Определение № 645 от 05.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 1984/2014 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3-във вр. чл. 121 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 2708 от 27.ІІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против определение № 77 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 11.ІІ.2014 г., постановено по ч. т. дело № 65/2014 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на застрахователя срещу протоколното определение № 41 на Бургаския ОС от 10.І.2014 г. по т. д. № 429/2013 г. - за отхвърляне на направения от д-вото отвод за липса на местна подсъдност пред сезирания с исковата молба на Я. С. М. Бургаски ОС и изпращане на делото по компетентност на СГС /по седалище на застрахователя/. Единственото оплакване на търговеца частен касатор е за постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отнасящи се до местната подсъдност - като относителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Поради това се претендира касирането на този съдебен акт и постановяване делото да бъде разгледано от местно компетентния за това СГС, ведно с присъждане на разноски. Инвокират се доводи, че „не е налице идентитет в съдържанието на термина „потребител”, използван в § 1, т. 1 от ДР на КЗ и ”потребител” по смисъла на чл. 113 ГПК”, поради което. В свое „особено искане” застрахователят частен касатор, като се позовава на противоречива практика на ВКС по приложението на чл. 113 ГПК, претендира спиране на настоящето дело в хипотезата на чл. 292 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК застрахователят частен касатор обосновава приложно поле на касационния контрол с наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Бургаският апелативен съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в Определение № 697/7.ХІІ.2009 г. на І-во т.о. по ч. т. д. № 514:09 г., в Опр. № 649/16.VІІ.2009 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 377/2010 г., както и в Опр. № 438/5.VІІ.2012 г. на І-во т.о. по ч. т. д. № 404/2012 г.) по процесуалноправния въпрос: „Какво е значението на термина „потребител”, използван в разпоредбата на чл. 113 ГПК и включват ли се в съдържанието му потребителите на услуги, посочени като такива в различните специални закони /вкл. и в § 1, т. 1 от ДР на КЗ/? потребителите по § 1, т. 1 от ДР на КЗ?” Отделно се поддържа в изложението към частната касационна жалба, че „с оглед отговора на предходния въпрос” съществувало и питане: „Какво е приложното поле на разпоредбата на чл. 113 ГПК и могат ли да се ползват от изборната местна подсъдност, предвидена в нея, потребителите по § 1, т. 1 от ДР на КЗ?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация Я. С. М. от [населено място] писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакването в частната жалба на застрахователя за неправилност на атакуваното определение на въззивния съд във връзка с местната подсъдност на делото, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на направените пред въззивната и настоящата инстанции съдебно-деловодни разноски в размер общо на 1 000 лв. Инвокирани са доводи, че Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Бургаския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Формулираните от застрахователя частен касатор два процесуалноправни въпроса всъщност се свеждат до един, който след надлежното му служебно уточнение, като такъв, който е бил предмет на произнасянето на Б. апелативен с атакуваното определение по чл. 121 ГПК, придобива следното съдържание: „Могат ли застрахованият, третото ползващо се лице, третото увредено лице, както и другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор - всички те в качеството им на „потребител на застрахователни услуги” /по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КЗ/ - да предявяват искове срещу застраховател освен по общото правило на чл. 108, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 63, ал. 3 ТЗ, още и по своя настоящ или постоянен адрес?” Не се констатира в тази връзка произнасянето на въззивната инстанция по така уточнения процесуалноправен въпрос да е в противоречие с трайната, наложила се практика на ВКС по същия правен въпрос. Напротив, трите определения на отделни състави от първото отделение на ТК на ВКС, на които застрахователят частен касатор се позовава в изложението към жалбата си, представляват в съвкупност преодоляна понастоящем – поради неточното й тълкуване - практика на ВКС. Затова меродавна е практиката, обективирана в Опр. № 187/13.ІІІ.2014 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по ч. т. дело № 478/2013 г., който съделбен акт има обощителен характер и по този начин прави неоснователно особеното искане на частния касатор, формулирано в жалбата. При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и съобразяване на изрично направеното от ответника по касация искане за това, ще следва – на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК- търговецът частен касатор да бъде осъден да заплати на Я. С. М., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица]-партер, офис № 2, СУМА в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща равностойността на направените от него общо за настоящето /касационно/ и за въззивното пр-во пред Бургаския апелативен съд съдебно-деловодни разноски. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение