Определение № 129 от 25.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1576/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на „АВИОНАМС” АД, представлявано от адв. Х. М., срещу решение № 189 от 02.07.2020г. по в.т.д. № 136/2020г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, имаща характера на определение, с която, след частична отмяна на определение № 2690 от 23.12.2019г. по т.д. № 151/2016г. на Окръжен съд – Пловдив, ТО, XIII – ти състав, е изменено решение № 560 от 10.10.2019г. по т.д. № 151/2016г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за разноските, като същото е отменено в частта, с която „Държавна консолидационна компания” ЕАД е осъдено да заплати на „Авионамс” АД съдебни разноски в размер на 240 000 лева. Частният жалбоподател поддържа, че ищецът е направил единствено възражение за прекомерност на заплатеното от негова страна адвокатско възнаграждение, което по своята същност признава връзката между доказателствата за извършеното плащане, както и че тези разноски са заплатени именно за производството по настоящото дело. Сочи, че между страните се води единствено настоящото производство. Поради това намира за неправилен направения от въззивния съд извод, че не е ясно дали платеното адвокатско възнаграждение се отнася за защита в процесното първоинстанционно производство. Поддържа, че след като е налице надлежно удостоверяване на извършването на разноски, изводите на въззивния съд са неправилни и не намират опора в разпоредбата на чл.78 ГПК, както и в постановеното в т.1 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и да му бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 240 000 лева. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: „Следва ли да бъдат присъдени на страната разноски, след като в договора за правна защита и съдействие е посочен начинът на плащане /по банков път/ и в производството са представени доказателства за това, че разноските за заплатени по банков път?” Ответникът „Държавна консолидационна компания” ЕАД оспорва частната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се произнасял по поставения процесуалноправен въпрос. Поддържа, че релевирането на възражение по чл.78, ал.5 ГПК не е пречка за подаване на частна жалба по чл.248, ал.3 ГПК. Намира, че щом като по делото са представени четири платежни документа и само в един от тях се реферира не към делото, а към договор, чието съдържание не е известно на съда, то по необходимост страната, претендираща разноски, следва да представи и договора, за да може да се извърши преценка дали се плаща възнаграждение по настоящото дело. Твърди, че частният жалбоподател е следвало да представи доказателствата за направените разноски в преклузивния срок по чл.80 ГПК, поради което представените с частната касационна жалба доказателства не следва да се вземат предвид. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. С решението в обжалваната му част въззивният съд се е произнесъл по подадената от „Държавна консолидационна компания” ЕАД частна жалба срещу определение № 2690 от 23.12.2019г. по т.д. № 151/2016г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на това дружество за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като бъде оставено без уважение искането за присъждане на разноски в полза на ответника за размера над платените 650 лева за възнаграждения за вещи лица. Приел е, че в първоинстанционното производство, заедно със списъка за разноски по чл.80 от ГПК, ответникът „Авионамс“АД е представил само фактура и 4 броя платежни нареждания за заплатено от него в полза на Адвокатско дружество „М. и Д.“ адвокатско възнаграждение в размер на 480 000 лв. с ДДС, като в самата фактура, издадена на 13.06.2018 г., като основание /предмет/ на сделката е посочено “възнаграждение по договор за правна защита и съдействие №Р17-238/12.04.2016 г. и анекс №1/13.06.2018 г. към него“; в платежните нареждания като основание за плащанията се сочи горната фактура и „договор за правна защита“; въпросният договор е индивидуализиран като номер и година само в едно от четирите платежни нареждания. Констатирал е, че посочените във фактурата договор за правна защита и съдействие и анекс №1 към него не са представени по делото и тяхното съдържание остава неизвестно за съда. Поради това е намерил за недоказано извършените от ответника плащания на адвокатско възнаграждение да се отнасят за осъществена спрямо него адвокатска защита по конкретното дело, с оглед на което, въпреки наличието на доказателства за реалното му плащане, адвокатското възнаграждение не следва да бъде присъждано на платеца като направени от него съдебни разноски за конкретното исково производство. Намерил е за неправилен изложения в обжалваното определение от 23.12.2019 г. аргумент на първоинстанционния съд, че за присъждането на адвокатското възнаграждение е достатъчно да бъде установено неговото реално плащане, като е изложил съображения, че реалното плащане на възнаграждението е само една от предпоставките за присъждането му като направени от страната съдебни разноски, но освен това следва да са налице доказателства за уговарянето на такова възнаграждение и относимостта му към конкретното дело, т.е. че платеното адвокатско възнаграждение е уговорено и дължимо за адвокатска защита на страната по конкретното дело. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, имаща характера на определение. Поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Извода си за недоказаност на претендираните от частния жалбоподател разноски въззивният съд е обосновал с липсата на представен договор за правна защита и съдействие, поради което не е обсъждал какъв начин на плащане на адвокатското възнаграждение е посочен в него. Поради това въпросът не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационен контрол на въззивния акт. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение