Определение № 362 от 08.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1846/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Ф. Р. от [населено място], обл. П. - чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 140 от 15.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 431/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260018 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 266/2019 г. на Окръжен съд - Плевен в частта за отхвърляне на предявения от Г. Ф. Р. против „ЗАД Евроинс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 05.01.2019 г., за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 60 000 лв. - част от вземане с твърдян общ размер 70 000 лв., с присъждане на разноски по чл.78, ал.3 ГПК. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост на изводите на въззивния съд за съпричиняване на вредите от ищцата и за степента на приноса - 50 %, както и поради нарушения на материалния закон - чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП и чл.51, ал.2 ЗЗД, при разрешаване на спора за съпричиняването. Излагат се доводи, че вследствие повърхностен анализ на доказателствата въззивният съд е определил приноса на пострадалата ищца в степен, равна на степента на принос на виновния водач, въпреки, че извършеното от нея нарушение на правилата за движение по чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП не е изключително грубо и не предполага отчитане на принос по-голям от 10 %. В жалбата е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, заявено по отношение на въпросите: „ 1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за съпричиняване, и задължението на съда да приеме съпричиняване при доказана причинна връзка, установено по реда на задължителната съдебна практика, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логично обсъждане на фактите и доказателствата; Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение; 2. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта; 3. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици; 4. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая попътно, а не срещуположно движение/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия врендоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането; 5. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем - може ли приносът да е хипотетично предполагаем; 6. За да се приеме съпричиняване на основание чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, трябва ли да е доказано, че срещуположното движение на пешеходката ще й даде възможност за реагира и за се предпази, или е достатъчен факта на присъствието й на траекторията на движение на увреждащия автомобил; 7. Какви са предпоставките, при които е налица съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при различно движение на пешеходеца ПТП може да бъде предотвратено, от който и да е от двамата участници; 8. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определени размера на обезщетението“. За част от въпросите е посочено бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „ЗАД Евроинс“ АД - [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Р. против „ЗАД Евроинс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 60 000 лв. /частичен иск от 70 000 лв./, Апелативен съд - Велико Търново е приел, че ищцата Г. Р. има право на справедливо обезщетение за причинените при ПТП на 05.01.2019 г. неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., което подлежи на намаляване с ½ до размер на 20 000 лв. поради доказан по делото принос от нейна страна за настъпване на вредите. Въззивният съд е анализирал заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, с която е изяснен механизма на увреждащото ПТП, настъпило на 05.01.2019 г. около 8.50 ч. в границите на [населено място], обл. П.. От заключението съдът е приел за установено, че при настъпване на произшествието ищцата се е движила като пешеходец в дясната част на пътното платно в посоката на движение на товарен автомобил „Фиат Добло Карго“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача А. Б. /който е имал сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника „ЗАД Евроинс“ АД/; Заедно с ищцата се е движила и друга пешеходка, като и двете са били с гръб към приближаващия автомобил; Ищцата е вървяла от лявата страна, към средната линия на платното, а спътничката й - към десния банкет; Банкетите от двете страни на платното са били заснежени и снегът по тях е бил замръзнал, което е препятствало възможността да бъдат използвани от пешеходците. В заключението е посочено, че пътното платно е прав и хоризонтален пътен участък с неограничена видимост за водачите, предназначен за двупосочно движение, без разделителна линия от надлъжната пътна маркировка и банкети на нивото на пътното платно; Произшествието е реализирано в момент, когато пешеходките са се движили направо и при достигане до тях товарният автомобил, пред който е имало видимост, е блъснал ищцата отзад с предната дясна ъглова част, вследствие на което тя е отхвърлена напред и е паднала върху платното. След преценка на констатациите в заключението въззивният съд е направил извод, че с поведението си ищцата е нарушила чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, позволяващ на пешеходците при липса на тротоар или банкет или при невъзможност за използването им да се движат по пътното платно, но в посока, противоположна на посоката на движение на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата граница на пътното платно, и в резултат на нарушението е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Съдът е изложил съображения, че вредоносният резултат би могъл да бъде предотвратен, ако ищцата се е движила в лявата страна на пътното платно в частта за насрещно движещи се автомобили в посока, противоположна на посоката на движение на товарния автомобил, в който случай тя би се оказала далеч от траекторията на движение на автомобила. С оглед несъобразяване на поведението на ищцата с правилото на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП и последвалия от това вредоносен резултат, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че ищцата има принос за настъпване на вредите в размер на 50 % и че определеното по справедливост обезщетение от 40 000 лв. подлежи на намаляване съразмерно на степента на приноса, а именно - до сумата 20 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: Първото основание, с което ищцата - сега касатор, е обвързала искането си за достъп до касационно обжалване, е очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирана с твърдения за несъответствие на фактическите и правни изводи на съда с фактите и доказателствата по делото, т. е. с оплакване за необоснованост на обжалваното решение. Необосноваността съставлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, което може да бъде констатирано от касационната инстанция само в стадия на производството по чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение се допусне до касационно обжалване на някое от предвидените в процесуалния закон основания за достъп до касационен контрол. От мотивите към обжалваното решение не се констатира явна необоснованост на решението, предпоставяща допускането му до касационно обжалване, или тежко нарушение на закона - материален или процесуален, което може да бъде подведено под хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, поради което същото не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Второто основание, с което е обосновано приложното поле на касационното обжалване - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е осъществено единствено по отношение на последния въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въпросът е формулиран непрецизно, но по същество се свежда до това дали при произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното нарушение на правилата за движение по ЗДвП от страна на делинквента и от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, и на тази база да определи степента на принос на пострадалия, съразмерно на която се намалява обезщетението за вреди. Въпросът е от значение за изхода по конкретното дело, а от мотивите към обжалваното решение може да се направи извод, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, обективирана в решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІІ т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на І т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о. и др. Поради изложеното въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за произнасяне по посочения правен въпрос. Останалите въпроси от изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на спора, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите по т.1 са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК /с изключение на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/ и не могат да послужат като общо основание за допускане на решението до касационен контрол. Въпросите по т.2 - т.7 са обвързани с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД единствено поради приетото за установено нарушение на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, без да е доказана причинна връзка между поведението на пострадалата ищца и настъпилия вредоносен резултат. По начина, по който са зададени, въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, в което въззивният съд е приел точно обратното - че е доказана причинна връзка между извършеното от ищцата, в качеството й на пешеходец, нарушение на правилата за движение по чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП и настъпилото произшествие, респ произлезлите от него вреди, за които се претендира обезщетение с иска по чл.432 КЗ. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на цитираната в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК практика на ВКС, както и на бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба не се дължи от ищцата - касатор, съгласно чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,