

5. Длъжен ли е съставът на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички заявени от страните възражения.

6. Може ли съдът служебно да установява периода на владението (непосочено от ответника), както и какви действия са били осъществявани от страната (без последната да е въвела такива факти).

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 262 от 01.11.2012 г. по гр.д.№ 439/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/2014 г. на ВКС, І г.о.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпрос № 1, № 3 и № 6 от изложението. Въпросите са свързани с оплакването на касатора за нередовност на възражението за придобивна давност, поради липса конкретизация на същото. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, и допълнително добросъвестност и юридическо основание – в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Законът не въвежда изисквания за задължителни реквизити на възражението за придобивна давност. Достатъчно е от съдържанието на възражението да е възможно да се направи извод, че ответникът се позовава на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Страната следва да посочи началния момент на владението и периода от време, в който е упражнявана фактическа власт с намерение да се придобият вещни права върху имота. В случая, с отговора на исковата молба ответникът изрично е заявил, че е придобил по давност процесния имот, тъй като е владял същия в продължение на повече от 5 години, считано от датата на сключване на договора за покупко-продажба - 29.01.2010 г. Своевременно заявеното възражение за придобивна давност е индивидуализирано ясно и в достатъчна степен посредством твърденията на ответника, давността не е приложена служебно от въззивния съд при произнасяне по основателността на възражението. В този смисъл, решението не е очевидно неправилно.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 5 от изложението, доколкото въззивния съд, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посоченото от касатора решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/2014 г. на ВКС, І г.о., е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като е разгледал въведените от страните доводи и възражения, относими към спорното право.

Въпроси № 2 и № 4 от изложението също не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с доказване на обективния и субективния признак на владението като предпоставка за настъпване на последиците на придобивната давност. Въпросът за действията, чрез които се упражнява владение, и за началния момент на установяването му, е фактически, а не правен – отговорът му зависи от преценката на събраните по делото доказателства и може да бъде различен за всеки отделен случай. Този въпрос е по правилността на въззивното решение и не може да бъде поставян в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Въззивният съд е приел, че ответникът има качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и от закупуването на имота на 27.01.2010 г. упражнява фактическа власт върху него лично или чрез други лица. Изводите на въззивния съд не противоречат на установеното в практиката на ВКС разбиране, че фактическата власт върху недвижим имот може да се осъществява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица (решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 17 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4335/2015 г. на ВКС, II г.о.).

По материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 70, ал. 1 ЗС и на чл. 79, ал.2 ЗС има формирана богата съдебна практика, която приема следното: При добросъвестното владение фактическата власт се придобива на правно основание, целящо прехвърляне на правото на собственост към владелеца, макар вещноправният ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Самото това правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. Добросъвестността се предполага ( чл. 70, ал. 2 ЗС ) и в тежест на насрещната страна е да обори презумпцията, доказвайки знание на владелеца, че придобива от несобственик. При липса на такива доказателства, владението следва да се окачестви като добросъвестно по чл. 70, ал. 1 ЗС. Знанието на владелеца, че е договарял с несобственик не може да почива на предположение, а трябва да се докаже по несъмнен начин. То следва да съществува към момента на сключване на договора. Добросъвестността на приобретателя не отпада от последващо узнаване, че праводателят му не е бил собственик, тъй като в чл. 70, ал. 1 ЗС изрично е посочено, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. В посочения смисъл са решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, І г.о, решение № 409/12 от 28. 02. 2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І г.о. Съображенията на въззивния съд, обусловили преценката за основателност на възражението на ответника за придобиване на имота по давност, са съобразени с горепосочената практика.

В решение № 262 от 01.11.2012 г. по гр.д.№ 439/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., на което се позовава касаторът, e прието, че владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, трябва да е непрекъснато, спокойно (да не е установено и поддържано с насилие), явно (да не е установено и поддържано по скрит начин) и несъмнено (да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене). Съдът следва да формира изводи и дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерението за своене по начин, то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и конкретните твърдения за действията, чрез които е осъществявана фактическата власт. Тълкуването по това решение е свързано с изискването владението да бъде явно, а този признак на упражняваната фактическа власт е налице, когато същата се упражнява по начин, че всеки, който има интерес, включително и собственикът, да може да научи, т.е да не се упражнява по скрит начин. В случая, изводите на въззивният съд са свързани именно с наличието на явно и несъмнено владение на ответника в законоустановения срок, установено със събраните по делото гласни доказателства, поради което твърдяното от касатора противоречие не е налице.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.

С оглед изход на делото, жалбоподателят И. Ц. У. ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника К. Г. Л. сумата 1500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,