Определение № 841 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2575/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Д., чрез адв. Д. срещу решение № 552/04.03.2020 г. по гр. д. № 2624/2019 г. на Апелативен съд – София, ГК, осми състав.

Ответникът Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е ангажирала становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, в която след отмяна на решение № 1927/17.03.2019 г. по гр. дело № 13059/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, в уважената част на предявените от касатора против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ (по съединените при предпоставките на чл. 213 ГПК три отделни дела по описа на градския съд – гр. д. № 13059/2017 г., ГО, I-2 с-в; гр. д. № 13058/2017 г., ГО, I-12 с-в и гр. д. № 13060/2017 г., ГО, I-12 с-в), както следва: 1/ над сумата от 3 500 лв. до присъдения размер от 8 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 3 НК във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, като образуваното ДП № ЗМ 82/2008 г. по описа на ГД „ППООР“ - гр. София е прекратено; 2/ над сумата от 2 500 лв. до присъдения размер от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 4 НК във вр. с ал. 3 и ал. 1 НК, като образуваното ДП № ЗМ 91/2010 г. по описа на ГД „Криминална полиция“ - гр. София е прекратено, ведно със законната лихва от 11.10.2014 г. до окончателното му заплащане; 3/ над сумата от 3 000 лв. до присъдения размер от 8 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 2 НК във вр. с ал. 1 НК, като образуваното ДП № ЗМ 257/2010 г. по описа на ГД „Криминална полиция“ - МВР е прекратено, ведно със законната лихва върху тези суми, изтекла от 11.10.2014 г. до окончателното им заплащане, са отхвърлени исковите претенции, както следва: над сумата от 3 500 лв. до присъдените 8 000 лв. – по първия предявен иск; над сумата от 2 500 лв. до присъдените 5 000 лв. – по втория и над сумата от 3 000 лв. до присъдените 8 000 лв. – по третия, ведно със законната лихва върху тези суми, изтекла от 11.10.2014 г. до окончателното им заплащане.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват във водени срещу ищеца три наказателни производства, които са образувани на следните дати: 1) ДП № ЗМ 82/2008 г. - на 12.10.2011 г.; 2) ДП № ЗМ 91/2010 г. - на 01.11.2011 г. и 3) ДП № ЗМ 257/2010 г. - на 01.11.2011 г., които са били прекратени на следните дати: 1) ДП № ЗМ 82/2008 г. - на 16.12.2013 г.; 2) ДП № ЗМ 91/2010 г. - на 30.07.2012 г. и 3) ДП № ЗМ 257/2010 г. - на 08.10.2013 г. Отчетена е продължителността на всяко едно от въпросните три производства, а именно: 1) ДП № ЗМ 82/2008 г. (за престъпление по чл. 219, ал. 4 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години) - 2 години и 2 месеца; 2) ДП № ЗМ 91/2010 г. (за престъпление по чл. 219, ал. 3 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 2 до 8 години) - 6 месеца и 3) ДП № ЗМ 257/2010 г. (за престъпление по чл. 220, ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК) - 1 година и 1 месец и е прието, че тя не надвишава разумният срок за провеждане на това производство (доколкото тези няколко производства са водени в един и същи период от време). Инстанцията по същество е съобразила и факта, че по всичките тези производства спрямо ищеца – обвиняем е била взета най - леката мярка за неотклонение „подписка“, а също и че през периода на тяхната висящност срещу последния са били образувани общо 15 наказателни дела за разследване на извършени престъпни деяния, идентични или сходни с обекта на престъпленията, за които са били образуваните, но впоследствие прекратени незаконни обвинения (по чл. 219, ал. 4 НК и чл. 220, ал. 2 НК). При анализ и оценка на данните, изнесени в показанията на разпитаните по делото свидетели С. (служител, а в последствие последващ – след ищеца, изпълнителен директор на „Софийски имоти“ ЕАД) и Д. (съпруга на ищеца) са кредитирани като достоверни тези относно понесените от пострадалия притеснения от факта на провежданата срещу него наказателна репресия по незаконно обвинение за извършени тежки престъпления по процесните три наказателни производства. Установено е, че ценени по правилото на чл. 172 ГПК те съответстват на останалия доказателствен материал – не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, като субективните възприятия за последиците върху психичното и здравословното състояние на ищеца по време на процесния наказателен процес са непосредствени. Решаващият състав е намерил да липсват несъмнени доказателства относно обстоятелството, че в резултат от процесното незаконно обвинение ищецът е преустановил своите бизнес контакти и политическата си деятелност като член на ръководството на политическа партия и като общински съветник. Прието е да не е установено твърдението, че незаконното обвинение обективно е попречило на ищеца да започне да полага труд, респ. активно да участва в политическия живот на страната. С оглед доказаността на исковите претенции по своето основание втората инстанция е съобразила всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението на неимуществени вреди. В тази връзка е отчетен факта, че ищецът, заемайки отговорна длъжност в капиталово търговско дружество с принципал Столична община, е бил незаконно обвинен в извършване на тежки стопански престъпления, за които се предвижда тежко наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години (за престъпленията по чл. 219, ал. 3 и ал. 4 НК). Според въззивният съд доколкото наказателното производство и по трите процесни обвинения е прекратено в досъдебната му фаза и ищецът не е бил поставен под угрозата да бъде признат за виновен с влязла в сила присъда, а то интензитетът на изживените негативни психически преживявания е значително по - нисък. Установено е също като релевантно за определяне размера на претендираната обезвреда и обстоятелството, че личността на ищеца е била обществено злепоставена и то чрез разгласяване в национални масмедии на обвиненията в извършване на тежки стопански престъпления при управлението на капиталово търговско дружество с принципал Столична община. Втората инстанция е приела, че доколкото срещу ищеца в един и същи период от време са водени множество наказателни производства (вкл. и процесните), които са приключили с влязла в сила оправдателна присъда или са били прекратени и това е било основанието за присъждане на обезщетение за нематериални вреди, респ. за възникване на вземане за такова обезщетение, то изживените негативни емоционални неудобства и психическа потиснатост през този период (или през по – голямата част от тези период) не могат да бъдат обезщетени поотделно, а следва да се вземат предвид при преценка интензитета на преживените от ищеца болки и страдания в резултат на процесните незаконни обвинения. Отчетено е също и обстоятелството, че на ищеца е присъдено заместващо обезщетение от 8 000 лв. за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на тринадесет отделни, но сходни престъпни деяния срещу собствеността, като това наказателно производство обхваща част от процесния период (ДП № ЗМ 37/2008 г. е образувано с Постановление от 22.07.2008 г. на дознател при ГД „ППООРП“, а оправдателната Присъда № 120/19.04.2012 г. по НОХД № 3467/2008 г. на Софийски градски съд, НО, 11 с-в е влязла в сила на 10.07.2013 г.). В обжалваното решение е направен извод, че ищецът не е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, накърняване на неговата чест и достойнство, който надхвърлят обичайно преживяваните от всеки един човешки индивид, с висок интелект и заемащ отговорна управленческа длъжност. Така при съобразяване с релевантните за спора обстоятелства - тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение; разумния срок, в който с оглед на фактическата и правна сложност на делото досъдебните производства са се развили (за 2 години и 2 месеца; 6 месеца, респ. 1 година и 1 месец); проведените процесуални действия по тях с участието на ищеца; преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване; налагането на най - леката мярка за неотклонение „подписка“; изживяната потиснатост; породената угриженост; затвореност и вглъбеност, обусловили психологически дискомфорт и страдания – съдът е приел, че паричният еквивалент на засегнатите нематериални блага по трите незаконни обвинения, който е необходим, адекватен и достатъчен за тяхното обезщетяване възлиза общо на 9 000 лв. (3 500 лв. - за незаконното обвинение по ДП № ЗМ 82/2008 г. за престъпление по чл. 219, ал. 4 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години, продължило 2 години и 2 месеца; 3 000 лв. - за незаконното обвинение по ДП № ЗМ 257/2010 г. за престъпление по чл. 220, ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК, продължило 1 година и 1 месец и 2 500 лв. - за незаконното обвинение по ДП № ЗМ 91/2010 г. за престъпление по чл. 219, ал. 3 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 2 до 8 години, продължило 6 месеца).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, които се твърди да са обуславящи за изхода на делото, а именно за:

• определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД;

• съдържанието на понятието „ справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

По първият въпрос се твърди отклонение с постановките по т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., а по втория – с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, както следва: №№ 86/29.05.2019 г. по гр. д. № 2586/2018 г. на IV г. о., 25/13.03.2018 г. по гр. д. № 2167/2017 г. на III г. о., 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на IV г. о., 319/17.11.2015 г. по гр. д. № 2829/2015 г. на IV г. о. и 37/11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос осъществява общо основание, защото е обусловил изхода на делото (вж. указанията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК) и в частност процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, при разрешаване на материалноправния спор, основани на оценка и анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност относно релевантните факти и обстоятелства. Той обаче не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на соченото от страната противоречие със задължителната за съобразяване от съдилищата практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. - т. 11. Съгласно там дадените разяснения при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В мотивите към т. ІІ от въпросното постановление са определени критериите за понятието „справедливост“. Възприетото обвързващо тълкуване е в смисъл, че това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е сторил точно това. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основават исковете, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетенията по всяко едно от процесните три незаконни обвинения. За да определи паричния еквивалент на засегнатите нематериални блага по тях съдът е съобразил продължителността на всяко от наказателните производства (провеждани в един и същи период), тежестта на обвиненията по тях; негативното засягане на нематериалните блага на пострадалия, изживеният стрес; причиненият социален и психологичен дискомфорт, емоционалната обремененост (угриженост, потиснатост, вглъбеност), вкл. е отчетен по – слабия интензитет на негативните емоционални преживявания, предвид водените срещу лицето (вкл. и в периода на процесните три незаконни обвинения) множество наказателни производства с близък предмет на обвинението, които са прекратени в досъдебната им фаза или по които е постановена оправдателна присъда, като източник на вземането за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ, а също и широкото разгласяване на тези обвинения в национални медии и общественото злепоставяне на личността на ищеца. Предвид изложеното, при определяне на обезщетението на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВС и не е налице твърдяното противоречие. Затова липсва основание за достъп до касация по първия въпрос.

Вторият поставен въпрос също формира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и допълнителното такова, тъй като неговото разрешение в обжалвания съдебен акт не се отклонява от практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага.

Питането в своята основа касае въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който е тясно свързан със съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – с кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД еднозначно приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в цитираната от касатора практика на ВКС. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен е въпрос по съществото на касационната жалба.

В обобщение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение