Определение № 631 от 23.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1834/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. К. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1262 от 17.02.2020 г. по гр.д.№ 8202/ 2018 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) е отменено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 12876/ 2016 г. (допълнено в частта за разноските с определение от 03.04.2018 г.) и са отхвърлени предявените от касатора против Професионална гимназия по подемна, строителна и транспортна техника, [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2, т.3 КТ - за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 260/ 07.01.2016 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител, практическо обучение” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа за период 08.01.2016 г. – 08.07.2016 г. в размер 4 600,02 лв, като е разпределена отговорността за разноските по делото. В приложено към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поставя процесуалноправните въпроси „При преценка на съответствие на тежестта на нарушението с наложеното наказание по чл.189 КТ длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства, при които то е извършено, както и дисциплинарното минало на служителя и отношението му към него?” и „Когато въззивният съд се произнася за първи път по същество на правен спор, длъжен ли е да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (вкл. и видеозапис) в тяхната цялост и да формира изводите си след съвкупната им преценка или може да се позове само на избрана част от доказателствата, без да изложи съображения защо отхвърля останалите като негодни, неотносими или недостатъчни?”. Счита, че в обжалваното въззивно решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответната страна Професионална гимназия по подемна, строителна и транспортна техника, [населено място], не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за установено, че ищецът е работил по трудов договор в ответното училище, заемал длъжността „старши учител, практическо обучение“ Трудовото правоотношение между страните било прекратено със заповед № 206/ 07.01.2016 г, с която на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за извършени нарушения, квалифицирани като злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто му име и неизпълнение на трудови задължения. Като фактически основания за издаване на заповедта било посочено, че на 17.11.2015 г. към 11,20 ч., по време на междучасие, пред фоайето на първия етаж от училището, след провокация от един ученик спрямо друг последният блъснал неволно ищеца, който тогава бил дежурен учител. Ищецът реагирал с избутване на този ученик към стената и нанасяне на удари (шамари) през врата. Няколко минути по–късно изясняването на отношенията продължило и на втория етаж на училището, където учителят (ищецът) отново нанесъл шамар на ученика. Въззивният съд приел, че фактите в уволнителната заповед не се оспорват от ищеца и се установяват от доказателствата по делото, с изключение на факта налице ли е проявена от учениците агресия и груба провокация (включително физическа такава) спрямо ищеца. Според въззивния съд физическа провокация от страна на учениците имало (установена от експертното заключение, показанията на свидетелите и протокола на Комисията по превенция на насилието в ответното училище), но само при влизането на учениците през входа на училището. Тя се състояла в това, че при бутане от единия ученик другият неволно засегнал дежурния учител, но това засягане не било от степен да причини силна болка у ищеца. Според съда недоказани останали твърденията на ищеца, че като последица от това посегателство получил увреждане на междупрешленни дискове, поясни и други отделения на гръбначния стълб. От експертното заключение се установявало, че в следващите физическото съприкосновение между учениците и ищеца секунди липсвала проява на реакция от страна на учителя, която да свидетелства за получена от него силна болка. Обратно, установявало се, че в следващия непосредствен момент след сблъсъка между учениците и ищеца, последният се обърнал и тръгнал към тях, като хванал единия ученик за якето, след кратък разговор избутал ученика към стената, след нов разговор го хванал за врата и едва след това му нанесъл удар по главата. Следвал нов разговор между двамата и нов удар от страна на ищеца по главата на ученика. При тези установявания съдът посочил, че макар да е установена първоначална физическа провокация от страна на учениците, ответната реакция на ищеца на тази провокация била неправомерна. Нормативно и по длъжностна характеристика учителят имал задължение да опазва здравето на учениците и му било забранено да прилага каквито и да било форми на физическо насилие. Съдът взел предвид възрастта и притежавания житейски и социален опит от ищеца, също притежаваните от него професионалните знания и опит и приел, че те би следвало да действат като възпиращ механизъм на гореописаната провокация от страна на учениците. Посочил, че инцидентът имал продължение на втория етаж на сградата на училището, когато ищецът (вместо да потърси съдействие на ръководството на училището за изясняване на случая) настигнал учениците и продължил да търси обяснения от ученика, като отново му нанесъл удар по главата, без този път да е бил провокиран по какъвто и да е начин. При така установените факти съдът посочил, че макар ищецът да не е имал предходни нарушения на трудовата дисциплина и наложени други дисциплинарни наказания, реализираните в конкретния случай нарушения били с особено голяма тежест и наложеното дисциплинарно наказание не било прекомерно, а съответствало по тежест на нарушението. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според тази практика въззивният съд е длъжен да посочи в акта си кои обстоятелства взема предвид като преценя тежестта на дисциплинарно нарушение, за извършването на което е наложено оспореното пред него наказание „уволнение”. При тази преценка той трябва да вземе предвид значимостта на неизпълненото задължение като конкретното деяние, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя; последиците от допуснатото нарушение и доколко те са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, възможността за работодателя да настъпят неблагоприятни последици и пр. Допълнителните обстоятелства, които също се преценяват са конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражение върху останалите работници и служители и др. под. При оценка поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици, съжалява ли за стореното, готов ли е да поправи вредите, ако такива са настъпили и пр. (решение № 109/ 13.08.2018 г. по гр.д.№ 3323/ 2017 г., ІV г.о.). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество и трябва да изготви собствени мотиви. Той е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него). Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). И въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор (решение № 15/ 30.01.2015 г. по гр.д.N 4604/ 2014 г., ІV г.о.). Обжалваното решение е съобразено с така установената практика, поради което няма основание да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения съдът