Определение № 308 от 15.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 417/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 7322 от 30.10..2019г., постановено по в.гр.д.№ 16265/2018г. на Софийския градски съд, ІV-Б състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № ІІ-69-139 от 08.08.2017г. по гр.д.№ 52678/2013г. на Софийския районен съд в частта, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор ** по КККР, находящ се в [населено място], район “*”, [улица], с площ от 1096 кв.м, заедно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки, едната ползвана като гараж, между К. С. Б., Ц. С. Г. и С. Г. С. при квоти по 1/4 ид.част за първите две съделителки и 1/2 ид.част за третия съделител, и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нот.акт № 117/2012г. в частта, с която С. Г. С. е признат за собственик на 1/2 ид.част от имота по давност. По делото е установено, че по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 133/1931г., и договор за доброволна делба от 1975г., общият наследодател на страните Г. С. М. е придобил правото на собственост върху процесното дворно място, заедно с построената в него къща на около 100 кв.м. и стопански сгради. Същият е починал на 31.03.1986г. и е оставил за свои наследници по закон децата си С. Г. С. и В. Г. В., както и преживялата съпруга Н. Б. М., която е починала на 17.08.2004г. и е оставила за свои наследници същите низходящи. В. Г. В. е починала на 16.08.2011г. и е оставила за свои наследници дъщерите си К. С. Б. и Ц. С. Г.. Ответникът /сега касатор/ е живял в имота заедно с родителите си до тяхната смърт като живее със своето семейство в него и понастоящем. Неговата сестра е отишла да живее при съпруга си в същото село след като е сключила брак през 1969г. С нот.акт № 117/2012г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, ответникът е признат за собственик на посочения имот на основание давностно владение. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че фактическата власт върху имота е била предоставена на ответника от неговите родители като държане преди 1970г. и в негова тежест е било да установи твърденията си, че след като неговата сестра е напуснала имота, евентуално след смъртта на техния баща през 1986г., той е променил намерението, с което е държал имота, и е започнал да го владее като свой, както и че е демонстрирал това си намерение пред собственика/съсобствениците, което не е сторено, нито е установено неговите родители да са му предоставили владението върху имота приживе, респ. след смъртта им той да е отричал правата върху имота на своята сестра. Изложени са и съображения, че даденото му от неговия баща разрешение да ремонтира къщата не сочи на завладяване на имота с оглед придобиването му по давност без противопоставянето му от собственика и че обвързващата легитимираща сила на констативния нотариален акт е опровергана. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. За придобиването на имот по давност между съсобственици; за елементите от фактическия състав на придобиването на чужд имот по давност; нужно ли е владеещият несобственик да изразява намерението си пред собствениците и пред бъдещите съсобственици; следва ли владеещият несобственик да манифестира своето намерение да свои чуждия имот, да го застроява, да ремонтира и пр. по отношение на собственика на имота; съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, без да се съобразява с правата на останалите съсобственици владелец или държател е; следва ли другият съсобственик да извършва действия на противопоставяне на владелеца на имота и какви, за да манифестира своите права като наследник и липсата на каквито и да било действия отразяват ли се на владението, и 2. От кого се носи доказателствената тежест при оспорване на нотариален акт, издаден на основание чл.537 ГПК – от носителя на признатото от нотариуса право на собственост или от оспорващия това право. Счита, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение на изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това/ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Първата група въпроси не са решени в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС, от които са изведени, тъй като същите са постановени при различно установена фактическа обстановка и в тях не е взето различно становище въз връзка с приетото от въззивния съд. Освен това касаторът не сочи конкретно в какво се състои противоречието с тези решения. Съдебната практика е константна, че когато фактическата власт върху един имот е започнала като държане, както е в случая, за да може държателят да го придобие по давност, е необходимо да превърне с едностранни действия държането им във владение и тези действия да са достигнали до знанието на собственика /interversio possessionis/. При възникнала съсобственост в резултат на наследяване се счита, че сънаследникът, който упражнява фактическа власт върху вещта е държател на частите на останалите сънаследници. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Преценката дали такива действия са били извършени от съсобственика е конкретна по всяко дело /ТР № 1/2012 г. ОСГК на ВКС/. В случая по делото не е установено касаторът да е упражнявал самостоятелна фактическа власт върху имота до смъртта на своите родители, нито те да са му предоставили владението върху имота приживе или да е извършил посочените по-горе едностранни действия, поради което изводът на съда за неосъществен в негова полза фактически състав на чл.79, ал.1 ЗС е в съответствие с установената практика. Вторият поставен въпрос също е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР № 11/2012г., според което оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право на собственост с издадения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт. Когато обаче и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост /било констативни или такива за правни сделки/, както е в случая, разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостовереното от нотариуса придобивно основание. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на обжалваното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.