Определение № 2990 от 24.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1226/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ищците И. М. Р. и Д. М. Р. срещу решение № 1171/27.02.2025 г. по в.гр.д. № 10814/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20098137/21.07.2023 г. по гр.д. № 15259/2020 г. на Софийски районен съд, 170 състав, са отхвърлени предявените против ответника Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) за сумата от по 24 000 лева за всеки от тях – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. К. Р., вследствие настъпило на 02.04.2015 г. пътно-транспортно произшествие, в резултат на виновното и противоправно поведение на Г. З. Б., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 02.04.2015 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че по делото е установена присъща емоционална връзка между ищците и тяхната баба, обичайни и типични за нашите традиции отношения, но не и изключителна дълбока връзка, равняваща се на тази на най-близките родител/дете. В тази насока се сочи неправилно прилагане на задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се, че въззивният съд не е анализирал и правилно оценил доказателствения материал по делото, което е довело до оспорваното по-горе заключение. Поддържа се тезата, че съвкупният анализ на доказателствата, в частност свидетелските показания, налага преценка за наличие на “особено близка привързаност” между ищците и починалата – трайно установена и дълбока емоционална връзка, създадена при съвместното им съжителство, продължило през целия им живот в бащината им къща. Изтъква се взаимната помощ и подкрепа между тях, както и преживения от ищците шок от загубата на баба им. Относно размера на справедливото обезщетение се счита, че следва да се определи според общия принцип за справедливост по чл. 52 ЗЗД, без съобразяване с фиксирания размер от 5 000 лева, посочен в §96 ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.), с оглед задължителните разяснения в Решение от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 на СЕС. По тези аргументи се претендира отмяна на въззивния съдебен акт и уважаване на предявените осъдителни искове. Иска се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практиката на касацията - Тълкувателното решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, по следните въпроси:

1. “Легитимирани ли са ищците да получат обезщетение за вреди от смъртта на тяхната баба при доказана изключителност във взаимоотношения баба и внуци, доказани отношения различни от нормалните и различни от обичайните и правилно и законосъобразно ли е в тези случаи не присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по реда, предвиден в приетите с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., тъй като обезщетение за неимуществени вреди се присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпените от смъртта й вреди?”.

2. “Между баба и внуци, може ли да възникне такава трайна и дълбока емоционална връзка, в хипотеза, в която единият се е грижил за другият, много дълъг период от време, независимо от наличието на родител, в хипотеза, в която родствениците са живели постоянно заедно в едно жилище и населено място, заради съдържанието, на която да търпят морални болки и страдания, които в достатъчна степен да дават основание да се счете, че баба и внуци са материално легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта им по смисъла на ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС?”.

Без да се сочи допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, е формулиран и следният въпрос: “Може ли съдът да игнорира и относими към факти от спорното право доказателства, без да посочи и обоснове, защо игнорира същите и не ги цени в съвкупност с останалия доказателствен материал?”.

От ответника по касация Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД е подаден отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационен контрол и подадената жалба като неоснователни. Излагат се доводи, че мотивите на въззивното решение са обосновани и съответстващи на задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Поддържа се, че в рамките на установения по делото фактически контекст въззивният съд правилно е отчел типичния за съответния регион социален и битов модел, при който бабите и дядовците поемат грижите за внуците в периодите, когато родителите им са ангажирани със сезонна работа или временно отсъстват поради икономически причини. Това е обичайна, наложена с времето традиция в много населени места, където фамилиите живеят в непосредствена близост, често в общ двор или съседни къщи. Счита се за обоснован изводът на въззивния състав за недоказване наличието на изключително близка, трайна и дълбока връзка между ищците и тяхната баба, поради което предявените искове правилно са отхвърлени.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след преценка на изложените от страните доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Съвместната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в законоустановения преклузивен срок и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Софийски градски съд, сезиран с въззивна жалба на ответника застраховател, за да отмени първоинстанционното уважително решение и да отхвърли предявените осъдителни искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), е приел за безспорно установено по делото виновното и противоправно поведение на застрахования в ответното дружество водач Г. З. Б., както и причинната връзка между неговото поведение и смъртта на А. Р. - баба на ищците. Отбелязал е, че съществувалото към 02.04.2015 г. - датата на ПТП, валидно правоотношение по задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите между виновния водач и Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД е основание за ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Отделил е като спорен въпроса дали ищците са материалноправно легитимирани да получат претендираното обезщетение за неимуществени вреди, предвид задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК.

Като е съобразил, че исковете са предявени след приемане на горецитираното тълкувателно решение и възприетите в него разрешения са задължителни за всички съдебни инстанции, произнасящи се по съществото на спора, въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на ответното дружество, че дадените в същото разяснения са неприложими към конкретния правен спор, поради осъществяване на значимите за спорното правоотношение факти преди приемането му.

Решаващият въззивен състав е намерил за необоснован извода на районния съд, че ищците са доказали изведените в тълкувателното решение критерии за изключителност като предпоставка за признаване право на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от причинената при произшествието на 02.04.2015 г. смърт на баба им А. К. Р.. В тази връзка е изтъкнал, че не са интерпретирани правилно показанията на свидетелите А. Ц. и П. З., на които се е позовал районния съд. Преценил е, че въпреки че са изградени върху непосредствени възприятия за фактите, до които се отнасят, и че не са опровергани от насрещни доказателства на ответника, свидетелските показания не установяват отношения между починалата и нейните внуци, различаващи се по съдържание от традиционните за българското общество отношения между баба и внуци. От същите може да се направи извод, че ищците, техните родители и баба им А. са живели като задружна и хармонична общност в съседни постройки, намиращи се в непосредствена близост, с общ двор. Безспорно се установява, че родителите на ищците са били заети и са отсъствали, за да вършат сезонна работа като средство за препитание. Не може да се направи обаче категоричен извод през какви периоди родителите на ищците са отсъствали, доколкото свидетелят Ц. сочи за значително по-чести отсъствия, а свидетелят З. - периоди на отсъствие между 4 и 5 месеца годишно. На следващо място, въпреки данните, че майка им е била много млада, когато се е омъжила за баща им, нито един от свидетелите не дава сведения ищците да са били лишени от майчина грижа. Следователно от свидетелските показания не може да се направи извод, че родителите на ищците са били дезинтересирани от децата си и са отсъствали от живота им, а напротив – ищците са в добри отношения с тях, както заявява и свидетелят Ц..

При тези данни въззивният съд е приел за установено от свидетелските показания, че починалата А. Р. е била много всеотдайна жена и се е грижила за всичките си внуци, а не само за ищците. В тази връзка свидетелят З. заявява, че в сезона за билки е обичайно за бита и поминъка на хората в съответното населено място да оставят децата си на грижите на по-възрастните си родители, както е било и в процесния случай. Действително, свидетелят Ц. казва, че А. била като майка на ищците, но не сочи конкретни факти относно съществуването на такава изключителност в близостта между ищците и починалата. Установените от разпита на свидетелите обстоятелства не позволяват да се направи преценка за особена близост между ищците и починалата, а разкриват нормална за българската традиция, духовна и емоционална близост между баба и внуци. По делото е очертана картина, типична за традиционния български бит - отношения, които обичайно съществуват в една сплотена фамилия. Тези отношения не могат да се окачествят като надхвърлящи формалната родствена връзка, съществуваща между баба и внуци, тъй като ищците, въпреки че са живели в стаите на баба си, които са били в същия двор като обитаваната от родителите им постройка (в този смисъл – показанията на свидетеля Ц.), са имали и грижите на своите родители, а тяхната баба е участвала в отглеждането и възпитанието на внуците си, помагала е при издръжката им, което участие не е нетипично за българските традиции.

Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че към датата на ПТП ищците И. и Д. Р. са били вече пълнолетни, съответно на 28 и 24 години, имали са собствени деца, съответно те също са давали своя принос за благосъстоянието на семейството, а не са разчитали само и единствено на своята баба. Следователно към релевантния момент не се установява ищците да са били зависими от грижите на баба си, респективно смъртта й да е довела до съществени неблагоприятни промени в бита и начина им на живот.

Не са установени и морални болки и страдания, надхвърлящи тези, които би изпитал всеки внук от загубата на своите дядо или баба.

По тези мотиви решаващият състав на Софийски градски съд е намерил за недоказани двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в полза на лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.09.1969 г. Ищците не са активно материалноправно легитимирани да получат такова, поради което предявените от тях искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) подлежат на отхвърляне като неоснователни.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите претендират извършване на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касаторите първо и второ питане относно предпоставките за възникване право на обезвреда за неимуществени вреди за причинена от деликт смърт на тяхната баба, са фактологични. Формулировката им съдържа предположение за компенсация “при доказана изключителност във взаимоотношения баба и внуци, доказани отношения различни от нормалните и различни от обичайните и правилно”, за съществуването на “трайна и дълбока емоционална връзка, в хипотеза, в която единият се е грижил за другият, много дълъг период от време, независимо от наличието на родител, в хипотеза, в която родствениците са живели постоянно заедно в едно жилище и населено място”, както и за неправилност на въззивното решение - “законосъобразно ли е в тези случаи неприсъждане на обезщетение за неимуществени вреди”. Тези въпроси предпоставят извършване на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и на правилността на конкретните правни изводи на въззивния състав, което излиза извън предметния обхват на дейността на касационната инстанция в производството по селектиране на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо, така формулираните два въпроса нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общият критерий за допускане на касационно обжалване.

Дори и хипотетично да се приеме наличието на общата предпоставка, в случая не се обосновава релевираната от касаторите допълнителна такава по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. В мотивите на Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на за неимуществени вреди за причинена от деликт смърт на лице, извън кръга на най-близките му, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезвреда, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

В обжалваното решение Софийски градски съд, след извършен обстоен анализ на събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитаните свидетели, е намерил, че по делото не се установява връзката между търсещите обезвреда внуци и тяхната починала баба да се характеризира с изключителност. Очертаните отношения са преценени като съответстващи на българската традиция, духовна и емоционална близост между баба и внуци, типични за българския бит отношения, които обичайно съществуват в една сплотена фамилия. Подчертано е, че към момента на произшествието ищците И. и Д. Р. са пълнолетни, съответно на 28 и 24 години, имали са собствени деца. Не се установява да са били зависими от грижите на баба си, респективно смъртта на последната да е довела до съществени неблагоприятни промени в техния начин на живот. След съвкупна преценка на доказателствения материал въззивният съд е стигнал до заключението, че не е доказана трайна и дълбока емоционална връзка на ищците с починалата им баба, както и конкретни по интензитет и степен негативни емоционални преживявания, които да обосноват материалноправната легитимация на ищците за получаване на обезвреда за неимуществени вреди от смъртта на баба им. Така формираният извод се основава на конкретните факти и обстоятелства по делото, поради което при постановяване на обжалваното решение въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната практика на ВКС. Това изключва по първите два въпроса преценка за допускане на касационен контрол на поддържания от касаторите допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третото питане не е коректно зададено, тъй като не кореспондира с конкретни оплаквания на страната в касационната жалба. В същата се съдържа доводи, че въззивният съд не е анализирал доказателствения материал по делото, което е довело до незаконосъобразното заключение относно търпените от ищците болки и страдания, които не надхвърлят обичайните за родствената им връзка с починалата. Не са изложени аргументи и не се сочи кои точно доказателства са игнорирани от въззивната инстанция или не са ценени с останалите събрани по делото. При това положение отговорът на така формулирания от касаторите въпрос не би довел до различен изход на спора по делото, поради което питането не покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.

По тези съображения настоящият състав намира, че следва да бъде отказано допускане на касационна проверка на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,