Определение № 456 от 08.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 873/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Попчев стоун дизайн” ЕООД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 315/ 25.10.2019 г. по гр.д.№ 406/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Врачански районен съд по гр.д.№ 1470/ 2018 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на В. П. Ф. и С. П. Ф. по 60 000 лв и на В. П. П. сумата 78 957,53 лв обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на П. В. П. от трудова злополука, настъпила на 12.01.2018 г. със законната лихва върху тези суми от датата на злополуката до окончателното й изплащане и разноски по делото, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери съответно от 150 000 и 200 000 лв. Въззивното решение не е обжалвано от ищците, не съществува вероятност да е нищожно, поради което е влязло в сила в частта, в която исковите претенции са отхвърлени до пълните предявени размери. Сила на пресъдено нещо е формирана и по основателността на ищцовите претенции до размер 24 506,67 лв – за ищците В. и С. Ф. – и до размер 49 506,67 лв за ищцата В. П., тъй като дружеството – касатор във въззивната си жалба изрично е посочило, че не обжалва първоинстанционното решение в посочените му части. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 129.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъде прецизирани както следва: материалноправен въпрос за критериите, въз основа на които се определя справедлив размер на обезщетение по чл.200 ал.1 КТ за неимуществени вреди от смърт при трудова злополука и явява ли се такъв критерий размерът на обезщетението, присъден с влезли в сила решения на трети лица, при сходни обстоятелства; и процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото и да формулира негови собствени мотиви по всички оплаквания във въззивната жалба и какви са последиците при неизпълнение на това задължение. Касаторът счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това поддържа, че това решение е очевидно неправилно поради присъждането на обезщетения на ищците в размери, които са съществено различни от обезщетенията, присъждани от ВКС при сходни случаи. Ответните страни В. П. Ф., С. П. Ф. и В. П. П. оспорват жалбата като поддържат, че материалноправният въпрос не е развит в конкретика, а и представената от касатора практика на ВКС не противоречи с разрешенията във въззивното решение. Оспорват и доводите за очевидна неправилност на решението, което считат за съобразено с установената практика. Евентуално излагат съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, а основателно е и искането за допускане на касационно обжалване. За да уважи отчасти предявените искове, въззивният съд приел за установено, че първите двама ищци са родители на П. В. П., а третата ищца е негова дъщеря. На 12.01.2012 г. П. П. починал вследствие на трудова злополука, докато изпълнявал задълженията си като работник в ответното дружество. Съдът посочил, че страните не спорят по основанието на исковете, като доводите във въззивните жалби са били доколко размерът на обезщетението, определен от първоинстанционния съд, е справедлив и трябва ли обезщетението да бъде намалено поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия при условията на груба небрежност. Относно размера на обезщетението съдът установил, че ищците преживели тежко загубата на родственика си, всеки от тях първоначално развил остра стресова реакция, преминала към посттравматично стресово разстройство. Приживе починалият бил много близък с родителите си, които разчитали на неговата помощ и подкрепа. Болки и страдания от липсата му те щели да продължават да търпят до края на живота си. По отношение на дъщерята на пострадалия съдът посочил, че отношенията между тях също са били много близки, въпреки че не са живеели заедно, но пък се срещали често и прекарвали значително време един с друг. Взел предвид също, че към момента на злополуката ищцата е била на 12 години, изживяла е случващото се много тежко и ще продължи да търпи негативите от него през целия си живот. Като отчел съвкупно тези обстоятелства, съдът намерил, че справедливият размер на обезщетението, дължимо на родителите на пострадалия, е по 120 000 лв, а този на дъщерята – 160 000 лв. Относно наличието на принос от страна на пострадалия съдът посочил, че той е допуснал при условията на груба небрежност тежко нарушение на правилата за безопасност на труда, поради което дължимото обезщетение по отношение на всеки от ищците следва да бъде намалено с 50 %, а това на дъщерята на пострадалия – и с полученото от фондовете на общественото осигуряване. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените правни въпроси са обуславящи, но процесуалноправният не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, според която основно негово задължение е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти (решение № 147/ 05.10.2018 г. по гр.д.№ 4347/ 2017 г., ІІІ г.о., ВКС). Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Основателно обаче касаторът поддържа, че повдигнатият от него материалноправен въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие практиката на ВКС. Поради това е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд