Определение № 455 от 11.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2339/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба на Н. И. С., чрез адвокат М. Н., подадена срещу решение № 116 от 15.04.2019 г. по гр. дело № 107/2019 г. на Врачанския окръжен съд в частта, в която е потвърдено решение № 9 от 10.01.2019 г. по гр. дело № 352/2018 г. на Районен съд – Мездра за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС, предявен от Н. И. С. срещу Ц. Д. И. и С. П. С., за осъждане на ответниците да предадат владението на 1/4 ид. ч. от имот № ***, пасище мера в м. „Ч. д.“, с площ от 4.298 дка, ЕКАТТЕ , при граници и съседи: имоти №№ , *, ** и ****, землището на [населено място].

За да потвърди решението на Районен съд – Мездра в частта по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на 1/16 ид. ч. от процесния имот, но е посочил, че от събраните по делото доказателства не се установява, че ответниците ползват същия, като в тази връзка е анализирал събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и съдебно-техническа експертиза.

Жалбоподателят счита въззивното решение за незаконосъобразно, неправилно и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се сочи, че липсата на цялостен и задълбочен анализ на доказателствата опорочават вътрешното убеждение на съда, а оттам - и самото решение; налице е неправилно кредитиране на писмените и гласните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Жалбоподателят формулира следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд, при произнасяне по същество на спора, да обсъди отново и изцяло фактическата обстановка по делото, както и всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в качеството си на втора инстанция;

2. При наличие на строго регламентирани основни начала в процеса в Глава втора от ГПК, кой именно следва да е принципът при формирането от страна на съда на своето вътрешно убеждение и обосноваване на своето решение - закона, морала или практика на ВКС, което видно от събраните в този процес доказателства не е съобразено нито със закона, нито със съдебната практика.

Ответниците по касационната жалба считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Намират обжалваното решение за правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че не следва да допуска касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По отношение на първия от формулираните въпроси жалбоподателят не е аргументирал наличието на сочените от него допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като не е визирал на каква практика решението на въззивния съд противоречи (нито е представил такава), както и не е изложил съображения как отговорът на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Същевременно, от анализа на въззивното решение е видно, че Врачанският окръжен съд е обсъдил всички събрани доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на това е направил изводи, че по делото не се установява ответниците да ползват имота.

Вторият въпрос, който е и неясно формулиран, не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е твърде общ. Същият не е включен в предмета на спора, не е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, така както изискват законът и постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответниците имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС – по 500 лв. на всеки.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,