Определение № 83 от 31.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 877/2011 г.

Производството е по реда на чл. 274 ,ал. 2 ГПК, вр. чл.274, ал.1 т.1 ГПК, образувано по частна жалба на „М.” – [населено място] срещу определение № 1604 от 07.09.2011 г по гр. д. № 2808/11 г. на Софийски апелативен съд. Ирелевантни спрямо настоящето производство са доводите на жалбоподателя свързани с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед характера на производството, изведен от вида на обжалвания съдебен акт, с който не се разглежда процесуалноправен спор по същество, а се оставя без разглеждане частната жалба на страната срещу акт на първостепенния съд и поради това се квалифицира по по чл.274, ал.2 ГПК вр. чл.274, ал.1, т.1 ГПК. Спрямо тази квалификация без правно значение са изискванията на чл.274, ал.3 ГПК. Ответникът по частната жалба - Н. Х. Г., чрез пълномощника си – адв. Ж. К. е на становище, че жалбата е неоснователна, а обжалваното определение правилно. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.2 75, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане частна жалба вх. № 55573/16.06 .2011г. срещу определение от 20.05.2011 г. по гр.д. 1475/11 на Софийски градски съд, с което същият съд е спрял вписванията по партидата на „ М.”, рег.по ф.д. 1659/03г. на СГС, ФО, 8-ми с-в до приключване на производството с влязло в сила решение по д. №579/11г. на СГС, VІ-15с-в. За да постанови обжалваният резултат, САС е приел, че законовия бланкет на чл.15 Закон за вероизповеданията определя приложимост на правилата за охранителното производство, регламентирани от ГПК/ред.2007/. Основанията за спирането му като установено с разпоредбата на чл.536, ал.1, т.1 и 2 ГПК не съдържа изрично уредена възможност за упражняване на инстанционен контрол върху акта на регистърния съд, като такава възможност не е призната изобщо, нито в раздела съдържащ общи правила, нито в част шеста – охранителни производства. Посочено е още, че разпоредбата на чл.274 ГПК не се прилага спрямо охранителните регистърни производства, а само в исковия процес. Частната жалба е неоснователна. Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС, за необжалваемост на определенията по чл.536 ГПК. А определение №151/24.02.2011г. по ч.т.д.75/11г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №551/12.07.2011г. по ч.т.д. №521/11г. на ВКС, ТК, ІІт.о., определение №856 от 02.12.20101г. по ч.т. дело №785/2010г. на ВКС, ІІ т.о. по процесуалния въпрос за обжалваемостта на определенията по чл.536 ГПК формират задължителна за съдилищата съдебна практика по смисъла на т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 2 /10г., като ирелевантно в този смисъл е и отклонението от тази практика на съдилищата, дори и да се приеме, че е налице такова. Следователно, като е постановил своят акт в съответствие с тази установена и задължителна практика възивният съд, правилно е приел, че съобразно чл.15, ал.1 Закона за вероизповеданията, регистрацията на религиозните общности / такъв е статута на настоящия жалбоподател/ се осъществява по реда, регламентиран с гл. 49 ГПК/ ДВ. бр. 59/2007г. /, като от същия текст се извежда и бланкет към уредбата на охранителните производства, а основанието за спиране на тези производства намира своят регламент в чл.536 ГПК. Компетентността по преценка за наличие предпоставките по този текст е единствено на сезирания регистърен съд, като за неговият съдебен акт, с който той се е произнесъл по чл.536 ГПК не е предвиден инстанционен контрол. Такъв е предвиден единствено за акта му, с който охранителното производство се прекратява – арг. чл. 539ГПК, какъвто не е разглеждания случай.Законосъобразно е и приетото от решаващия състав за неприложимост и на чл.274, ал.1, т. 1 ГПК, която е относима само към исковите производства, но не и към актовете постановени по реда на чл.531 и сл. ГПК, проверката за законосъобразност, на които е регламентирана самостоятелно. По горните съображения, неоснователно е и оплакването на жалбоподателя за това, че определението по чл.536 ГПК е преграждащо и съответно обжалваемо по реда на чл.274, ал.1, т. 1 ГПК. Ирелевантни са подробно развитите доводи, свързани с допустимостта и правилността на определението на първостепенния съд, тъй като проверката за допустимост на сезирането с подадената жалба предхожда тази по допустимостта и законосъобразността на акта, който се обжалва и след като това сезиране е мотивирано като недопустимо, то и няма процесуална възможност да се премине към последващо обсъждане на наведените от страната доводи свързани с акта на първостепенния съд. Не са допуснати нарушения на закона, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение