Определение № 5561 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1073/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. К. и Д. С. К. чрез пълномощника им адвокат Б. Д.-П. против решение № 192 от 28.11.2024 г., постановено по гр. д. № 406 по описа за 2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 567 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 227/2023 г. на Окръжен съд - Варна за отхвърляне на предявения от С. С. К. и Д. С. К. против А. К. К. и Т. В. М. и съпругата му З. Ж. М. иск по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на прехвърлената чрез продажба, прикрита с договор за дарение, сключен с НА № 137, том II, рег. № 4978, дело № 271 от 2016 г. на нотариус № * 1/2 /една втора/ идеална част oт сграда с идентификатор **** в [населено място], район "П.", ул. "Д-р А." № 6, както и прилежащата й 1/4 /една четвърт/ идеална част от съсобствения поземлен имот, представляващ дворно място с идентификатор *** в [населено място], район "П.", ул. "Д-р А." № 6, урегулирано с УПИ *-* в кв. 1 по плана на 18-ти подрайон на [населено място]. А. К. К.,Т. В. М. и З. Ж. М. не са изразили становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че С. С. К. в режим на съпружеска имуществена общност с Д. С. К. и А. К. К. са били съсобственици общо на 1/2 ид. ч. от имота на ул. "Д-р А." № 6, а съсобственици на другата 1/2 ид. ч. са Т. В. М. и Г. В. Ц.. С нотариален акт № 136/06.10.2016 г., т. II, рег. № 4977, д. 270/2016 г. на нотариус № * А. К. К. е продал на съсобственика си Т. В. М. (по време на брака му със З. Ж. М.) своята 1/4 идеална част от поземления имот (***) за сумата от 55 000 евро в левовата им равностойност. В същия ден, с нотариален акт № 137/06.10.2016 г., II, рег. № 4978, д. 271/2016 г. на нотариус К. К. с рег. № *, с район на действие ВРС, А. К. К. е дарил на Т. В. М. собствената си 1/2 ид.ч. от сградата (цялата съсобствена с настоящите ищци), индивидуализирана към този момент като едноетажна жилищна сграда с идентификатор **** (в акта посочена и като самостоятелен обект с идентификатор ***** и самостоятелен обект с идентификатор *****). Констатирал е, че ищците твърдят, че са узнали за сделките между А. К. и Т. М. на 16.12.2022 г. във връзка с получен препис от искова молба за делба, а ответниците – че ищците са узнали за договорите още през 2016 г. при проведени между съсобствениците разговори във връзка с евентуалното застрояване на имота. Във връзка със спора кога е станало узнаване на сделките от ищците, съдът е обсъдил следните доказателства: писмените доказателства по административната преписка по заявление от 15.01.2016 г. на съсобствениците С. С. К. (и съпругата му), А. К. К., Т. В. М. и Г. В. Ц., с което във връзка с намерение за застрояване на имота са инициирали процедура по одобрение на ПУП-ПЗР и в която са участвали чрез общия си пълномощник М. И. А., чрез която са правили справки и са им връчвани книжа, включително и заповед № 40/20.02.2017 г. за одобряване на ПУП-ПЗР. Счел е за безспорно, че И. (свидетелят И. С. К.) и М. са син и дъщеря на ищците С. и Д. К., Ж. е дъщеря на ответниците Т. и З. М., а Т. и В. – дъщери на Г. Ц. (съсобственик в дворното място). Свидетелят И. П. е съпруг на М. и зет на ищците. Ответникът А. К. е племенник на ищеца С. К. и първи братовчед на децата му И. и М.. Съдът е възпроизвел съдържанието на показанията на свидетелите на ищците И. П. и И. К., съответно техен зет и син, както и на свидетелите на ответниците Н. П. и В. К., съответно служител и архитект в архитектурното студио на Ж. М., дъщеря на ответниците Т. и З. М.. Посочил е, че свидетелите са единодушни, че Ж. М. е била натоварена за изготвянето на проектите за сградата, която ще се построи в имота на мястото на семейната им къща, както и че са проведи няколко срещи между братовчедите И., Ж. и Т. в офиса на архитектурното студио на арх. Ж. М., на които те са обсъждали различни варианти за разпределение на обектите в сградата между съсобствениците. В разговорите включвали дистанционно („набирали“) М.. Всички свидетели са единодушни, че на срещите, състояли се в периода 2018 – 2019 г., ответникът А. К. не е присъствал, не е участвал, включително и дистанционно, името му не е споменавано в разговорите, никой не е питал защо го няма и не е обсъждан имот за него. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката К., защото тя е очевидец на срещите и изнесеното от нея почива на непосредствените й възприятия, показанията й са детайлни, последователни и кореспондират и с тези на свидетелката П., с голяма част от показанията на свидетелите И. П. и И. К. и с останалите доказателства по делото. Освен това, макар да работи в офиса на дъщерята на ответниците, тя (заедно със свидетелката П.) най-малко са заинтересовани от изхода на делото, докато свидетелите И. К. и И. П., съответно като син и зет на ищците, са пряко заинтересовани от изхода на спора, като на тези срещи са обсъждани конкретните имоти за семействата им. Позовавайки се на чл. 172 ГПК съдът не е дал вяра на изнесеното от свидетеля И. К., присъствал на срещите, че не се е интересувал изобщо за имотите на другите съсобственици, че не знае защо липсва А. К. като един от тях и на предположението му, че евентуално е бил представляван от Ж. М., имайки предвид, че сам казва, че като най близки роднини (първи братовчеди) е следвало той или сестра му да го представляват. Той знае подробно за плановете, за сградата, за желанията на всеки за етажи, за обсъждането на строител и за дяловете на всеки, а не знае при обсъждането кой етаж е трябвало да получи А. и сочи името му в общ дял с Ж., при положение, че са по-далечни роднини и останалите два дяла според него са за двете двойки брат, сестра (И. и М.) и две сестри (Т. и В.). Съдът е счел, че противоречие съществува и в показанията на свидетеля П., който знае в детайли за проектите (майка му е проверявала същите, а с И. са настоявали баща му да е строител), присъствал на срещата през 2016 г. заедно със С., заявява знание за притежаваните конкретни дялове в съсобствеността от всеки съсобственик, обсъждали са в семейството проектите (пращани на електронната поща на жена му) и какво ще получат от бъдещата сграда (дела на С. К.), а не се е заинтересувал от отсъствието на А. К. и не му е направило впечатление липсата на обсъждане на дял за А. К. при срещите в периода от края на 2016 г. до 2019 г. при положение, че е обсъждан по-големия дял на Ж. М. в сградата (два етажа, от общо четири). Затова не е кредитирал изявленията на свидетелите на ищцовата страна за узнаване на сделката от ищците едва от връчване на документите по делото за делба през 2022 г. При така възприетия доказателствен материал въззивният съд е приел за установено, че след одобряването на ПУП, всеки от съсобствениците в имота, чрез сина или дъщеря си като представител (Ж. - за Т. М., Т. - за Г. Ц., а И. - за ищеца С. К.) е участвал в срещите и обсъждането на проектите, на които са разисквани вариантите за разпределение на етажите и обектите в предстоящата за строеж четириетажна сграда според дяловете им, поддържали са кореспонденция в тази връзка, изразявали са мнения и желания за конкретен етаж (от общо 4 етажа), за квадратури и разположение, което и с оглед на останалите обсъдени по-горе доказателства по делото налага изводите, че всички съсобственици (които са и роднини), включително и ищците, към този момент са били наясно и са знаели, че А. К. вече се е разпоредил със собствеността си в полза на Т. М. (вкл. и защото А. К. изобщо не е участвал в срещите, не е предвиден дял за него, а за Ж. М. е имало два етажа, докато за останалите двама съсобственици по един). По отношение на характера и конкретните условия на сделката, към този момент е било и обективно възможно узнаването им. В тази насока следва да бъде добавено и това, че още в административната преписка по одобряването на ПУП, нотариалният акт от 2016 г. за дарението е бил приложен, като пълномощникът на съсобствениците го е знаел, което косвено сочи на знание за сделката и на упълномощителя С. К.. Пращането на съобщения и фигурирането на А. К. в преписката по одобряване на ПУП не е опора за извод в друга насока, предвид че административната процедура е задействана преди прехвърлянето на собствеността от А. К. и той е фигурирал като заявител. Упълномощаването на представител за участието в процедурата също е сторено от ответника А. К. преди сделката, поради което и възраженията на въззивниците, основани на тези факти са несъстоятелни. При така възприетото за установено съдът е формирал извод, че узнаването на сделката от 06.10.2016 г. от ищците е не по-късно от 2019 г., т.е. изтекъл е към датата на подаване на исковата молба (05.01.2023 г.) предвидения двумесен срок за предявяване на иска по чл. 33, ал.2 ЗС, което води до извода, че е погасено потестативното им право за изкупуване. Обсъждайки довода за допуснато съществено процесуално нарушение - постановяването му от състав на съда, изразил предварително становище по съществото на спора с отмененото от въззивната инстанция прекратително определение № 4849/29.12.23 г. по същото дело, въззивният съд е посочил, че от една страна този довод е несвоевременно заявен и е преклудиран, а от друга страна, разгледан по същество, е неоснователен, тъй като сочените обстоятелства не попадат в никоя от хипотезите на чл. 22, ал. 1, включително и в тази по т. 6 ГПК и произнасянето от съда на прекратително определение по делото (отменено по реда на инстанционния контрол), няма отношение към преценката за безпристрастността на съда при разрешаването на спора с крайния му съдебен акт. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. С. К. и Д. С. К. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) налице ли е съществено процесуално нарушение от допуснатото от окръжния съд постановяване на решение от състав на съда, за който са били налице предпоставките по чл. 22, т. 6 ГПК, тъй като съдът е изразил предварително становище по съществото на спора с отменено от въззивната инстанция прекратително определение по същото дело; 2) допустимо ли е постановяване на решение въз основа на приети от въззивния съд за „доказани“ хипотези, за които от една страна изобщо липсват твърдения на страните, а от друга са събрани доказателства, които им противоречат, а от трета са извън указанията в докладите на съдилищата за тежестта на доказване съобразно предмета на делото; 3) налице ли е задължението на въззивния съд да определи точния предмет на спора с оглед всички наведени от страните твърдения и възражения, като постанови решението след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не, както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните и по-конкретно допустимо ли е решаващият въззивен състав да пренебрегне наведените в исковата молба и въззивната жалба твърдения, фактите, установени пред първоинстанционния съд и чрез писмените доказателства. Първият въпрос е относим към извода на въззивния съд, че прекратяване на производството по иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, тъй като след обсъждане на доказателствата е прието, че не е спазен двумесечния срок за предявяването му, не съставлява основание за отвод на първоинстанционния съд. Трайна е практиката на ВКС, че постановяване на решение от съдия, за когото е налице основание за отвод, е процесуално нарушение, но не е основание да отмяна на решението, щом това процесуално нарушение не се е отразило на правилността на акта. Затова и следва ли да се допусне касационно обжалване, за да се прецени дали този извод на въззивния съд е очевидно неправилен, зависи от наличието на основание за допускане на касационно обжалване по останалите наведени основания. Вторият въпрос е обоснован с доводите, че още в исковата молба ищците са навели твърдения, че договорът за дарение на идеалната част от съсобствената сграда е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 202 ЗУТ, тъй като с акта са прехвърлени два самостоятелни обекта, а сградата според документа за собственост на праводателя от 1997 г. е едноетажна от жилище и избени помещения, като нито първоинстанционния, нито въззивния съд са дали указания за събиране на доказателства за тези обстоятелства. При посочената обосновка въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване. От една страна във въззивната жалба на ищците не са наведени доводи за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при разпределение на доказателствената тежест, нито доводи за нищожност на посочената сделка, изповядана като дарение. От друга страна предмет на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС може да бъде само действителна сделка и приемане, че сделката е нищожна, предпоставя отхвърляне на иска за изкупуване и то без значение дали е предявен в двумесечния срок, в който съществува потестативното право. Третият въпрос е обоснован с доводите, че въззивният съд не се е съобразил със събраните по делото доказателства, позовавайки се на голословна интерпретация на приетото от първоинстанционния съд без доказателства предположение за „знание“ у пълномощника на ищеца, което автоматично приема, че представлява знание и у самия ищец и е постановил решение без лично да прецени доказателствата и да посочи кои от фактите, твърдени от страните приема за установени, като мотивира становището си. Касаторите поддържат, че не са обсъдени следните установени по делото факти: нито един от свидетелите на ответниците не твърди да е виждал С. и Д. К.; упълномощителят С. К. е предал на племенницата си Ж. М. пълномощно да го представляват по повод ПУП-а в общината посочени от нея лица, които никога не е виждал, като пълномощното е било със срок, изтекъл към момента на одобряване на ПУП и няма доказателства до знанието на пълномощника Община Варна да е свела факта, че А. К. се е разпоредил със собствеността си, за да е изобщо вероятно, узнавайки за това пълномощника да уведоми упълномощителя. С оглед посочената обосновка липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не противоречи на трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и чл. 12 ГПК. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът конкретно е обсъдил доказателствата и е посочил какво приема за установено и защо. Спазил е и процесуалните правила при обсъждане на свидетелските показания, като е мотивирал извода си защо приема за установени определени факти и защо счита за недостоверни част от показанията на свидетелите на ищците, като вътрешното убеждение на съда при обсъждането на доказателствата не подлежи на инстанционен контрол. Несъгласието на касаторите с приетата от съда фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, без да са посочени конкретни необсъдени от съда доказателства или техни доводи, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. В т. 4 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. След като възпроизвеждат как ВКС в практиката си определя очевидната неправилност, касаторите твърдят, че приетото в мотивите на въззивното решение, че узнаването на сделката от 6.10.2016 г. от ищците е не по-късно от 2019 г. и към момента на предявяване на иска двумесечния срок е изтекъл, е очевидно неправилно, тъй като противоречи на фактите, установени от писмени документи, разпит на свидетели и то водени от насрещни по спора страни, включително и на наведените от ответниците твърдения, като в нито един момент който и да било от ответниците не е заявил, още по-малко доказал, че на конкретна дата, месец, сезон или поне година преди м. декември 2022 г. е уведомил ищците за извършените през 2016 г. сделки. От изложеното в мотивите на въззивното решение не се констатира съдът да е направил необоснован извод въз основа на доказателствата, чието съдържание е възпроизвел, а и липсва тълкуване в правната теория или съдебната практика, че за да се приеме, че искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е предявен след двумесечния преклузивен срок, трябва да се твърди и докаже конкретна дата, месец, сезон или поне година на узнаването и ако те не са доказани, то следва, че искът е предявен в срок. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК относно извода на въззивния съд, че в случая искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е предявен след изтичане на двумесечния срок от узнаването за сделките. При липса на друго основание за допускане на касационно обжалване, то не следва да се допусне такова и по първия въпрос, тъй като дори и извода, с който този въпрос е свързан да е очевидно неправилен, това не би рефлектирало само по себе си върху изхода на делото. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение