Определение № 171 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1276/2020 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Я. С. Я. чрез процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 41 от 10.04.2020г. по в. гр. дело № 40/2020г. на Апелативен съд Варна, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1114 от 09.12.2019г. по т. дело № 273/2019г. на Окръжен съд Варна и Я. Я. е осъдена да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, [населено място] сумата 1 716 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство на основание чл. 78 ГПК. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен иска на Я. С. Я. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ АД за заплащане на сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание от смъртта на брат й Г. С. К., починал вследствие от пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 16.05.2014г. на кръгово кръстовище в [населено място] между [улица]и околовръстен път на изхода на града, по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат Вариант“ с ДК [рег.номер на МПС], който е застрахован при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със застрахователна полица № 06113002603640, валидна от 20.11.2013г. до 19.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 16.05.2014г. до окончателното й изплащане, и ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 3 166 лв. – съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Кои отношения между две лица се приемат за значими и изчерпващи по съдържание дължимата в емоционален, духовен, социален и материален план връзка, даващи основание да се присъди обезщетение и на лицата извън кръга на изброените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/08.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 698/12.01.2011г. по гр. д. № 14/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 313/22.06.2011г. по гр. д. № 1409/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 72/08.04.2016г. по гр. д. № 5357/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 8/20.02.2013г. по гр. д. № 470/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 388/17.10.2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о..

Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „Д. И. и съдружници“, представлявано от адв. Д. М. И. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените въпроси не са от значение за изхода по делото, не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на съда, от една страна, а от друга страна, въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Претендира присъждане на направеното адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че на 16.05.2014г. по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат Вариант“ с ДК [рег.номер на МПС] Галимира М. е настъпил сблъсък с мотопед „Хонда“, движещ се в платното за движение от [населено място] към [населено място], управляван от Г. С. К., брат на ищцата /настоящ касатор/. В резултат на процесното ПТП водачът на мотопеда е получил тежка травма на мозъка и вътрешни кръвоизливи вследствие на двустранна бронхопневмония, които увреждания са довели до смъртта му на 24.05.2014г. Виновността на водача на лекия автомобил е установена с влязла в сила присъда по нохд № 104/2015г. на Окръжен съд Добрич. Съдебният състав е констатирал, че по отношение на установените от първоинстанционния съд факти, че по време на ПТП Г. К. е бил с предпазна каска, но без закопчан подбрадник и че същата е паднала преди съприкосновението му със земята, страните не спорят пред въззивната инстанция. Приел е и за безспорно установено обстоятелството, че към датата на процесното ПТП между водача на лекия автомобил и „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е имало сключен валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със застрахователна полица № 06113002603640 със срок за валидност от 20.11.2013г. до 19.11.2014г.

За установяване на отношенията между ищцата и починалия й брат Г. К. и претърпените от нея вреди в резултат на неговата смърт, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел П. Я., син на ищцата, като е взел предвид неговата възможна заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК. Въз основа на свидетелските показания е приел, че макар и да са живели в различни населени места, майка му и вуйчо му са се чували по телефона всеки ден, а веднъж месечно и на празници цялото семейство се е събирало при другия им брат; ищцата е понесла тежко вестта за смъртта на брат си и към момента на исковото производство мъката по него не е отминала. Съдебният състав е направил извод, че подобно поведение е типично за традиционно добри отношения между роднини от т. нар. разширен семеен кръг. Изложил е съображения, че показанията на свидетеля в частта, в която сочи, че след като е останала вдовица, въззивницата /ищцата/ постоянно се е допитвала до брат си, са неконкретизирани и неподкрепени от други доказателства – не е установено от кога ищцата е вдовица, в какво се изразява търсената и давана подкрепа, колко дълго е продължило това състояние. Поради това въззивният съд е направил извод, че не е установено наличието на особени житейски обстоятелства, които да са довели до една по-силна и трайна емоционална връзка, даваща право на ищцата да получи претендираното обезщетение.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия посочен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че същият не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. В цитираното Тълкувателно решение е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/15.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г. и по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите изрично е посочено, че следва да се отчитат конкретните житейски обстоятелства, поради които привъзраността между братя и сестри, баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че загубата на родственика е причинила страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите. Преценката за наличие на такива обстоятелства се извършва въз основа на съответните конкретни доказателства по всяко отделно дело. В различни, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения /напр. решение № 372/14.01.2019г. по т. д. № 1199/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92/17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, ВКС е анализирал различни житейски ситуации, при които привързаността между брат и сестра е обусловила особено силна привързаност, тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете, или отглеждането на внук от баба/дядо поради болест, работа в чужбина или друга обективна пречка за родителите е изградила връзка, също наподобяваща тази родител - дете. Разяснил е, че близка привързаност може да съществува между починалия и неговите братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но когато поради специфични обстоятелства тези традиционни отношения станат изключителни, тогава смъртта на единия от родствениците може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях, при спазване на константната практика на ВКС, е направил извод, че по делото не е установено наличието на особени житейски обстоятелства, които да са довели до една по-силна и трайна емоционална връзка, даваща право на ищцата да получи претендираното обезщетение. Дадените с посоченото Тълкувателно решение и съдебни актове по чл. 290 ГПК разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното от касатора отклонение от практика на ВКС.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., цитираните от касатора решени и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция при спазване на посочената практика на ВКС е обсъдила събраните доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, формирала е собствени изводи, поради което твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от него разноски за касационното производство в размер 1 716 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение