Определение № 1729 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1716/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Мапфре Фамилиар, Компания де Сегурос и Реасегурос /MAPFRE FAMILIAR COMPANIA DE SEGUROS Y REASEGUROS/, Кралство Испания, чрез адв.Г.М. срещу решение №1068 от 04.08.2023г. по в.гр.д. №1503/2022г. на Апелативен съд- София в частта, с която е обезсилено на основание чл.270, ал.3, изр.3 ГПК решение №260379 от 31.01.2022г., постановено по гр.д. №3568/2013г. по описа на СГС, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Е. Ц. /починала на 10.12.2014г./ и Ц. Х. Ц. /починал на 02.05.2020г./ искове с неправилна правна квалификация по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, във вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД срещу касатора за заплащане на сумата от по 100 000 лева за всеки един от тях – част от глобално претендираната сума от 150 000 лева за всеки един от тях, представляваща застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за настъпило на 12.02.2010г. застрахователно събитие /смъртта на техния син В. Ц. Х./ в Република Франция, на магистрала А9, север-юг /Франция-Испания/, в посока [населено място], км. 235+500, [община] Ш., причинено от застрахования водач на товарен автомобил „МАН 18.480 2 Р” 3524 GBM – К. Н. /полски гражданин/, както и в частта, с която тези лица са осъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят съответната част от съдебните разноски, като делото в тази част е върнато на Софийски градски съд за разглеждане на предявените от тях искове с участието на конституираните по реда на чл.227 ГПК в техните процесуални права наследници Д. Ц. А., Ц. В. Ц. и В. В. Х., както и в частта, с която е отменено решение №260379 от 31.01.2022г. в частта, с която са отхвърлени исковете с правилна правна квалификация по чл.7.1.2. от испанския Кралски законодателен указ 8/2004 г., във вр. с чл.4.1. от същия закон, който одобрява Консолидирания текст на Закона за гражданската отговорност и застраховката при движение на МПС, предявени от П. В. Христова, Ц. В. Ц., В. В. Х. и Д. Ц. А. срещу MAPFRE FAMILIAR COMPANIA DE SEGUROS Y REASEGUROS по ищци и суми, както следва: 1 ) за П. В. Х. до сумата от 70 000 лева; 2 ) за Ц. В. Ц. до сумата от 80 000 лева; 3 ) за В. В. Х. – до сумата от 80 000 лева и 4 ) за Д. Ц. А.- до сумата от 20 000 лева, представляващи застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за гореописаното застрахователно събитие /смъртта на техния съпруг, баща и брат В. Ц. Х./, ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 12.02.2010г. до окончателното им заплащане, както и в частта, с която ищците са осъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на ответното дружество съдебни разноски над сумата от 2 986.18 лева до присъдения размер общо от 11 944.70 лева, като вместо това е осъдено MAPFRE FAMILIAR COMPANIA DE SEGUROS Y REASEGUROS, регистрирано в Кралство Испания да заплати на П. В. Христова сумата 70 000 лева; на Ц. В. Ц. сумата 80 000 лева; на В. В. Х. сумата 80 000 лева и на Д. Ц. А. сумата 20 000 лева, представляващи застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за гореописаното застрахователно събитие /смъртта на техния съпруг, баща и брат В. Ц. Х./, ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 12.02.2010г. до окончателното им заплащане, както и в съответна част за разноските.

В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила /игнориране на доклада по делото/, на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд е обезсилил частично първоинстанционното решение, въпреки че във въззивното производство са били конституирани и са участвали наследниците на починалите в хода на първоинстанционото производство ищци, като поддържа, че не са налице условията по чл.270, ал.3, изр.3 ГПК. Излага подробни доводи за неправилността на решението в останалата обжалвана част, като намира, че са незаконосъобразни и необосновани изводите, че виновен за процесното ПТП е водачът на товарния автомобил; че има вътрешно противоречие в мотивите относно приложимото материално право по отношение на застрахователния договор; че незаконосъобразно по отношение на погасителната давност е приложено френското право, вместо испанското, евентуално че същото не е приложено правилно /възприет е различен давностен срок от предвидения/; че необосновано е завишен размерът на присъдените застрахователни обезщетения за неимуществени вреди. Моли да бъде отменено решението в обжалваните части, като бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Съгласно чл.558, ал.7 КЗ задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск по чл.557, ал.1, т.1 КЗ е извънсъдебното предявяване на претенция пред Гаранционен фонд по реда на чл.380 КЗ, каквото в случая не е доказано.

Счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. „ Допустимо ли е въззивният съд да обезсили решението на първоинстанционния съд поради неконституирането в производството пред първоинстанционния съд на наследник на починал ищец, въпреки че този наследник е бил на собствено основание страна в процеса пред първоинстанционния съд и е имал непротиворечиви интереси и процесуално поведение с наследодателя си?“; 2. „Допустимо ли е въззивният съд да не се съобразява с приетия доклад по делото и как такова несъобразяване се отразява на валидността и правилността на съдебното решение?“; 3. „Допустимо ли е водач на автомобил да носи отговорност за обезщетяване на вреди от ПТП, при движение на автомобила, при положение, че не е установено нарушение на правилата за движение по пътищата?“; 4. „Допустимо ли е водач на автомобил да носи отговорност за нанесени вреди при ПТП за това, че не е предвидил предстоящото настъпване на обстоятелства, за които няма информация и които не е задължен от нормативен акт да предвижда?“; 5. „Какви са границите /времеви и пространствени/ на задължение на един водач на автомобил да предвиди вероятното настъпване на бъдеща ситуация?“.

Касаторът излага и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, свързани с оплаквания за неговата необоснованост. Твърди, че изводите на съда, че процесното ПТП се дължи на противоправно и виновно поведение на застрахования при касатора водач на товарния автомобил, са в противоречие с доказателствата по делото.

Ответниците П. В. Х., Ц. В. Ц., В. В. Х. и Д. Ц. А., чрез адв.Г. оспорват кационната жалба, като твърдят, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излагат и доводи за правилността на обжалвания съдебен акт, като молят при допускането му до касационен контрол да бъде оставен в сила. Претендират присъждане на разноски по реда на чл.38 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от А. Е. Ц. и Ц. Х. Ц., починали преди края на устните състезания в първоинстанционното производство, въззивният съд приема, че то е постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за пораждане и съществуване на процесуалното право на иск – правоспособност на ищците. Решаващият съдебен състав намира, че в тази част обжалваното решение трябва да бъде обезсилено, като на основание чл.270, ал.3, изр.3 ГПК делото бъде върнато на СГС за разглеждане на предявените от починалите преди края на устните състезания пред първоинстанционния съд ищци – с участието на конституираните от въззивния съд по реда на чл. 227 ГПК техни наследници. Излага аргументи, че макар и наследниците на починалите ищци да са участвали в първоинстанционното производство, те са защитавали своите предявени пред съда материални права, а не придобитите чрез наследствено правоприемство парични притезания, първоначално заявени от починалите в хода на първоинстанционното производство ищци.

За да отмени частично решението, с което са отхвърлени исковете, предявени от останалите ищци и да осъди ответника MAPFRE FAMILIAR COMPANIA DE SEGUROS Y REASEGUROS да плати на П. В. Х. сумата от 70 000 лева; на Ц. В. Ц. сумата 80 000 лева; на В. В. Х. сумата 80 000 лева и на Д. Ц. А. сумата от 20 000 лева, представляващи застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за настъпило на 12.02.2010г. застрахователно събитие /смъртта на техния син В. Ц. Х./ в Република Франция, причинено от застрахования при ответника водач на товарен автомобил „МАН 18.480 2 Р” 3524 GBM, въззивният съд, на първо място, приема, че правилната правна квалификация на претенциите е по чл.7.1.2. от испанския Кралски законодателен указ 8/2004 г., във вр. с чл.4.1. от същия закон, който одобрява Консолидирания текст на Закона за гражданската отговорност и застраховката при движение на МПС /а не по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, във вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД/; на второ място, че е налице действително застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ между ответното дружество и водача на товарния автомобил „МАН“, регламентирано от испанското материално право; на трето място, че се установява виновно противоправно поведение на водача на товарния автомобил „МАН“, съгласно приложимото за деликта френско материално право, довело до процесното ПТП на територията на Република Франция и до смъртта на родственика на ищците, респективно до претърпените от тях неимуществени вреди.

След обстоен анализ на доказателствата по делото, решаващият съдебен състав приема за установено, че водачът на движещия се товарен автомобил „МАН“ е извършил виновно противоправно деяние, което е в причинно-следствена връзка с настъпване на трагичния пътен инцидент, при който е загинал В. Х.. Акцентира на обстоятелството, че водачът на движещия се в дясната пътна лента товарен автомобил „МАН“ е могъл да възприеме от една значителна дистанция /поне от 200 метра/ съществуващата на пътното платно предвидима опасност – спрял в аварийното платно товарен автомобил, който с левите колела е преминал в неговата попътната лента на движение, както и покриващия ремаркето брезент, който се е веел наляво - към дясната пътна лента, което е създавало изключителна опасност за движението по магистралата. Съдът съобразява, че тези обстоятелства са принудили движещите се след авариралия товарен автомобил моторни превозни средства да намалят скоростта и да спрат в аварийната лента, след което предпазливо да го заобиколят. За разлика от тях водачът на товарния автомобил „МАН” е продължил да се движи в дясната пътна лента /където е била разположена част от спрелия т.а. „Волво” с веещ се брезент поради бурен вятър), без да намали несъобразената с конкретната пътна обстановка скорост с готовност да спре пред предвидимото препятствие, респ. да отклони своето движение наляво, престроявайки се в съседната лента на пътното платно. Продължавайки своето праволинейно движение водачът на товарния автомобил „МАН“ е предизвикал удар с намиращия се в дясната пътна лента пешеходец В. Х., довел до смъртта на последния. Съдът приема, че опитът на водача да отклони товарния автомобил „МАН“ в централната пътна лента е бил несвоевременен. Ако бе намалил значително скоростта на движението, с готовност да спре пред предвидимото препятствие – спрял в аварийната лента товарен автомобил, с веещ се наляво брезент, при бурен вятър, каквото правомерно поведение са предприели други участници в движението, респ. ако своевременно – при възприемане на предвидимата опасност, бе се престроил в централната пътна лента, делинквентът би предотвратил настъпването на невъзстановимия вредоносен резултат – смъртта на родственика на ищците. Решаващият съдебен състав стига до извод, че водачът на движещия се товарен автомобил е могъл и е бил длъжен да предвиди, че спрелият в аварийната лента товарен автомобил, разположен и в част от попътната дясна пътна лента на магистрала, с веещ се наляво брезент, представлява значителна опасност за движението по пътя, респ. могъл е да формира интелектуални представи, че около авариралия товарен автомобил е логично да се намират хора, които не биха могли да координират напълно своите действия вследствие на бурния вятър. Като не е сторил това, той е извършил виновно противоправно деяние, вследствие на което е настъпил трагичният инцидент – смъртта на В. Х..

Съставът на САС излага мотиви, че за установяване на виновното противоправно поведение на делинквента е приложимо френското обективно материално право, съгласно което /чл.3 от Закон №85-677/05.07.1985г., целящ подобряване на положението на пострадалите при ПТП и ускоряване процедурите за обезщетение/ пострадалите пешеходци се обезщетяват за вредите, произтичащи от накърняването на личността им, които са претърпели, без да може срещу тях да се ползва тяхната лична грешка, с изключение на тяхната непростима грешка, която представлява изключителната причина за инцидента. Пострадалият не се обезщетява, само когато той съзнателно се е самоувредил, т.е. правото на обезщетение за причинени неимуществени вреди /„за телесни вреди”/ на пострадалите може да се намали само ако се докаже, че те самите са „търсили тази вреда”, като най-типичен случай са опитите за самоубийство. Съдът счита, че съгласно приложимото френско обективно материално право водачът на МПС винаги отговаря за причинените на пешеходците вреди, освен когато пострадалият е допринесъл в изключителна степен – поради своята „непростима грешка”, за настъпване на вредоносния резултат, поради което се установява първата материалноправна предпоставка за възникване на обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по договор за „Гражданска отговорност” на автомобилистите да заплати на наследниците на загиналия заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди вследствие смъртта на техния родственик.

Въззивният съд приема, че за породените правни последици от процесния застрахователен договор, чието сключване е безспорен факт, вкл. и за обема на имуществената отговорност на застрахователя е приложимо испанското обективно материално право. Съгласно испанското право, установено с международна съдебна поръчка до Кралство Испания, когато злополуката по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е причинена в държава, страна по Споразумението между националните застрахователни бюра на държавите-членки на Европейското икономическо пространство у други партньори, извън Испания, за превозно средство, обичайно домуващо в Испания, каквато е процесната хипотеза, се прилагат ограниченията на обхвата, определени от държавата-членка, в която се е случила злополуката /чл. 4 от Кралския законодателен декрет/. Апелативният състав стига до извод, че процесното застрахователно събитие е настъпило в Република Франция, поради което както за обема на отговорността на застрахователя, така и за материално легитимираните лица трябва да се приложи френското обективно право, към което препраща приложимото испанско материално право. Съдът излага и допълнителни доводи, че дори и в испанското законодателство да не бе уредено подобно правило, съобразно принципа на ефективност на общностното право, съгласно който не трябва да е практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностното право, независимо кой национален правов ред следва да се приложи, за възникналите обществени отношения по процесния застрахователен договор трябва да се приложи именно френското право.

Въззивният съд приема, че съгласно приложимото в конкретния случай френско право, към което препраща и чл. 4 от испанския Кралски законодателен декрет, при присъждане на заместващо обезщетение /за причинените неимуществени вреди/ съдията е свободен да определи персоналното обезщетение в зададените от съдебната практика граници, но може да се отклони от тях, ако ситуацията оправдава това, т.е. критериите за определяне обема на имуществената отговорност на делинквента при присъждане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди са идентични с тези, които са предписани в българския закон /чл.52 ЗЗД/. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл.R.211-7 от френския Застрахователен кодекс – по справедливост от съда. Не са установени и лимити на имуществената отговорност на застрахователите по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите /арг. чл.R.211-7 от френския Застрахователен кодекс/, като съдът счита, че дори да имаше такива, те не би могло да са под установените в общностното право максимални прагове, посочени в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5 /Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12/. САС приема само като ръководно указание за решаване на конкретния казус разясненията в ППВС №4/1968г., съгласно които понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.След анализ на събраните доказателства, преди всичко свидетелските показания, съдът намира, трагичната смърт на В. Х. е била причина за претърпените от ищците неимуществени вреди, представляващи преживян стрес и душевни страдания с висок интензитет, обусловен от близката родствена връзка с починалия. При съобразяване с възрастта на починалия и неговите деца и съпруга, конкретните им отношения и емоционални преживявания, въззивният съд приема, че заместващото обезщетение на децата на починалия за причинените им от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер на по 80 000 лева за всеки един от тях, а на преживялата съпруга 70 000 лева.

САС намира, че съгласно френското обективно право всяка вреда, която е „директна, сигурна и лична”, подлежи на обезщетяване, т.е. регламентиран е принципът на цялостно обезщетяване на вредата, като материално легитимирани да претендират заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен близък са „всички лица, които са имали тесни социални отношения с починалия, независимо от това дали юридически са свързани с него”. Стига до извод, че материално легитимирани да претендират заместващо обезщетение при смърт на близък са не само лицата от най-близкия кръг на починалия – съпруг, родители и деца, но и неговите братя и сестри, поради което сестрата на загиналия също има право на заместващо обезщетение съобразно установените по делото действително претърпени болки и страдания, което съобразно принципа за справедливост възлиза на сумата от 20 000 лева. Решаващият състав излага доводи, че тя не е била икономически подпомагана от него, от дълги години е изградила собствено семейство, поради което по-лесно от преживялата съпруга и децата на загиналия би възстановила своя духовен и социален свят от загубата на своя брат.

Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника за съпричиняване на вредата и за погасителна давност. Излага мотиви, че съгласно приложимото френско право правото на обезщетение на пешеходец за причинените му телесни вреди, включително и при смърт не може да бъде намалено освен ако то е извършило непростима грешка, която е изключителната причина за инцидента, като съдебната практика е въвела много рестриктивна интерпретация на понятието „непростима грешка”. Правото на обезщетение за телесни вреди на пострадалия може да се намали само ако се докаже, че той е търсил тази вреда, като най-типичен случай са опитите са самоубийство. Съдът намира, че в случая не се доказва подобна непростима грешка от страна на починалия при процесното ПТП.

Решаващият съдебен състав отхвърля като неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, като намира, че съгласно приложимо френското обективно материално право, тя е 10 години от момента на настъпване на вредоносното събитие /чл.2226, пар. 1 от френския Граждански кодекс/. Излага доводи, че тъй като обезпечително-гаранционната отговорност на ответното застрахователно дружество е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования виновен водач на процесния товарен автомобил, срокът на погасителната давност за дължимото застрахователно обезщетение не може да бъде по-кратка от тази, която се прилага за обезщетението, което се дължи от делинквента, тъй като би се нарушил един от основните принципи на общностното право – на ефективността. Поради тази причина срокът на погасителната давност при двете имуществени отговорности /на делинквента и на неговия застраховател/ са идентични.

Въззивното решение е валидно, като не е налице основание за допускането му до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи за очевидна неправилност са свързани с оплакванията му за необоснованост на изводите на съда за противоправно и виновно поведение на водача на товарния автомобил „МАН“, довело до процесното ПТП, респ. за липса на случайно събитие. Тези оплаквания са свързани с анализ на доказателствата по делото и обсъждане на доводите и възраженията на страните, поради което не обосновават основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като касаторът не сочи никакви доводи за значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Няма спор в съдебната практика, че процесуалната правоспособност е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното възникване и съществуване на правото на иск, за която съдът следи служебно. При смърт на страната- физическо лице тя загубва процесуалната си правоспособност и по силата на закона настъпва процесуално правоприемство, т.е. производството следва да продължи с участието на правоприемниците на починалото лице. Решение, постановено по отношение на лице, което е починало преди приключването на устните състезания, е недопустимо и подлежи на обезсилване.

Вторият въпрос не е коректно формулиран, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Той е поставен в контекста на оплакването на касатора, че въззивният съд без да извърши промяна на доклада по делото и в противоречие с него приема за приложимо по отношение на застрахователния договор на френското материално право. САС приема, че предмет на спора е пряк иск по чл.7.1.2. от испанския Кралски законодателен указ 8/2004г., който се основава на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответното застрахователно дружество, имащо обичайно местопребиваване в Кралство Испания, поради което приложимо е испанското законодателство, уреждащо материалното право на иск от пострадалите срещу застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Видно от мотивите на въззивното решение, изрично е посочено, че за установяване на деликта е приложимо френското обективно материално право, тъй като вредата е настъпила на територията на Република Франция, но приложимо по отношение на застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е испанското обективно материално право. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ищците, че за решаване на правния спор, възникнал при действието на процесния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, директно следва да се приложи френското обективно право, като излага подробни мотиви, че „именно защото ответното застрахователно дружество е обезпечавало през релевантния период гражданската отговорност на делинквента – водача на движещия се товарен автомобил, като при пораждане на процесното застрахователно правоотношение (сключването на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите) застрахователят е имал обичайно местопребиваване в Кралство Испания (по смисъла на Регламент (ЕО) № 593/2008, „Р. I”), приложимо е испанското обективно материално право, макар и застрахователното събитие да е настъпило в Република Франция“. По отношение на погасителната давност и обема на отговорността на застрахователя съдът прилага френското обективно материално право, но тези му изводи са обосновани от една страна с препращането на самия испански закон, а от друга- с приложимото общностно право. Предвид изложеното, въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда и не е значим за изхода на спора.

Останалите три въпроса също не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Съдът е приел, че с поведението си водачът на товарния автомобил „МАН“ е предизвикал процесното ПТП, при което е загинал родственика на ищците, като съгласно приложимото френско обективно материално право /чл.3 от Закон №85-677/05.07.1985г., целящ подобряване на положението на пострадалите при ПТП и ускоряване процедурите за обезщетение/ водачът на МПС винаги отговаря за причинените на пешеходците вреди, освен когато пострадалият е допринесъл в изключителна степен – поради своята „непростима грешка”, за настъпване на вредоносния резултат. Решаващият съдебен състав е акцентирал на обстоятелството, че водачът на движещия се товарен автомобил е могъл и е бил длъжен да предвиди, че спрелият в аварийната лента товарен автомобил, разположен и в част от попътната дясна пътна лента на магистрала, с веещ се наляво брезент, представлява значителна опасност за движението по пътя, респ. могъл е да формира интелектуални представи, че около авариралия товарен автомобил е логично да се намират хора, които не биха могли да координират напълно своите действия вследствие на бурния вятър. Като не е сторил това, той е извършил виновно противоправно деяние, вследствие на което е настъпила смъртта на пешеходеца В. Х.. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол, още повече че въпросите изискват и преценка на доказателствата по делото.

Касаторът не излага никакви доводи и за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на делото е основателно искането на адвокат А. Г.- процесуален представител на ищците П. В. Х., Ц. В. Ц., В. В. Х. и Д. Ц. А. /ответници в касационното производство/ за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв., като видно от представените договори за правна защита и съдействие е налице съгласие за оказване на безплатна адвокатска защита при наличие хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира, че на „Адвокатско дружество Й. и Е.“ следва да се присъди сумата 7 690 лева без ДДС или 9 228 лева с ДДС.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд