Определение № 3116 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3700/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П., чрез адв.В. В., касационна жалба срещу решение № 575/09.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 262/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260114/21.12.2022 г., постановено по гр. д. № 4312/2020 г. на Районен съд – Бургас, с което са уважени предявените от А. Н. Н. искове по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П., че ищецът А. Н. Н. е собственик на 0,1176400784 ид. ч. от следните недвижими имоти: 1/. поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място] връх, общ. К., представляващ нива с площ 6,208 дка, в м.“К. д.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне на [населено място] връх; 2/. поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място] връх, представляващ нива от 10,701 дка, в м. „Б. ю.“, която съставлява имот № * по плана за земеразделяне 3/. поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място] връх, представляващ лозе от 1,127 дка, в м. „Л.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне; 4/. поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място] връх, представляващ нива от 9,800 дка, в м. „Д.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне; 5/. поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място] връх, представляващ нива от 4,186 дка, м. „К.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне и 6/. поземлен имот с идентификатор * и поземлен имот с идентификатор* по КККР на [населено място] връх, двата с площи от по 14,697 дка., образувани от нива с площ от 29,398 дка, в м. „А. г.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне, за който с кадастралната карта са отредени два имота – имот № * от 14,699 дка и имот № * с площ 14,699 дка. и ответниците са осъдени да му предадат владението върху 0,1176400784 ид. ч. от тези имоти, както и на основание чл. 537 ГПК е отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот №123, T.V - 4, рег.№7256, дело №617/2005г. в частта, с която Т. Г. П. е признат за собственик на 0,1176400784 ид.ч. от нива от 14.699дка новообразуван имот № * и нотариален акт за собственост върху недвижим имот №123, Т. V-4, дело №617/2005г. в частта, с която П. Т. П. е признат за собственик на 0,1176400784 ид.ч. от следните недвижими имоти: нива от 6.208дка в м. „К. дере“ имот № 013009, нива от 10.701дка в м. „Б.к.“ имот № *, лозе от 1.127дка в м. „Л. имот № *, нива от 14.699дка новообразуван имот № *** в м. „А.г.“.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. второ ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Следва ли да се приеме, че когато съсобственик нито владее, нито държи фактически общия имот, тъй като той е отдаден под наем на трето лице, но е направил възражение против другия съсобственик, че е придобил имота по давност, такова придобиване не е могло да е налице, не защото собственикът претендент за придобиване не е упражнявал фактическа власт върху съответните земеделски земи, а защото промяната в намерението от държане във владение не било достигнало до знанието на ищеца? Поддържа се, че решението е постановено в противоречие с решение № 3/25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 161/19.07.2013 г. по гр.д. № 1163/2013 г. на ВКС, II-ро г.о., решение № 111/30.12.2020 г. по гр.д. № 4271/2019 г. на ВКС, I-во г.о.

2. Как следва да се реши спор, касаещ иск с правно основание чл. 108 ЗС и с предмет идеални части от съсобствен имот, когато съсобствеността е възникнала чрез наследяване на земеделски земи, но земите са дадени под наем или аренда? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с т. 2А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

3. Следва ли при постановяване на решението си съдът да съобрази правното положение между страните по делото към момента на приключване на съдебното дирене, което го задължава да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право? По този въпрос се подържа противоречие с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 2/09.02.2017 г. по гр.д. № 2947/2016 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 445/11.05.2016 г. по гр.д. № 2535/2015 г. на ВКС, IV-то г.о.

Ответникът по касационната жалба А. Н. Н. с подадения отговор на жалбата изразява становище за неоснователност на същата. Поддържа, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение на РС- Бургас, постановено по гр. д. № 4312/2020 г., с което е уважен предявеният от А. Н. Н. против С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П. иск по чл.108 ЗС.

За да направи извод за допустимост на иска, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е предявил срещу ответниците иск по чл. 108 ЗС за 1/6 ид.ч. от процесните имоти, въз основа на който е образувано гр.д. № 2063/2017 г. по описа на РС – Бургас. Преди приключване на това дело ищецът е сезирал РС-Б. с иск срещу ответниците по чл. 108 ЗС за останалата ид.ч. от имотите, като е образувано гр. д. № 4312/2020 г. по описа на съда. При тези факти съдът е приел, че двете дела са за различни части на едни и същи имоти, поради което не е налице идентитет между тях, като не е било възможно делата да бъдат съединени за общо разглеждане, тъй като при предявяване на иска по настоящото дело, вече е било постановено решение на ОС-Бургас по гр.дело № 2063/2017г. Съдът е приел, че по-късно предявеният иск за част от имотите, която част не е била предмет на по-рано предявения иск, не е недопустим.

За да се произнесе по съществото на спора въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение на ПК № 12095/02.02.1998г. процесните имоти са възстановени с план за земеразделяне на наследниците на Т. П. Д. и И. Г. Д., като в решението не е посочено кои имоти се възстановяват на наследници на Т. Д. и кои на наследници на И. Д., но е установено, че И. Д. е внесла в ТКЗС земеделски земи с обща площ 52,10 дка, а Т. П. Д. -33, 6 дка. Общата площ на внесените от общите наследодатели в ТКЗС земеделски имоти е 85,668 дка. Т. П. Д. е починал на 19.01.1973 г. и е оставил за законни наследници съпругата си И. Г. Д. и синовете си С. Т. П., Г. Т. П. и П. Т. П.. С решение от 02.06.1983 г. по гр. д. № 1907/1983 г. на РС-Варна, е допуснато осиновяване на ищеца от С. Т. П. и съпругата му С. Д. З., при условията на чл. 54 СК от 1968 г. (отм.) – пълно осиновяване. На 17. 05. 1986 г. С. Т. П. е починал и е оставил за наследници ищеца и съпругата си С. З.. С Решение от 11.10.1999 г., поправено с решение от 23.02.2001 г., по гр.д. № 108/1998 г. на ОС – Варна е прекратено осиновяването на ищеца от С. З., която е починала на 27.02.2014г. На 25.01.1990 г. е починала И. Д. и е оставила за наследници синовете си Г. Т. П. и П. Т. П. и ищеца – неин внук, по право на заместване на баща си С. Т. П..

Относно обема на притежаваните от ищеца права съдът е изложил подробни мотиви за начина, по който ги е определил и в заключение е приел, че общо по наследство от Т. Д. и И. Д. ищецът е собственик на 24,36/85,668 ид.ч. от имотите (4,2/85,668 + 20,16/85,668 ид.ч.). или ищецът е собственик и на спорните в настоящето производство 0,1176400784 ид.ч. от процесните имоти, освен тези, които са били признати по приключилото гр.д. № 2063/2017 г. на РС – Бургас.

С договор за доброволна делба на земеделски земи с нотариална заверка на подписите от 29.12.2005г. П. Т. П., Т. Г. П. и Г. Н. П. /последните двама са наследници на Г. Т. П./ са поделили възстановените земеделски земи и въз основа на този договор Т. Г. П. се е снабдил с нотариален акт за собственост върху недвижими имот №123/29.12.2005 г., а П. Т. П. се е снабдил с нотариален акт за собственост №124/29.12.2005 г. на нот.Б.. Съдът е приел, че делбата е нищожна, тъй като е извършена без участието на съсобственик / ищецът по делото/, предвид на което е счел за основателно искането за частична отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на издадените констативни нотариални актове до размера на притежаваните от ищеца и претендирани по настоящото дело идеални части от описаните в тях имоти.

За основателен е счетен предявеният иск по чл. 108 ЗС и в осъдителната му част. Прието е, че ответниците упражняват фактическата власт върху имотите. Последният извод е направен въз основа на представените по гр.д. № 2063/2017 г. на РС-Бургас договори за наем на земеделски земи, с които тримата ответници са отдавали под наем възстановените земеделски земи, вкл. и частите на ищеца.

За неоснователни са счетени доводите на ответниците, че от мотивите, изложени в решение по в.гр.д № 1235/2019г.на Окръжен съд – Бургас, е видно, че те не са оградили процесните имоти и не са се противопоставяли на намерението на ищеца да ги свои. Съдът е посочил, че в мотивите на това решение е прието, че имотите не са придобити по давност от ответниците, не защото те не са упражнявали фактическа власт върху тях, а защото не е установено, че промяната в намерението им да своят имотите за себе си е достигнала до знанието на ищеца.

При тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

Първият въпрос, поставен от касаторите, не е правен такъв и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая с отговора на исковата молба ответниците не са направили възражение за придобивна давност по отношение на процесните идеални части от имотите и съответно въззивният съд не се е произнасял, а и не е следвало да го стори, по въпроса дали ответниците са придобили имотите по давност. С оглед изложеното не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, който също не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът касае съществото на спора и изисква преценка на факти и доказателства, както и на правилността на въззивното решение. По него не се констатира и соченото от касатора противоречие с т. 2А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Видно от обжалваното решение, съдът е приел за установено, че ищецът е собственик на претендираните идeални части от имотите, както и че ответниците осъществяват фактическа власт върху тях и в съответствие с цитираното Тълкувателно решение се е произнесъл с установителен и с осъдителен диспозитив, уважавайки и двете искания – да бъде установено, че ищецът е собственик на спорните идеални части от процесните имоти и са осъдени ответниците да му предадат владението върху същите тези части. Несъгласието с изводите на съда досежно основателността на иска съставлява довод за неправилност на решението, която не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

По третия въпрос, касаещ приложението на чл.235, ал.3 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС /ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 2/09.02.2017 г. по гр.д. № 2947/2016 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 445/11.05.2016 г. по гр.д. № 2535/2015 г. на ВКС, IV-то г.о./, според която при постановяването на решението си съдът трябва да обсъди всички обстоятелства, имащи значение за спора, включително и фактите, настъпили след предявяването на иска. В случая въззивният съд при постановяване на решението си е съобразил събраните по делото доказателства, относими към правния спор.

Въпросът е обоснован с доводи, че въззивният съд при произнасянето си не е взел предвид решение № III-145/14.11.2019 г. по гр.д. № 1235/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, в мотивите на което е прието, че ответниците не са упражнявали фактическа власт върху имотите, така че да оспорват правата на ищеца.

Влезлите в сила решения са задължителни за страните, съда, който е постановил решението, както и всички останали съдилища и държавни и общински органи, като е налице забрана за пререшаването на спор, разрешен с влязло в сила решение. Според приетото в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, източник на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение е диспозитивът, който очертава спорното право, а не мотивите към решението. Мотивите отразяват решаващата правораздавателна дейност на съда по преценка на доказателствата и установяване на правнорелевантните факти и неговите фактически и правни изводи по съществото на правния спор, но не формират сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на спорното право. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 318 от 6.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 615/2010 г., I г. о.; решение № 50053 от 12.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1026/2021 г., I т. о.; решение № 317 от 12.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 796/2018 г., II т. о. и др./ също се приема, че източник на сила на пресъдено нещо е диспозитивът на съдебното решение. В случая в съответствие с трайната практика на ВКС въззивният съд не е взел предвид приетото в мотивите на решение № III-145/14.11.2019 г. по гр.д. № 1235/2019 г. на Окръжен съд – Бургас /влязло в сила след образуване на настоящето дело/, а е разрешил спора въз основа на събраните в хода на производството доказателства.

Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Въззивното решение не е процесуално недопустимо -постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Касаторите излагат доводи, че по гр.д. № 2063/2017г. на Районен съд – Бургас ищецът е предявил иск за 1/6 ид.ч. от имота, без да посочи, че искът е предявен като частичен, като преди приключването на това дело е предявил настоящия иск, който е недопустим предвид постановките на т.7 б. „б“ от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с оглед разясненията, дадени в ТР №3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.

Тези доводи на касаторите са неоснователни. В горните Тълкувателни решения не е прието, че е недопустимо собственик или съсобственик на един имот да предяви иск за защита на част от своето право, след като за друга част от правото си на собственост е бил предявил иск, без да посочи, че е частичен, и този иск е уважен. В допълнение следва да се посочи, че според чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него, но според тази разпоредба правото на собственост не се изгубва с непредявяването на иск за защитата му в пълен обем и съответно собственикът на имота винаги може да предяви иск за защита на правото си, когато то е нарушено.

ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Решението не е и очевидно неправилно - съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение