Определение № 3423 от 17.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2685/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх.№ 7171/02.09.2024г., подадена от адв. П. К., като пълномощник на И. Д. Д., срещу решение №275/02.07.2024г. по в.т.д.№ 166/2024г. на АС - Пловдив, в частта му, имаща характер на определение, с което въззивният съд по частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, не е уважил молбата на процесуалния представител на ищеца за изменение на акта в частта за разноските за първоинстанционното производство в пълния претендиран размер.

Жалбоподателката поддържа, че Апелативен съд – Пловдив неправилно е определил размера на следващото й се адвокатско възнаграждение, като същото следва да й бъде определено съгласно разпоредбите на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изменена с ДВ бр. 88/04.11.2022г., в редакцията й към момента на приключване на устните състезания, която норма счита, че е приложима в хипотезата на чл. 38 от ЗАдв., независимо от решението на СЕС. Касаторката твърди, че съдът не бил съобразил, че били предявени два иска и за всеки от тях самостоятелно й се следвало възнаграждение, като по иска за имуществени вреди, предявен за сумата от 83,70 лв., трябва да й се присъди отделно адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв., с начислен ДДС. Поддържа, че апелативният съд е намалил възнаграждението й, без да има направено възражение за прекомерност от страна на застрахователя. Счита, че делото е с фактическа и правна сложност, и неправилно съдът е намалил възнаграждението й на сумата от общо 3000лв., вместо следващото се такова в размер на 4903,80 лв., определен от нея по чл.7, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което претендира допускане на касационно обжалване на акта в посочената му част по разноските, отмяната му и осъждането на застрахователя да й заплати допълнително сумата от 1903,80 лв. като адвокатско възнаграждение.

В съдържащото се в частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частната касаторка се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Следва ли адвокатския хонорар да бъде намален, въпреки че няма направено и въведено такова възражение от ответника?;

2. „Следва ли да бъде определен отделен адвокатски хонорар за всеки обективно съединен иск поотделно?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в опр. №146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, 2 т.о., опр. №77/24.02.2022г. по ч.т.д. №1692/2021г., 1 т.о. и опр. № 404/26.10.2010г. по ч.гр.д. №2883/2020г., 4 г.о. на ВКС и др.

Ответникът по частната жалба – ЗД „БУЛ ИНС“ АД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. С. М., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 19.09.2024г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на акта.

ВКС, ТК, състав на Второ т.о. като обсъди доводите на частния жалбоподател и ответната страна, както и материалите по делото, намира следното:

С обжалваното решение на АС – Пловдив, имащо характер на определение по частната жалба срещу акта по чл. 248 ГПК, въззивният съд е възприел, че първоинстанционният съд е присъдил на адв. П. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищцата И. Д. в размер на 1905. 60 лв. съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й от ДВ бр. 68/ 2020 г. Позовавайки се на постановеното по дело C - 438/22 на СЕС решение от 25.01.2024 г., въззивният съд е приел, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от съсловната организация на адвокатите, е неприложима в отношенията между адвоката и неговите клиенти, както и от съда при преценка съразмерността на адвокатското възнаграждение, като тази неприложимост е изначална и важи и за случаи преди постановяване на решението. Счел е, че определянето на справедлив размер на адвокатското възнаграждение е предоставено на дискрецията на съда, който следва да се ръководи от материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, изводима от доказателствената съвкупност, характера на спорните въпроси, предметът на обсъждане, както и от процесуалната ангажираност на адвоката. Посочил, е че възнаграждението следва да се определи съобразно действителната фактическа и правна сложност на правния спор, и посочвайки конкретните спорни въпроси по делото, е приел, че справедливо и обосновано се явява възнаграждение в общ размер на 3000 лв. С оглед горното е отменил частично акта на първоинстанционния съд за оставяне без уважение молбата по чл. 248 от ГПК и е присъдил допълнително сумата от още 1094. 40 лв., а в останалата част, а именно за разликата на пълния претендиран от адв. К. размер на възнаграждението за първоинстанционното производство, възлизащ на сумата от 4 903. 80 лв., е приел молбата по чл. 248 ГПК за неоснователна.

ВКС, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не са налице предпоставки за допускане служебно до касационно обжалване на акта на АС-Пловдив на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания за допускане на касационно обжалване служебно, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. Основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК предполага правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен въпрос дали следва адвокатският хонорар да бъде намален, въпреки че няма такова направено възражение от страна на ответника, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на акта, тъй като не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е възприел, че определянето на възнаграждението на процесуалния представител на ищцата е свързано с разглеждане на възражение по чл.78, ал.5 ГПК, повдигнато от застрахователя, а е че в хипотезата на чл. 38, ал.2 от ЗАдвокатурата, присъждането му е в дискрецията на съда и следва да е в справедлив и обоснован размер. Предвид горното отговорът на въпроса не би довел до различен изход на спора, тъй като апелативният съд не е действал в хипотеза на възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. При определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, какъвто е разглеждания случай, въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК е ирелевантен, тъй като размерът на заплатения хонорар не е уговорен предварително между страната и нейния процесуален представител, а се определя от съда с оглед осъществената безплатна правна помощ, в който смисъл има константна практика на ВКС, обективирана в опр. № 2922/11.11.2024 г. по ч.т.д. № 2150 по описа за 2024 г., 1 т.о. на ВКС, опр. № 4221/21.12.2023 г. по гр.дело № 72/2023 г., ВКС и мн.др., съобразно която е действал въззивния съд. С оглед горното така поставеният въпрос не удовлетворява нито общият критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито допълнителните критерии, на които се позовава касаторката.

Вторият поставен въпрос, дали следва за всеки иск да бъде определен отделен хонорар, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на акта, тъй като не е обуславящ и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че определеното от него възнаграждение за представителство по чл. 38, ал.2 ЗАдв. в общ размер от 3000 лв. за първоинстанционното производство е за осъществено такова само за един иск, а е съобразил, че следва размерът да е справедлив и обоснован съобразно материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, процесуалната ангажираност на адвоката. Несподелената теза на касаторката, че следва да й се определи отделно възнаграждение в размер на 480 лв. по предявения при кумулативно съединяване иск за имуществени вреди в размер от 83,70 лв., не води до извод, че съдът е действал в противоречие с практиката на ВКС и че е определил такова само за един иск, тъй като изложените от апелативния съд мотиви са свързани със зачитане на задължителното за съдилищата решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и с оглед абсолютната нищожност, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба и предвидените в посочената наредба минимални размери на възнаграждения за адвокатските услуги. Предвид посоченото действие на решение С - 438/22 г., съдът е приел, че не може следващото се минимално възнаграждение да бъде определено съгласно размерите в Наредбата на Висшия адвокатски съвет, както претендира адвокат К., а че същото следва да е справедливо и обосновано по размер, като по отношение на приетия такъв е съобразил всички обстоятелства, включително и че са предявени две претенции за имуществени и неимуществени вреди, но от едно и също ПТП, т.е. доказването е на общ фактически състав. Предвид горното и този поставен въпрос не удовлетворява нито общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито допълнителните такива, като въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, което изключва и необоснования и бланкетно поддържан от касаторката допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивният акт не следва да бъде допускан до касационно обжалване.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Второ т.о.