Определение № 50003 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1427/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Б. Й. И. срещу решение №261122 от 30.03.2022г. по в.гр.д. №8762/2020г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение №166094 от 15.07.2019г., постановено по гр.д. №71875/2018г. по описа на Районен съд- София и са уважени предявените искове. С въззивното решение е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, че касаторката дължи на „СИС Кредит“ АД сумата 9445.91 лева – главница по договор за банков кредит №FL4462/02.07.2007г., сумата 600 лева- възнаградителна лихва за периода 27.03.2015г.-27.03.2018г., ведно със законната лихва от 27.03.2018г. /подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №20255/2018г. по описа на СРС, като на ищеца са присъдени разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че решението следва да бъде отменено като неправилно - поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторката поддържа, че са незаконосъобразни и необосновани изводите на въззивния съд по отношение на спорните факти относно предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит, прехвърлянето на вземанията на банката с договори за цесия, уведомяването на длъжника. Счита, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения- не е обсъдил възраженията за нищожност на договора за кредит, за наличие на неравноправни клаузи, за нарушение на чл.26, ал.4 ЗПК, включително, че без основание не е допуснал събиране на допустими доказателства за установяване обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Навежда доводи, че в нарушение на закона е отхвърлено възражението й за изтекла погасителна давност, като твърди, че давността за всяка отделна вноска тече от уговорения за нея в падеж съгласно погасителния план. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „ 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, като е прието, че приложимата по отношение на тези вземания е 5-годишна давност?“- в противоречие с решение №90 от 31.03.2014г по гр.д. №6629/2013г. на ВКС, IV г.о.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; „ 2. Въпроса за неравноправност на клаузите от договора за потребителски кредит, касаещи начина на формиране и едностранната промяна в размера на договорната лихва“- в противоречие с решение №95 от 13.09.2016г., т.д. №240/2015г. на ВКС. Въпреки формалното позоваване на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, не е посочена практика на СЕС, на която въззивното решение да противоречи, нито са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата „СИС Кредит“ АД, [населено място] поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и да признае съществуването на процесните вземания на „СИС Кредит“ АД срещу Б. И. за главница и възнаградителна лихва за периода 27.03.2015г.-27.03.2018г. по договор за банков кредит №FL4462/02.07.2007г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въззивният съд приема, че между „Юробанк България“ АД и ответницата е сключен валиден договор за банков кредит, по силата на който й е предоставена договорената сума, че вземанията на банката са прехвърлени с два договора за цесия, като цесионер по втория договор е ищеца, че ответницата- длъжник е уведомена за цесиите с получаването на исковата молба и доказателствата, част от които са уведомленията по чл.99, ал.3 ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема за безспорно, че на 02.12.2007г. ответницата е спряла да плаща погасителните вноски, като няма обявена предсрочна изискуемост от страна на банката-кредитор, а цялото задължение по договора е падежирало на 02.07.2017г., като дължимата непогасена главница е в размер на 9 445.91 лева, а възнаградителната лихва за исковия период е 600 лева. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответницата за погасяване на задълженията й по давност. Въззивният съд счита, че по отношение на главницата по договора за кредит е приложима 5-годишна погасителна давност, която тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, т.е. от 02.07.2017г. От този момент до 27.03.2018г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не е изтекъл 5-годишен период, поради което претенцията за главница не е погасена по давност. Не е погасена и претенцията за възнаградителна лихва, която се претендира само за 3-годишен период преди подаването на заявлението. Въззивното решение е валидно, като няма основания за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението правен въпрос, уточнен от съда с оглед правомощията му- при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и за възнаградителните лихви– от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и изхода на спора и отговаря на общия критерий за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторката обосновава и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС констатира, че противоречивата съдебна практика по този въпрос е преодоляна с постановяването на ТР №3/2023г. от 31.10.2024г., тълк.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. Вторият правен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изобщо не е обсъден от въззивния съд, респ. не е намерил разрешение по делото. Касаторката не поставя въпрос относно задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички надлежно въведени възражения на страните, както и въпрос относно задължението на съда служебно да се произнесе по недействителност на неравноправни клаузи по потребителски договор. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторката следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 200.92 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд