Определение № 5953 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1979/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. К., [населено място], подадена чрез адвокат И. В., срещу решение № 255 от 11.03.2025 г. по в.гр.д. № 2034/2024 г. на Окръжен съд - Варна, в частта му, с която първоинстанционното решение № № 2116 от 07.06.2024 г. по гр.д. № 11574/2023 г. по описа на Районен съд - Варна е отменено в осъдителната му част за сумата над 10 000 лв. до първоначално присъдените 22 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на трудова злополука, настъпила на 14.08.2023 г., и вместо това искът е отхвърлен за разликата от 12 000 лв. е отхвърлен. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Иска се отмяната му и присъждане на обезщетение в първоначално определения размер от 22 000 лв.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Кои са обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и следва ли съдът да посочи конкретно всички обстоятелства, които обуславят вредите и които са от значение за определяне на справедливия размер?“.

2. „Нарушен ли е принципът за справедливост при определяне на обезщетението по чл. 200 КТ в много по-нисък размер от присъдените обезщетения при напълно аналогични случаи?“

3. „Длъжен ли е съдът да търси точен и справедлив паричен еквивалент на претърпените морални вреди?“.

4. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно с претърпените от ищеца морални вреди и в разрез с установената съдебна практика, както и присъждането му в изключително занижен размер, представляват ли нарушение на изискванията за справедливост?“.

Ответното дружество – „Г. М.“ О., [населено място], не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 200 КТ. Установено е, че между страните е съществувало трудовото правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „шофьор на лек автомобил“, и по време на действието му на 14.08.2023 г. е настъпила трудова злополука, при която той е пострадал. Не е спорно между страните, че ищецът незабавно е бил отведен до Спешен център на МБАЛ „Св. А.“, [населено място], където е прегледан и му е направена рентгенография, гипсова имобилизация, аналгетична терапия, а на следващия ден след приема му в болницата е констатирано счупването на горния край на лъчевата кост закрито вляво. Установено е, че по собствено желание и при отказ от оперативно лечение пострадалият е изписан 18.08.2023 г., като впоследствие на 21.08.2023 г. постъпил в МБАЛ „Майчин дом – В.“ Е., където му е извършена оперативна интервенция – открита репозиция на фрактурата на лявата главичка на радиус и вътрешна фиксация с 1 бр. мини плака за проксимален радиус, 1 бр. винт и киршнерова игла. От представеното медицинско удостоверение, както и от приетата медицинска експертиза, е установено, че ищецът е получил счупване на главичката на лявата лъчева кост и пълно изкълчване па лявата лакътна става, като увреждането е в резултат на удар с или върху тъп предмет и отговаря на падане върху отворена длан. В обясненията си вещото лице е посочило, че при този вид травми е задължително провеждането на оперативно лечение, като в период след една година се извършва повторно оперативно лечение за екстракция на остеосинтезиращия материал. В заключението е посочено, че хватателната функция на крайника е запазена, на продължава да е налице е ограничено разгъване на нивото па лакътната става и ограничения в ротацията на лявата предмишница. Според експерта след инцидента в рамките на 10 дни ищецът не е могъл да използва пострадалата ръка, а отлагането на операцията по негово желание не е довело до конкретни усложнения, а единствено до допълнителни страдания за пострадалия. От психологическата експертиза е установено, че по време на трудовата злополука ищецът е претърпял физическа травма, съпътствана с болки и страдания, както и оперативна интервенция и предстояща втора такава. Психичното състояние на ищеца към момента е съпроводено с леко към умерено повишена тревожност, с понижена самооценка и малоценностни изживявания, с някои натрапчиви мисли за болести и смърт, с по-лесна възбудимост и чувствителност, загуба на увереност в сили и възможности, емоционална инконтинентост, спад на активността. Във връзка с обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, както и болките и страдания, които пострадалият е претърпял в тази връзка, са ангажирани и свидетелски показания, които съдът е кредитирал като ясни, подробни и вътрешно непротиворечиви. Съдът е приел, че настъпването на злополуката през време и във връзка с изпълнението на трудовите задължения на ищеца в ответното дружество, обосновават ангажирането на отговорността на последното за заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди. При определянето на размера им съдът е взел предвид възрастта на пострадалия, продължителността, интензитета на болките и страданията, изпитвани от ищеца, от момента на увреждането на здравословното му състояние от процесната трудова злополука, до настоящия момент, минавайки през курса за лечение и възстановяване, като в период от няколко месеца в началото не е могъл да се обслужва сам. Съобразил е още обстоятелството, че за подобряване здравословното състояние на пострадалия са извършени две оперативни интервенции и произтичащия от тях физически дискомфорт, както и експертното заключение за отражението на увреждането върху психиката на ищеца. В заключение е определил, че справедливото обезщетение възлиза на 10 000 лв.

Имайки предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените въпроси се свеждат до един, относно приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо по смисъла на посочената норма обезщетение за неимуществени вреди. По него е налице многобройна съдебна практика, която приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на паричния еквивалент на моралните вреди. Такива обстоятелства в хипотезата на предявен иск по чл. 200 КТ са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, като доколкото те нямат парична оценка, обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда.

При определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съдът се е съобразил с установената по въпросите практика, като е взел предвид всички конкретно съществуващи в случая обстоятелства и е изложил мотиви, отразяващи преценката му за значението им за размера на обезщетението. Несъгласието на касатора с преценката на съда на тези обстоятелствата, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Противно на твърденията на касатора, в посочените от него решения на ВКС /определенията не следва да се взимат предвид при преценката за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – арг. от т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ конкретните размери на обезщетенията са определени съобразно установените в конкретния случай обстоятелства, които не са идентични или сходни, а се различават съществено от тези по настоящото дело. В заключение по въпросите не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователни са и доводите, че поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Подобна аргументация не е наведена, нито пък се твърди, че посочената в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика се нуждае от промяна или изоставяне..

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.