Определение № 373 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2006/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. С. Т. и насрещна касационна жалба на „УникредитБулбанк“АД, [населено място] против решение №57 от 01.04.2024г. по т.д. №40/24г. на Пловдивски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощниците си – адв. Б. Б. и адв.В. С. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставил е въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на правния спор да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?“.Направени са общи оплаквания,че съдът не бил обсъдил всички доводи и възражения относно неравноправността на клаузата 9.4 от ОУ на договора между странните, според касатора, застъпена в решение на ВКС, което съдът не е възприел, както и нищожността на анексите, която била твърдяна последователно в цялото съдебно производство. Страната подробно е развила своите оплаквания за неправилност на решението в контекста на нейната защитна теза, като е посочила, че съдът не я е възприел, поради което и необсъдил доводите й. Касаторът е поставил въпросите: 2/ „Нищожна ли е на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. чл.143,ал.1 ЗЗП уговорената индивидуално клауза и общи условия към договор за банков кредит на физическо лице / 9.4 от ОУ към процесния договор/, когато клаузата предвижда, че посочената в договора цена на финансовата услуга, при промяна на пазарните тенденции, може само да нараства но не и да намалява?.“ И 3/ „Обстоятелството, че за банката не е договорено валидно задължение за намаляване на базисния лихвен процент при намаляване на приложимия по договора базов лихвен индекс, сочи ли за липса на съответствие на оспорената клауза по 9.4 от ОУ с общото изискване за добросъвестност, респективно обуславя ли нейната неравноправност, респективно нищожност?“. Въпросите били решени в противоречие със сочени решения на ВКС. Поставен е въпрос № 4/“Към кой момент се извършва преценката за неравноправния характер на клаузата?“. Посочени са решения, за които страната счита, че въззивният съд е приел разрешение, различно от приетото с тях. Поставен е въпрос № 5/ „Отговаря ли на общите изисквания за добросъвестност клауза предвиждаща начисляване в тежест на потребителя на повече от една наказателна лихва за едно и също неизпълнение, при положение че едната наказателна лихва се начислява и върху непросрочената част от главницата?“. Въпросът е поставен във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Страната е направила общо оплакване за неправилност на решението, заявила е, че по този въпрос няма практика, след което е възпроизвела текста на основанието. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Първият поставен въпрос третира задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и възражения на страните в тяхната съвкупност. Релевантността на този въпрос, значим по всяко дело, се определя от конкретното посочване на касатора, кои доказателства, довод и възражения не е обсъдил съдът и как това необсъждане се е отразило на постановения правен резултат. В случая, страната е поддържала, че съдът не бил обсъдил всички доводи и възражения относно неравноправността на клаузата на т.9.4 от ОУ и на клаузата в т.11.1.3 ОУ, според касатора, застъпена в решение на ВКС, което съдът не е възприел като правен извод, както и нищожността на анексите, която е твърдяна, според страната, последователно в цялото съдебно производство. Доводите са фактически неверни, тъй като въззивният съд изключително подробно е разгледал установените по спора факти, както и твърденията относно неравноправността на всяка от атакуваните клаузи. Разгледал е анексите и е направил своите правни изводи. Разбирането на страната застъпвано още в първата инстанция, че съдът е длъжен да възприеме мотиви от решение на ВКС, независимо от установеното по конкретния спор е правно необосновано. Задължение на съда е да разгледа спора съобразно доказването извършено от страните, да очертае предмета му и да постанови решението си съобразно така установеното, като евентуално негово противоречие в правните изводи с актове на ВКС, не е предмет на производството пред въззивния съд, поради което и не е относимо към поставения въпрос, основан на оплакването, че съдът не е обсъдил доводите, свързани с повдигнатия правен спор. Страната има възможност в това производство да посочи такова несъответствие, като го отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване, което тя е направила в изложението си. Поставените втори и трети въпрос са фактически, а не правни, третиращи конкретното доказване на конкретните факти по спора, освен това основани на оплакванията на касатора за неправилност, в контекста на защитната му теза, а не във връзка с решаващите мотиви на състава и реално установеното в хода на производството. Но дори и от тях да бъде изведен релевантен, то не е налице и соченото противоречие, тъй като съобразно приетото от ВКС, клаузата е нищожна в нейната цялост когато съдържа компоненти които са неопределяеми и въвеждат неяснота относно размера на лихвата. В случая в съответствие с тази практика, съдът е приел, че начисляваната от банката премия, внася неяснота като компонент на дължимата лихва, поради което и клаузата е неравноправна. Страната смесва връщането на сумите по прогласената като неравноправна клауза с нейната цялостна действителност. Същата е недействителна изцяло, но на връщане подлежи не всичко, което е платено по нея, тъй като договорената изначално лихва / без начисляваната премия/ е конкретна и ясно определена. Т.е. цената на кредита в този случай се определя по първоначално договореното- без неясните компоненти, като в този смисъл е и трайната константната практика на ВКС, в това число и соченото от касатора решение. Второто цитирано решение е неотносимо, дотолкова доколкото стойността на месечния индекс не зависи от банката, нито се определя от нея, а се въвежда централно. Четвъртият поставен въпрос е релевантен но същият е разрешен от въззивния съд изцяло с съответствие с посочената практика, поради изрично приетото в мотивите, че неравноправния характер на клаузи от договора се преценява към момента н а сключването му. Петият поставен въпрос не е релевантен, тъй като не е разглеждан от въззивния съд в посочения от страната контекст. Извън това касаторът не защитава и допълнителен критерий тъй като не е изложил каквито и да било доводи по основанието, съобразно разяснената му дефинитивност с т.4 на ТР ОС ГТК № 1 /09г. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл.287,ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение