Определение № 56 от 07.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 294/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. С. З. от [населено място] и „Райфайзенбанк България“ ЕАД със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 124 от 23.07.2020 г., постановено по в. гр. д. № 69/2020 г. на Окръжен съд - Кюстендил. С касационната жалба на В. С. З. е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 509 от 09.08.2017 г. по гр. д. № 74/2015 г. на Районен съд - Кюстендил в частта за отхвърляне на предявения срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146 вр. чл.143 и чл.147 ЗЗП за признаване нищожност на съдържащата се в сключения между страните договор за банков кредит от 29.01.2008 г. клауза на чл.10 /т.1 и т.2/, уреждаща условията, при които кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за уважаване на иска с присъждане на разноски. Касаторът - ищец навежда оплаквания, че при постановяване на решението не са обсъдени критериите за неравноправност на уговорка за предсрочна изискуемост на потребителски кредит, изведени с решение по дело С-415/11 г. на Съда на ЕС. Поддържа, че въззивният съд е ограничил преценката си за неравноправност на оспорената клауза единствено до съответствието й с разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ, но не е формирал фактически и правни изводи относно всички релевантни обстоятелства, посочени в съображение 73 от преюдициалното заключение по дело № С-415/11 г. на Съда на ЕС. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е посочен следният въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Съда на ЕС в решение по дело № С-415/11 г. на Съда на ЕС: „Какви са фактическите и правните обстоятелства, които следва да прецени съдът, когато извършва проверка дали може да се квалифицира като неравноправна клауза в потребителски договор за кредит, регламентираща условията, при които кредиторът може да упражни субективното си потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем“. Касационната жалба на „Райфайзенбанк България“ АД е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решението по гр. д. № 74/2015 г. на Районен съд - Кюстендил е признато за установено по отношение на банката - ответник, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и на закона и представляват неравноправни клаузи съдържащите се в договора от 29.01.2008 г. клаузи на чл.3.3, чл.3.10 и чл.9.2, както и че са нищожни като противоречащи на закона и на добрите нрави сключените между банката и В. З. анекси от 11.02.2008 г., 07.07.2009 г., 24.09.2010 г. и 16.12.2011 г. към договор за кредит от 29.01.2008 г., и е осъдена банката - ответник да заплати на ищеца сумата 11 602.10 лв. като дадена без основание и получена неоснователно разлика от лихвите в предварително договорените анюитетни вноски и реално заплатените по договора неоснователно завишени вноски за периода 25.02.2008 г. - 29.06.2012 г., ведно със законната лихва от 13.06.2014 г. до окончателното плащане. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК и е заявено искане за отмяна на решението с произтичащите от това последици. Касаторът - ответник изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за неравноправен характер на признатите за нищожни договорни клаузи. Излага аргументи, че правилата за определяне на дължимата от кредитополучателя лихва са разписани ясно в договора за кредит, като изменението на лихвения процент по кредита е поставено в зависимост от обективни и променливи показатели извън контрола на банката, а самата промяна на отделните компонентни от съдържанието на лихвения процент влияе върху общия му размер както в посока на увеличаването му, така и в посока на неговото намаляване. Според касатора, извършените след подписване на договора промени в лихвения процент, намерили отражение и в размера на погасителните вноски, са последица от сключени между страните анекси и като израз на индивидуално договаряне между банката и кредитополучателя не поставят кредитополучателя в неравностойно положение. В приложено към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Райфайзенбанк България“ ЕАД е формулирал искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните „изключително важни, обусловили изхода на делото, въпроси“: „ 1. При липса на дисбаланс между правата и задълженията на страните по договор за кредит налице ли е неравноправност на клаузите, ако формално може да се приеме, че клаузата противоречи на чл.143 ЗЗП; 2. При положение, че в договора за кредит и анекси са уговорени конкретни параметри, които ясно и точно указват не само начина на формиране на лихвата, надбавката и условията, при които се формират, но и посочват конкретния процентен размер, с който кредитополучателят се е съгласил, може ли да се приеме, че е налице неравноправна клауза; 3. В случай, че се приеме, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД, следва ли да се направи преценка за валидността на сключените между страните анекси на отделните клаузи от съдържанието им и събиране на доказателства дали размерът на дълга, установен в тях, не е определен въз основа на нищожните клаузи по основния договор за банков кредит, съответно въз основа на нищожни клаузи от предходните анекси, и ако такава преценка не е осъществена, ограничено ли е правото на защита на страната; 4. Действителността на клауза в договор за кредит, която предвижда едностранно изменение на лихвата, ако не е посочено по какъв начин настъпването на външни и обективни обстоятелства в случай, че изменението може да бъде намаляване на лихвата, неравноправна клауза ли е“. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдение, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 378/28.03.2019 г. по т. д. № 2775/2017 г. на ІІ т. о., а основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно. Касаторът се е позовал и на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на други съдилища в страната /Районен съд - Перник и Районен съд - Никопол/, но предвид актуалната редакция на чл.280, ал.1, т.2 ГПК след изменението от ДВ бр.86/2017 г., касационната инстанция намира, че основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не е въведено надлежно и не следва да се обсъжда. В срока по чл.287, ал.1 ГПК всяка от страните е подала отговор, с който е оспорила касационната жалба на насрещната страна. С отговора на ищеца В. З. е направено възражение за частична недопустимост на касационната жалба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, което е неоснователно, тъй като банката - ответник не е обжалвала решението на въззивния съд в частта относно клаузите на чл.10.1, чл.10.2 и чл.11.6 от договора за кредит. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по в. гр. д. № 69/2020 г. е образувано пред Окръжен съд - Кюстендил, след като с решение № 4 от 03.02.2020 г. по т. д. № 2160/2018 г. на ВКС, І т. о., е отменено решение по гр. д. № 565/2017 г. на Окръжен съд - Кюстендил и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд със задължителни указания по чл.294, ал.1 ГПК. При постановяване на решението, предмет на обжалване с касационните жалби, Окръжен съд - Кюстендил е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото и въз основа на тях е приел за установени следните релевантни за изхода на спора факти: Между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и В. З. е сключен договор за банков кредит от 29.01.2008 г., по силата на който банката - ответник е предоставила на ищеца в качеството му на кредитополучател кредит размер на 100 000 лв. за закупуване на жилищен имот с краен срок за погасяване 25.01.2033 г. В чл.3 на договора е уговорено, че кредитополучателят ще заплаща на банката годишна лихва в размер на 9.5 %, представляваща стойност на определения банков ресурс (представляващ според дефиниция в договора лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага“, плюс законовоустановените разходи на банката, в т. ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката), а в чл.3.3 - че банката може едностранно да променя лихвата в частта относно стойността на банковия ресурс при промяна на пазарните условия. В клаузата на чл.9.2 е предвидено право за банката да начислява наказателна лихва в случай, че кредитополучателят просрочи плащане на която и да било вноска или част от вноска по договора, върху цялата усвоена и непогасена главница, без да обявява предсрочна изискуемост на кредита. В чл.10.1 и чл.10.2 са обективирани клаузи, според които при неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа, считано от 151 - вия ден кредитът (непогасената главница, ведно с дължими такси, разноски, лихви и наказателна лихва) става автоматично предсрочно изискуем и банката има право да пристъпи към събиране на всички дължими суми по предвидения в закона ред, без да е длъжна да спазва поредност на способите и/или имуществото, срещу които насочва изпълнение и без да уведомява за това кредитополучателя. След сключване на договора са подписани анекси от 11.02.2008 г., 07.07.2009 г., 24.09.2010 г. и 24.09.2010 г., с които страните са се споразумели за изменения в първоначалните условия по кредита, в т. ч. и тези относно размера на приложимия лихвен процент и предпоставките за промяна на включените в съдържанието му компоненти. Според заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото, през исковия период лихвеният процент е начисляван и удържан съобразно решения на Комитета по управление на активите и пасивите на банката. До 25.01.2008 г. релевантната за формиране на лихвения процент стойност на банковия ресурс е била 5 %, считано от 25.01.2008 г. стойността е увеличена на 6.25 %, от 23.07.2008 г. - на 7 %, и от 29.10.2008 г. - на 8.00 %, а след това е намалена на 7.50 %, считано от 17.11.2011 г. и на 6.65 % от 17.09.2012 г. В заключенията на експертизата е констатирано, че по силата на анексите са капитализирани дължими суми за непогасена главница и за лихви - редовни и наказателни, което е довело до промяна в размера на олихвяемата главница по кредита; За периода 25.02.2008 г. (първата падежна дата за погасяване на месечна вноска по кредита) до 10.10.2013 г. (датата на подаване на заявление по чл.417 ГПК след обявена от банката предсрочна изискуемост на кредита) главницата е била олихвявана с лихвените проценти, уговорени в четирите анекса, както за годишна лихва за редовна главница, така и за просрочена главница; В изпълнение на задълженията си по договора ищецът е заплатил на банката общо 59 434.88 лв., с която сума е погасена лихва в размер на 48 484.77 лв. при годишен лихвен процент, съобразен с измененията от анексите; Последното постъпление на суми по сметката на кредитополучателя е от датата 29.06.2012 г., към която начислената дължима лихва при лихвен процент 9.50 % за целия период от първата погасителна вноска е 40 684.22 лв., а в резултат на увеличението на лихвения процент лихвата е нараснала до 52 250.32 лв., т. е. с 11 602.10 лв. в повече от дължимата съобразно първоначалния лихвен процент. Въз основа на така установените факти и изпълнявайки указанията в отменителното решение на ВКС, въззивният съд е направил извод, че част от клаузите в договора за кредит, предмет на оспорване с исковете по чл.124, ал.1 ГПК, покриват критериите за неравноправност по смисъла на чл.146 вр. чл.143 ЗЗП и следва да бъдат признати за нищожни. Като нищожни поради неравноправния им характер въззивният съд е квалифицирал клаузата на чл.3.3, предвиждаща право за банката при определени предпоставки да променя едностранно лихвата по кредита в частта на компонента „стойност на банковия ресурс“, клаузата на чл.3.10, уреждаща размера на наказателната лихва и възможността за начисляването й и върху непадежирали вноски от главницата, и клаузата на чл.9.2, с която е дадено право на банката да начислява наказателна лихва в случай на просрочие на погасителна вноска или на част от вноска върху цялата усвоена и непогасена главница, без да обявява предсрочна изискуемост. Въззивният съд е изложил съображения, че клаузата на чл.3.3 е неравноправна на основание чл.143, т.10 ЗЗП, тъй като установява неравновесие между правата и задълженията на банката и на физическото лице - кредитополучател, предоставяйки във вреда на кредитополучателя право за банката да променя едностранно лихвения процент, но без изясняване на метода, респ. на компонентите, за определяне на лихвата при настъпване на някое от условията за промяна. Неравноправният характер на клаузата на чл.3.10 е изведен от чл.143, т.5 ЗЗП, определящ като неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, каквито по същество са уговорените в чл.3.10 наказателни лихви, начислявани при забава върху неизплатената част от главницата, включително и върху непадежиралите вноски. Предпоставките по чл.143, т.5 ЗЗП са счетени за осъществени и по отношение на чл.9.2, уреждащ правото на банката да начислява наказателна лихва в случай на просрочено плащане изцяло или на част от погасителна вноска върху цялата усвоена непогасена главница, без да обявява предсрочна изискуемост. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е признал посочените клаузи за нищожни от гледна точка на критериите по чл.143 вр. чл.146 ЗЗП. Въззивният съд не е възприел доводите на ищеца за неравноправен характер на клаузата на чл.10 - т.1 и т.2, касаеща предпоставките и настъпването на предсрочната изискуемост по кредита, и е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска по чл.124, ал.1 ГПК за признаването й за нищожна. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е изходил от разбирането, че уговарянето на условия, при които кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем в случай на неплащане на дължими суми от кредитополучателя, е допустимо от закона - чл.432 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ, и постигнатата в чл.10 уговорка не попада в нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че обсъжданата клауза предвижда предсрочната изискуемост да настъпи автоматично при забава в плащането над 150 дни на главница и/или лихва по кредита, но предвид разясненията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е приел, че предсрочната изискуемост не може да настъпи по предвидения в чл.10 начин - единствено като последица от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя, че кредиторът ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуем, включително за вноските с ненастъпил падеж, ако към този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи предсрочната изискуемост. Предвид корективното тълкуване на клаузата на чл.10, въззивният съд е отрекъл отсъствието на изискване за уведомяване на длъжника в съдържанието на клаузата да води до неравноправен и нищожен характер на същата. Изводът за нищожност на клаузите на чл.3.3 и чл.3.10 е мотивирал въззивния съд да признае за нищожни и четирите анекса към договора за кредит, с които са внесени изменения в съдържанието на кредитното правоотношение. Нищожността е аргументирана със съображения, подкрепени с практиката в решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І т. о., че анексите съдържат уговорки относно начина на формиране на дълга, които са основани на нищожните клаузи в договора за промяна в лихвения процент и условията за погасяване на кредита. В зависимост от произнасянето по исковете с правно основание чл.124 ГПК въззивният съд е преценил като основателен и осъдителният иск на ищеца по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на банката - ответник да върне сумата 11 602.10 лв., съответстваща на заплатените в повече редовни лихви към 29.06.2012 г., начислени въз основа на нищожните договорни клаузи за едностранно изменение на лихвения процент. Настоящият състав на ВКС намира, че решението на Окръжен съд - Кюстендил не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касатора - ищец част. Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е зададен абстрактно и не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.124, ал.1 ГПК по отношение на клаузата на чл.10. - т.1 и т.2, от договора за кредит, след като е преценил, че тя не осъществява нито една от хипотезите на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП и че следва да се прилага корективно, съобразно разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ и правилото разясненията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като при осъществяване на обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита длъжникът бъде уведомен от банката за обявяване на изискуемостта. Произнасяйки се в посочения смисъл, въззивният съд е отговорил на поддържаните пред въззивната инстанция доводи на ищеца, който е аргументирал нищожността на обсъжданата клауза единствено с доводи за противоречието й с чл.60 ЗКИ и с цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд не е излагал мотиви какви „фактическите и правни обстоятелства“ следва да се преценяват при проверката за неравноправен характер на конкретната клауза, поради което поставеният въпрос е лишен от значимост за изхода на спора по иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК с предмет клаузата на чл.10 от договора за кредит. След като въпросът не е обсъждан от въззивния съд, не съществува и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката в решение по дело № С-415/11 г. на Съда на ЕС, в която са разгледани критериите за преценка дали съдържащата се в договор за кредит с потребител клауза за предсрочна изискуемост е неравноправна. Касаторът не е поставял процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди посочените в решението на Съда на ЕС критерии, преди да се произнесе относно неравноправния характер на клаузата на чл.10, и с оглед на това въпросът за обхвата /съдържанието/ на тези критерии не може да предпостави допускане на касационното обжалване. Въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол и в обжалваната от касатора - ответник част. Първите два въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД са зададени подвеждащо и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение. За да уважи исковете по чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че оспорените договорни клаузи /с изключение на чл.10/ са неравноправни и нищожни съгласно чл.146 ЗЗП, точно защото създават „дисбаланс“ /според терминологията на първия въпрос/ между правата и задълженията на страните по договора и не съдържат ясно уговорен механизъм относно условията за промяна на предвидения при сключване на договора лихвен процент. Третият въпрос е неясен и вътрешно противоречив, което не позволява да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като предполага проверка на обосноваността на изводите на въззивния съд по отношение конкретното съдържание на клаузата на чл.3.3 от договора за кредит и поради това не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите от изложението с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, предмет на обжалване с касационната жалба на касатора - ответник /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. По отношение на обжалваното решение не е осъществена и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като дадените от въззивния съд разрешения на въпросите във връзка с признатите за нищожни договорни клаузи и анекси към договора за кредит са съобразени изцяло с трайната практика на ВКС по приложението на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП. Изводът на въззивния съд за неравноправен характер на клаузата на чл.3.3, с която е признато право на банката да променя едностранно един от компонентите за формиране на лихвения процент по кредита, съответства на последователно застъпваното в практиката на ВКС разбиране, че „клауза, предвиждаща прави за банката - кредитор да променя лихвения процент по своя преценка в случай на промяна на пазарните условия, без да посочва конкретните параметри за изменение на факторите, които влияят върху променливия компонент от съдържанието на лихвата, и методика за това изменение, е неравноправна на основание чл.143, т.10 ЗЗП; Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за промяна на лихвения процент, а оттук - и на размера на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се обоснове основателна причина по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или външни фактори извън контрола на банката по смисъла на чл.143, ал.3, т.1 ЗЗП, следователно и прилагане на изключения от потребителска защита“ /решение № 77 по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 165 по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 236/20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. и др./. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 146/01.11.2016 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 150/20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., е и изводът на въззивния съд, че макар да са резултат от индивидуално договаряне между страните по кредитното правоотношение, анексите към договора за кредит са нищожни, тъй като са основани на неравноправни и поради това нищожни договорни клаузи, предвиждащи право за банката да променя едностранно и по своя преценка лихвата по кредита. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник се е позовал бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложи съображения относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това и като се има предвид многобройната и непротиворечива практика на ВКС в областта на неравноправните клаузи в сключен с потребител договор за банков кредит, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК, разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,