Определение № 5 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4415/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 310/16.08.2021 г. по в. ч. гр. д. № 337/2021 г. на Шуменския окръжен съд е потвърдено определение № 262945 от 19.03.2021 г. по гр. д. № 2213/2020 г. на Варненския районен съд, с което е прекратено производството по делото в частта по предявения от С. Х. С. и М. Г. С. срещу П. А. С., Г. П. Н., Д. П. Б. и Г. Д. С. иск по чл.75, ал.2 ЗН за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба от 07.04.1995 г., с който са поделени сгради със статут на суперфициарна собственост, построени в държавно дворно място, представляващо парцел .......... от кв..........., находящо се на [улица], 29-ти подрайон на[жк], [населено място].

Въззивният съд е споделил решаващия извод на първата инстанция, че ищците са частни правоприемници на лицата, за които се твърди, че не са участвали в оспорения договор за доброволна делба. Те са придобили собствеността на една от сградите в имота заедно с правото на строеж за нея, но това не им дава правото да предявяват иск за нищожност на делбата по чл.75, ал.2 ЗН. С такъв иск разполагат само съсобствениците, които не са участвали в делбата и техните универсални правоприемници, но не и частните правоприемници.

Частна касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците С. Х. С. и М. Г. С.. Тяхната теза се състои в това, че имат правен интерес да искат прогласяване нищожността на договора за доброволна делба, тъй като с него е засегнато правото на строеж върху 1/2 ид. част от парцела, отстъпено на техния непряк праводател А. И. П. по реда на Закон за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места /ЗУПЛЗПДДМ - ДВ, бр.90/1956 г./ заради построената от него къща в югоизточната част на този парцел. Твърдят, че са придобили собствеността върху къщата на А., като в същия парцел праводателят на ответниците Г. Х. С. е построил сграда в северозападната част, заради която по същия закон е получил право на строеж върху другата 1/2 ид. част от парцела. Оспорената доброволна делба е извършена само между наследниците на Г. Х. С.. С нея е поделена не само сградата на Г. С., но в единия от дяловете е попаднала стая, лятна кухня и клозет, собственост на наследниците на А. П.. Според договора за доброволна делба към всеки дял се припада по 1/2 ид. част от правото на строеж върху мястото. По този начин наследниците на Г. С. са поделили не само част от сградата А. П., но и неговата 1/2 ид. част от правото на строеж върху мястото. Впоследствие въз основа на договора за доброволна делба и признатото с него право на строеж върху целия парцел /каквото реално съделителите не са имали/, те са закупили от общината правото на собственост върху целия парцел. Жалбоподателите считат, че като правоприемници на А. И. П. и по-специално – като собственици на неговата сграда в югоизточната част на парцела, те имат не само право на строеж върху 1/2 ид. част от парцела, но и правото да изкупят 1/2 ид. част от земята, съответно – наследодателите на ответниците не са имали това право. При преценката дали е налице правен интерес от предявяването на иска по чл.75, ал.2 ЗН съдът не отчел наличието на специалния закон ЗУПЛЗПДДМ, който обосновава този правен интерес. Считат, че последиците на нищожната делба се простират не само върху универсалните правоприемници на лицата, които са били съсобственици към момента на извършването ѝ, но и върху частните им правоприемници.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът да съобрази необходимостта от прилагане на специален закон, който обосновава допускането на иск с правно основание чл.75, ал.2 ЗН, с оглед изложените правни твърдения на нарушения, водещи до нищожност при предходна делба;

2. Съществува ли правен интерес за приобретател на имот, чийто предходен собственик е придобил право на строеж по реда на ЗУПЛЗПДДМ, да иска прогласяване нищожността на делба на правото на строеж, проведена без участието на праводателя му, ако от това зависи упражняването в пълен обем на правата, които праводателят му е прехвърлил, без да е имал знание, че тези права са преминали без делба в патримониума на друг собственик.

Ответниците в производството П. А. С., Г. П. Н. и Д. П. Б. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Излагат и доводи за неоснователност на жалбата.

Ответникът Г. Д. С. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не е налице и пречката на чл.274, ал.4 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Допустимостта на самостоятелен иск по чл.75, ал.2 ЗН е обоснована в т.1 на ТР № 3 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС с мотив, че действителните съсобственици, които не са участвали в извършена делба на общата вещ, имат правен интерес не само да искат нова делба, като се позоват на нищожността на предходната, но също така да запазят съсобствеността си и да се ползват от правата, които имат върху общата вещ, като внесат в правния мир яснота по въпроса за собствените си права, предявявайки иска по чл.75, ал.2 ЗН.

В настоящия случай според твърденията в исковата молба в държавно дворно място са били построени две жилищни сгради на различни лица – А. и Г., като всеки от тях е получил право на строеж върху 1/2 и част от дворното място на основание ЗУПЛЗПДДМ. Твърди се, че наследниците на единия от бившите собственици – Г. С., са извършили доброволна делба, при която са поделили не само тяхната съсобствена сграда, но и обслужващи постройки на другия собственик А. П., непряк пряводател на ищците. За защита на правото си на собственост върху тези обекти ищците са предявили отрицателен установителен иск, производството по който не е прекратено. Твърди се също, че при атакуваната по реда на чл.75, ал.2 ЗН делба на едната жилищна сграда от нея са били оформени два реални дяла, като към всеки от тях е придадена по 1/2 ид. част от правото на строеж върху целия държавен парцел, т.е. при делбата е поделено цялото право на строеж, с каквото съделителите не са разполагали. За защита на собственото си право на строеж ищците са предявили отрицателен установителен иск, с който са искали да бъде признато по отношение на ответниците, правоприемници на участниците в делбата, че те не са собственици на 1/2 ид. част от държавния парцел, изкупена неправомерно въз основа на извършената делба и признатото с нея право на строеж върху целия парцел. В тази част производството по делото не е прекратено с обжалваното определение.

Между ищците и ответниците, както и между техните праводатели, не е имало съсобственост нито върху сгради, нито върху право на строеж. Правото на строеж, въпреки непрецизната формулировка в документите, не е било съсобствено между Г. С. и А. П., а всеки от тях е имал право на строеж за собствената си жилищна сграда, което му е давало правото да ползва държавния парцел в рамките на това право – по 1/2 ид. част. Ищците нямат правен интерес да искат от съда да установи нищожност на предходната делба на основание чл.75, ал.2 ЗН, тъй като по този начин те няма да постигнат ефекта, посочен в т.1 на ТР № 3 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС – да внесат яснота в правния мир, че имат право на собственост върху идеална част от обща вещ. Такава обща вещ в случая няма, затова като краен резултат определенията на двете предходни инстанции, с които производството по чл.75, ал.2 ЗН е прекратено, съответстват на разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение на ОСГК на ВКС.

По изложените съображения поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, макар и свързани с мотивите на въззивния съд и с твърденията на ищците /жалбоподатели в настоящото производство/, не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Освен това – по първия въпрос липсва противоречие между въззивното определение и посоченото от жалбоподателите решение № 41 от 11.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2013 г., IV г. о. Това решение съдържа принципни разсъждения за начина на определяне на правната квалификация на предявения иск и за необходимостта от съответствие между иска, който е предявен, и иска, който се разглежда от съда, без обаче да се излагат съображения по иска с правно основание чл.75, ал.2 ЗН и неговата допустимост. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос. Въпросът се свежда до това дали е допустим иск по чл.75, ал.2 ЗН и по него има задължителна практика на ВКС в посоченото тълкувателно решение. Акцентът върху особеност, свързана със ЗУПЛЗПДДМ, не внася някаква специфика във въпроса, която да налага допускане на касационно обжалване. И на последно място – в частната жалба се сочи чл.280, ал.2 ГПК, без да се конкретизира кое от трите основания за допускане на касационно обжалване по този текст на налице според жалбоподателите и без да се излагат някакви мотиви във връзка с тези основания. Настоящият състав приема, че не съществува вероятност въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно и следователно – касационното обжалване не може да бъде допуснато на тези основания.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение