Определение № 256 от 07.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 834/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Национална художествена академия – [населено място] против решение № 114/22.02.2023г. по в.т.д. № 694/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260396/09.06.2022 г. по т.д. № 2397/ 2020 г. на Софийския градски съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Галчев Инженеринг“ ЕООД - [населено място] и на „Фармвил“ ЕАД - [населено място] солидарно: на основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД сумата 91 459,57 лв., представляваща възнаграждение за допълнителни строителноремонтни дейности, извършени по договор от 21.11.2017 г., ведно със законната лихва от 4.12.2020 г. до окончателното погасяване; на основание чл. 86 от ЗЗД сумата 4 573,34 лв., представляваща законната лихва за забава на плащането по главницата за периода от 7.06.2020 г. до 3.12.2020 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, поради предявяване на исковете срещу ненадлежен ответник, евентуално е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Касаторът счита, че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В подадения писмен отговор ответниците по касацията „Галчев Инженеринг“ ЕООД и „Фармвил“ ЕАД оспорват основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за липса на пасивна процесуална легитимация на ответника. Посочил е, че сградата на Националната художествена академия е публична държавна собственост, предоставена на основание чл. 89, ал. 2 от Закона за висшето образование, за да се ползва по предназначение при осъществяването на предмета на дейност на висшето училище, но в случая предметът на спора не се отнася до собствеността върху сградата, а до договорни отношения, възникнали във връзка с управлението й, включващо правото на юридическото лице на бюджетна издръжка да я владее, ползва и поддържа от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност (чл. 14, ал. 3 от Закона за държавната собственост). Следователно ответник по облигационния иск не е титулярът на правото на собственост върху имота, а правосубектното висше училище, на което е бил предоставен имотът. Страните са били обвързани в правоотношение, възникнало по силата на валидно сключен по реда на чл. 112 от ЗОП договор за изработка, който освен на разпоредбите на Раздел VІІІ от Особената част на ЗЗД, се подчинява и на нормите на ЗУТ и на издадените в неговото изпълнение подзаконови нормативни актове. За спорен САС е приел въпроса дали стойността на описаните в исковата молба строителни работи представлява непредвидени разходи, по смисъла на чл. 7, ал.1, т. 3 от договора и дължи ли се тяхното заплащане, с оглед уговорката в чл. 7, ал.1, т. 2 от договора. Посочил е, че принципното възражение на ответника за недължимост на претендираните суми е било основано на това, че същите не са били включени в цената на договора (както и в ценовото предложение на кандидата за възлагане на обществената поръчка), в който изрично е било предвидено, че цената не подлежи на увеличаване, освен в случаите, предвидени в ЗОП, а в конкретния случай нито имало основание за изменение на договора в някоя от хипотезите, изчерпателно уредени в чл. 116 от закона, нито била проведена процедурата по ЗОП за неговото изменение. САС е счел, че извършването на изброените в молбата в 38 пункта видове строителни работи, непосочени в количествено - стойностната сметка на изпълнителя, се установява от представените от ищеца писмени доказателства, които не са били оспорени от ответника, както и от двете заключения на техническата експертиза, също неоспорени от ответника. Въпросните строителни работи са били отразени в съставените на основание чл. 7, ал.3, т. 12 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството актове, приложение № 12, за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване, удостоверяващи, че са постигнати изискванията на проекта. Истинността на документите не е била оспорена в срока по чл. 193 от ГПК и затова те са били ценени в общата съвкупност на събраните по делото доказателства. САС е констатирал, че актовете са били подписани от консултанта, на който по силата на чл. 166 от ЗУТ касаторът е възложил упражняването на строителен надзор, и който носи отговорност за осъществяването на контрол относно пълнотата и правилното съставяне на актовете и протоколите по време на строителството, затова и е приел, че отразените в тях отделни видове строителни работи са били извършени в посочения обем. Срял се на възложените по договор функци на консултанта да осъществява строителен надзор и представлява възложителя, да координира и контролира изпълнението на СМР, проверява и удостоверява обема и вида на извършваните СМР. Съдът се е позовал на неоспореното заключение на експертизата, че всички строителни работи, описани в актовете, приложение № 12, са били включени в двата констативни акта, приложение № 15, подписани и от ректора на висшето училище, в качеството му на представляващ възложителя. Отчел е, че съставянето на констативния акт, образец 15 е волеизявление, с което възложителят приема извършената съгласно договора работа, по смисъла на чл. 264 от ЗЗД. Приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие - разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и едно правно действие - признание, че то напълно съответства на възложеното, което всъщност е израз на одобряването му. Направил е извод, че с подписването на констативните актове за установяване годността за приемане на строежа, в който са били отразени и допълнителните строителни работи, невключени в количествено - стойностната сметка, възложителят е признал тяхното извършване. Относно въпроса дали изпълнението им е било наложително и безусловно необходимо, предвид осъществили се след сключването на договора факти и обстоятелства, и дали е било съгласувано с останалите участници в строителството - проектанта на строежа и строителния надзор, въззивната инстанция се е позовала на издаването на заповеди № РА51-92/ 18.05.2018 г. и № РА51-239/20.11.2019 г. на главния архитект на Столична община, с които по заявлението на възложителя на строежа е допълнено Разрешение за строеж № 65/ 18.07.2012 г. на главния архитект на Столична община, като е допуснато съществено изменение на инвестиционния проект при условията на чл. 154, ал. 2 от ЗУТ, съгласно - одобрен и съгласуван инвестиционен проект от Направление „Архитектура и благоустройство“ - Столична община, въз основа на комплексния доклад по части „Архитектура“, „Конструкция“, „Електро, „В и К“ и „ОВК“. Посочил е, че с допуснатото изменение е въведена етапност на строежа, като първият етап предвижда изграждането на самостоятелна пристройка - източно крило към съществуващата сграда на [улица], във връзка с което се променя броя на подземните нива (от три на едно), покривното пространство се преустройва в библиотека и панорамна тераса, увеличава се броя на ателиетата на всяко едно от четирите надземни нива, фасадното решение на сградата предвижда замяна на стъкло с естествен камък, съществуващите настилки се подменят частично с бетонови плочи, разполага се нов преместваем обект за охрана, предвижда се допълнителен навес. Съобразил е вписването в заповедните книги № 14/ 9.02.2018г. за строеж „Провеждане на пълно спасително археологическо проучване с укрепване на строителния изкоп“ и № 51/ 15.06.2018 г. за строеж „Разширение и реконструкция на сградата на Национална художествена академия“, І етап: Пристройка - източно крило към съществуващата сграда на [улица]на предписания на проектанта за извършване на строителни работи по стабилизиране на каменната зидария на основите посредством торкретиране, полагането на подложен бетон и фундиране на сградата, полагане на саморазливна замазка и др. САС се е спрял на правните последици на разрешението за строеж, като е приел, че то е задължителна предпоставка за започване на едно правно регламентирано строителство - чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, т.е. дава възможност на възложителя да реализира строителство върху определена територия. Разрешението за строеж и заповедта за допълването му са задължителни за участниците в строителството. На основание чл.162, ал.3 от ЗУТ предписанията на проектанта, свързани с авторското му право, за точното спазване на изработения от него инвестиционен проект се вписват в заповедната книга и са задължителни за останалите участници в строителството. В съответствие с това в чл. 47, ал. 2 от процесния договора изрично е било записано, че „предписанията и заповедите, вписани в заповедната книга, са задължителни за изпълнителя“, който е длъжен да ги изпълнява, включително и тези за спиране на строителството в предвидените от закона случаи. Следователно освен строителните работи, описани като вид, обем и единична цена в количествено - стойностната сметка към договора, според въззивния съд строителят е трябвало да изпълни и допълнителни работи, чието извършване се наложило вследствие осъществили се след сключването на договора факти и обстоятелства: както всички строително монтажни работи във връзка с двете заповеди на административния орган, издадени на основание чл. 154, ал. 2 от ЗУТ, така и тези, които са били указани в задължителните предписания на проектанта. Позовал се е на заключението на вещото лице, че допълнителните работи не са могли да бъдат предвидени на етап договаряне и изпълнението на всички е било необходимо, за да може да бъде завършен обектът. САС е намерил, че когато договорът е сключен по реда на ЗОП, изменението му не може да нарушава параметрите на обществената поръчка - условията при които е открита, проведена и обявена за приключила с одобряването на кандидата за изпълнението й, като промяната на съществени параметри на поръчката след сключването на договора, може да бъде разглеждано като заобикаляне на този закон. В хода на изпълнението на договора може да се установи необходимостта от извършване на допълнителни видове работи с оглед качество, срокове и пр., но в този случай не би се касае до изменение на постигнатото - съгласие, а за дейности с обслужващо предназначение, като се акцентира на това, че допълнителни работи по договора и изменение на договора не са равнозначни понятия. В сучая според въззивната инстанция допълнителните работи са били извършени във връзка с точното изпълнение на договора. Следователно за тяхното остойностяване и заплащане не е необходимо изменение на договора в хипотезата на чл. 116, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 и 3 от ЗОП. САС е приел, че възражението на касатора за недължимост на плащане, основано на уговорката в чл. 7, ал.1, т. 2 от договора е неоснователно, тъй като обичайната практика при сключването на договори за строителство, които са в режима на ЗОП, е да бъде посочван „таван“ на непредвидените разходи, който обикновено е в размер на 10 % от стойността на строителството. В настоящия случай в ценовото предложение на кандидата за изпълнител на обществената поръчка такава горна граница не е била посочена, а в приложимата клауза стойността на непредвидените разходи е била определена на нула лева. Едновременно с това са били регламентирани начина, по който ще бъде установявано извършването на непредвидените работи и как ще бъде изчислявана тяхната стойност. В случай, че общата воля на страните е била възложителят да заплати на изпълнителя единствено и само строителните работи, посочени в количествено - стойностната сметка към договора (чл.7, ал.1, т.1), то в разпоредбата на чл. 7 от договора би следвало да не бъдат включвани уговорките в ал. 2 и ал.3, тъй като те очевидно противоречат на уговорката в чл. 7, ал.1, т. 2. Според решаващия съдебен състав от тълкуването на тези уговорки във връзка едни с други, като всяка една от тях се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, може да се направи извод, че при сключването на договора действителната воля на страните е била да не бъде посочен размер (горна граница) на стойността на разходите за извършените в хода на строителството непредвидени строителни работи, а тези работи да бъдат доказвани с изготвянето на протокол, подписан от техни представители и да бъдат остойностявани на базата на единичните цени, предложени с ценовата оферта на изпълнителя. Безспорно е, че посочените в чл. 7, ал. 2 протоколи за установяване на непредвидени работи не са били съставени. Тяхната липса обаче, не предпоставя извод за недължимост на разходите, направени за извършването на допълнителните работи, тъй като съставянето им не е правопораждащия факт за възникване на вземането на изпълнителя. Значението на тези протоколи в отношенията между страните е да служат за доказване на факта на извършването в хода на строителния процес на непредвидени работи, извън уговорените в договора. По своята правна характеристика протокола по чл. 7, ал. 2 е частен свидетелстващ документ, в който са обективирани съвпадащите изявления на страните във връзка с осъществяването на един релевантен факт, като целта на съставянето му е да бъде избегнат възможен бъдещ спор относно вида, обема и стойността на непредвидените работи, извършването на които страните са признали. Крайният извод от изложените съждения е бил, че във връзка с точното изпълнение на договора изпълнителят е извършил допълнителни работи, които обективно не е могло да бъдат предвидени при сключването на договора, поради което тяхното заплащане се дължи от възложителя. При определянето на техния размер съдът е съобразил заключението на експертизата, според което общата стойност на допълнителните работи възлиза на 97 781,36 лева, без включен ДДС. От тази сума е извадена сумата 21 565,05 лева, без включен ДДС, представляваща стойността на част от работите, описани в актовете, приложение № 12, които работи съобразно констатациите на експерта са могли да бъдат предвидени към деня на сключването на договора. Разликата от 76 216,31 лева, без включен ДДС, е сумата, която като краен резултат касаторът следва да заплати солидарно на ищците. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Не следва ли искът, който касае облигационни отношения по повод на имот, публична държавна собственост, да бъде предявен срещу Държавата, а не срещу отделни нейни органи?; 2/ Следва ли въззивният съд да счита, че извършените СМР, които надвишават обема на обществената поръчка и за които няма сключен анекс при спазване на изискванията на ЗОП, са валидно договорени между възложител и изпълнител? Не следва ли въззивният съд да приеме, че в случаите, в които няма сключен анекс за допълнителни СМР при спазване на изискванията на ЗОП към основния договор за обществена поръчка, липсва възникнало договорно задължение за допълнителни СМР, които се претендират от ответната страна? По първи въпрос касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради твърдяно противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 124/11.05.2021г. по т.д. № 630/2019г. на ВКС, II т.о., а по втори въпрос – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените правни въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното: Първият правен въпрос има отношение към допустимостта на решението на САС. Не е налице вероятност същото да е постановено спрямо ненадлежен ответник. Посоченото от касатора решение на ВКС е постановено по различен иск от предявения в настоящия случай – по иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, релевантен за който е въпросът в патримониума на кое лице настъпва неоснователното обогатяване с извършените в чужд имот подобрения, респ. от значение е въпросът за собствеността. Докато при предявен иск по чл.79 ЗЗД, за изпълнение на задължение на договорно основание надлежен ответник е задълженото по договора лице. Вторият правен въпрос не отговаря на произнасянето на САС. Обоснован е с доводи, че конкретно претендираните СМР не са били предмет на договаряне и възлагане, както и че извършването им не е поради причина, посочена в чл.116 ЗОП. Следователно въпросът е насочен към проверка по същество на касационната жалба – на оплакванията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Изисква тълкуване на договора и преценка на изслушаните заключения на вещите лица. Поради което поставеният въпрос не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. В полза на ответниците се дължи съобразно фазата на развитие на касационното производство и обема на възложена защита сумата от 7499лв., на осн. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд