Определение № 615 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 824/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Б. М. М., представлявана от адв. А. Г., срещу определение № 2211 от 20.12.2024г. по в.ч.гр.д. № 3206/2024г. на САС, 15 състав, с което е потвърдено определение № 16393 от 18.10.2024г. по гр.д. № 2080/2024г. на СГС, I-18 състав за спиране на производството по делото до приключване на производството по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС с окончателен съдебен акт.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно с оглед формирания от въззивния съд неправилен решаващ извод за преюдициалност на висящото производство по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС спрямо производството по настоящото дело. Твърди, че по това дело предмет е вземането на банката по сключения с нея договор за банков кредит, като освен това предмет на делото е и прихващане на вземането й с вземането на банката, а предмет на настоящото дело по предявен от банката иск по чл.439 ГПК е недължимост на вземането й спрямо банката, основан на правопогасяващ факт – прихващане. С оглед на това намира, че въпросът дали е осъществено прихващането на вземанията й с тези на банката е предмет едновременно на две висящи съдебни дела. Намира, че в случая не става въпрос за факти или права, релевантни за субективното право по спряното производство, а за едно и също субективно право, респ. възражение за прихващане, което се разглежда в две произвоства. Твърди, че при посочените факти производството по настоящото дело е недопустимо поради наличие на отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Намира за необоснован извода на въззивния съд за отсъствие на идентитет между основанието и искането по двете дела, като счита, че от значение е само фактът, че възражението за прихващане е между едни и същи страни, без значение коя е направила волеизявлението, като и в двата случая произнасянето на съда ще има сила на пресъдено нещо между страните. Намира за неправилен извода на въззивния съд за допустимост на предявения иск по чл.439 ГПК, като поддържа, че в случая релевантно е не кога е направено изявлението за прихващане, а кога е могло да бъде направено – в производството, в което е установено нейното вземане спрямо банката, и като не е направила възражение за прихващане в това производство с оглед настъпилата преклузия банката е загубила правото си да го направи по-късно в следващо производство. Поддържа още, че паричните вземания на банката са предмет на в.гр.д. № 1338/2023г. на САС, т.е. са спорни и не са ликвидни, с оглед на което съдът, сезиран с настоящия спор, следва да прецени дали към момента на изявлението за прихващане на банката са налице условията за прихващане и ако някоя предпоставка отсъства, да отхвърли иска, а не да спира производството по делото, докато се осъществят предпоставките, за да стане искът основателен.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът да спре на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК производството по иск по чл.439 ГПК, в което ищецът се е позовал на правопогасяващ факт извършено прихващане със свое насрещно спорно вземане от ответника, до приключване с окончателен съдебен акт на производството по чл.430 ТЗ, в което се установява вземането на ищеца и в което ответникът е направил същото възражение за прихващане?

2. Различни по съдържание ли са възражения за прихващане, които касаят едни и същи страни, едни и същи насрещни вземания, но първото възражение за прихващане изхожда от едната страна, а второто – от другата? Твърди, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Допустим ли е иск по чл.439 ГПК, който се основава на факти, преклудирани от силата на пресъдено нещо, които са могли да бъдат наведени в производството, по което е издадено изпълнителното основание? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 333 от 05.12.2011г. по гр.д. № 1244/2010г. на ВКС, III г.о.

Ответникът „Юробанк България” АД, представляван от адв. Д. Е., оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че за него е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск с оглед образуваното по искане на ответницата, частен жалбоподател в настоящото производство, изпълнително дело, като излага съображения, че с решението по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС няма да се формира сила на пресъдено нещо между страните относно погасяване на вземането на ответницата срещу банката. На второ място твърди, че в производството по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС ответницата е оттеглила възражението си за прихващане. Излага съображения за преюдициалност на посоченото производство, тъй като именно в него ще се реши със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането на банката, която следва да бъде зачетена от съда, сезиран с настоящия спор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД, с която е предявен отрицателен установителен иск против Б. М. за признаване несъществуване на нейно парично вземане спрямо ищеца в общ размер от 81 936,42 лв., от които главница в размер на 30 905,47 лв., законна лихва в размер на 22 326,73 лв. /за период 28.04.2017г. - 27.02.2024г./, разноски в размер на 20 347,09 лв. и разноски по изпълнението в размер на 2 375 лв. и такси по ТЗЧСИ в размер на 5 982,13 лв., т.к. същите са погасени в резултат на извършено на 02.09.2021 г. прихващане с част от вземанията на „Юробанк България“АД, произтичащи от договор за кредит № HL 43101/01.09.2008г. Посочил е, че в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че процесните вземания на ответницата спрямо ищеца са били прихванати на 02.09.2021г. с изявление за прихващане, връчено на Б. М. от ЧСИ Р. М., като считано от тази дата вземането й спрямо „Юробанк България" АД било погасено чрез прихващане. Посочил е, че се поддържа и че между страните по делото се е развил предходен спор - този по гр.д. № 4548/2020 г. по описа на СГС, ГО, с постановеното решение по което съдът е уважил частично предявения иск от „Юробанк България“АД за сумата от 93 532, 55 евро за главница, ведно със законната лихва до окончателно плащане на вземането, 25,27 евро - наказателна лихва и разноски съобразно уважената част от иска, като зачел ефекта на извършеното прихващане /т.28 от решението/.

Въззивният съд е взел предвид, че пред първоинстанционния съд ищецът е представил като доказателство съдебно удостоверение, издадено от САС по в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на същия съд, според съдържанието на което посоченото в.гр.д. е образувано по въззивна жалба на Б. М. срещу Решение № 263276/09.11.2022г., постановено по гр. д. № 4548/2020г. на СГС, по предявен с искова молба от 01.06.2020г. иск по чл.430 ТЗ от „Юробанк България" АД срещу Б. М.. Предмет на иска са вземания, произтичащи от Договор за кредит № HL 43101 от 01.09.2008г., като делото е висящо.

Приел е за установено, че ответницата Б. М. се е снабдила с изп.лист за вземането си в общ размер от 81 936,42 лв., от които главница в размер на 30 905,47 лв., законна лихва в размер на 22 326,73 лв. /за период 28.04.2017 г. - 27.02.2024 г./, разноски в размер на 20 347,09 лв. и разноски по изпълнението в размер на 2 375 лв. и такси по ТЗЧСИ в размер на 5 982,13 лв., въз основа на издаден изп.лист от САС по влязлото в сила съдебно решение от 07.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 5345/2017г. по описа на СГС, ГО, потвърдено с Решение № 268/29.01.2020г. по в.гр.д. № 3661/2019г. по описа на САС, недопуснато до касация с Определение № 248/11.05.2021г. по т.д. № 946/2020г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. Въз основа на изпълнителния титул ищцата е образувала изп.д. № 69/2024г. по описа на ЧСИ В. Л., което е спряно въз основа на определение № 2610/22.02.2024г., постановено по първоинстанционното дело. Приел е, че след влизане на обсъжданото по-горе решение в сила и при висящността на гр.д. № 4548/2020г. по описа на СГС /сега т.д. № 1338/2023г. по описа на САС/, на 01.09.2021г. чрез ЧСИ Р. М., на жалбоподателката М. лично е връчено изявление за прихващане, изходящо от „Юробанк България“АД, което касае сумите, за които М. се е снабдила с изпълнителен титул срещу банката въз основа на влязлото в сила решение по гр.д. № 5347/2017г. по описа на СГС и вземането на банката, произтичащо от цитираните в т.II Договори за кредит /конкретизирани по номер, дата и размер на кредита/, предмет на висящото гр.д. № 4548/2020г. по описа на СГС, ГО.

При така установените факти въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предявеният по делото иск е процесуално допустим. При изяснения предмет на двете висящи съдебни производства – това по настоящето дело и това по в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на САС, въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице хипотезата на чл.126, ал.1 ГПК, защото не е налице повторно предявяване на едно и също искане и на едно и също основание между същите страни. Посочил е, че макар да е налице идентитет между страните по двете производства, не е налице такъв между основанието и искането по двете дела между тях. Изтъкнал е, че възражението за прихващане между двете насрещни вземания на страните в настоящото производство изхожда от банката-кредитор, а по висящото в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на САС – от длъжника кредитополучател, и съответно на това искането на всяка от тях във връзка със спорното прихващане се явява различно, макар и идентично по размер и частично идентично като целен краен правен резултат. Намерил е за несъстоятелно възражението на жалбоподателката, че е настъпила преклузия в лицето на банката-кредитор да се позове на прихващането в отделен процес /т.к. тя се е позовала на такова в друг висящ процес/, като е посочил, че са налице данни за изрично отправено волеизявление за прихващане от банката до М., извършено след завеждане на все още висящото друго дело между същите страни, но по предявени осъдителни искове на банката, почиващи на различно правно основание от този, предмет на настоящото производство. Изтъкнал е, че освен това изявлението от страна на банката е извършено след приключване на съдебното дирене по гр.д. № 5345/2017г. по описа на СГС, въз основа на което жалбоподателката се е снабдила с изп.лист за вземането си срещу банката, предмет на настоящето съдебно производство, който факт сочи на допустимост на предявения иск.

Въззивният съд е приел още, че прихващането е достатъчно индивидуализирано, а обстоятелството, че същото е спорно, е въпрос по съществото на спора и не касае допустимостта на иска. За изчерпателност е подчертал, че според задължителните постановки на ТР № 2/18.03.2022г. по т.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи – т.е. когато активното вземане /в случая това на банката-кредитор/ е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че са налице две висящи граждански/търговски дела, производството по едното обуславя или е част от състава на правоотношението на другото и помежду им е налице връзка в предмета и страните, така че страните по обусловеното дело може да се позовават на решението по обуславящото. Взел е предвид, че според задължителните мотиви на ТР № 1/09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС основанията за спиране по чл.229, ал.1 ГПК са изяснени в мотивите на други две тълкувателни решения - ТР № 2/19.11.2014г. по т.д. № 2/2014г. и ТР № 8/07.05.2014г. по т.д. №8/2013г. на ОСГТК, като е прието, че посоченото основание за спиране е налице тогава, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Посочил е, че в тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017г. по т.д.№ 7/2014г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Следователно и връзката между делата по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Заключил е, че в случая данните по делото установяват еднозначно, че висящото производство по в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на САС се намира в преюдициална връзка с това по настоящото дело, т.к. в неговия предмет са включени вземанията на банката спрямо жалбоподателката-ответник, произтичащи от процесните договори за банков кредит, както и въведеното от ответницата възражение за прихващане с нейното вземане спрямо банката. Посочил е, че именно на последния факт /прихващането/ между двете насрещни и еднородни парични задължения, се позовава и банката-ищец по настоящото дело като правопогасяващ вземанията на Б. М. по образуваното от нея изп.д. № 69/2024г. по описа на ЧСИ В. Л., като той касае основателността на предявения отрицателен установителен иск. Приел е, че при зачитане възражението за прихващане на вземането на М., произтичащо от влязлото в сила решение по гр.д. № 5345/2017г., с вземането на банката, произтичащо от двата договора за кредит по висящото в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на САС, то вземането й по висящото изп.д. спрямо банката ще бъде погасено поради извършеното прихващане.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставеният от частния касационен жалбоподател първи процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Въпросът е поставен във връзка с твърдението в касационната жалба за отсъствие на основание за спиране на производството по настоящото дело и за недопустимост на предявения иск поради заведено по-рано дело със същия предмет – направено и в двете производства едно и също възражение за прихващане. Противно на доводите на частния жалбоподател и на съдържащото се във въпроса твърдение, въззивният съд е приел, че искането на всяка от страните във връзка със спорното прихващане по двете дела се явява различно, макар и идентично по размер и частично идентично като целен правен резултат. Поради това въззивният съд не се е произнесъл по поставения от касатора въпрос, което обуславя неоснователност на искането за допускане на касационен контрол по него.

Вторият процесуалноправен въпрос е обсъжан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче твърдяното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая отговора на поставения въпрос следва от мотивите на т.1 на ТР № 2/18.03.2022г. по т.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че уреденият в чл.103 – чл.105 ЗЗД институт на прихващането изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо, а задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо, а е достатъчно да е изпълняемо. Другата предпоставка е ликвидността и тя е изискване само към активното вземане. Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер. Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо, а кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. Дадените задължителни разяснения относно предпоставките за извършване на прихващане и за настъпване на погасителния му ефект обуславят извод, че не може да се разглеждат като еднакви по съдържание изявления, направени от различни лица, макар и предмет на тези изявления да са едни и същи вземания, респ. задължения.

Третият процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд. Съдът не е приел, че предявеният в настоящото производство иск се основава на факти, преклудирани от силата на пресъдено нещо, които са могли да бъдат наведени в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В обжалваното определение са изложени съображения, че не е настъпила преклузия за банката да се позове на извършено прихващане в отделен процес поради позоваване от ответницата на прихващане в друг висящ процес, но не е обсъжано дали е настъпила преклузия по отношение на правото на банката-ищец да направи прихващане поради неупражняване на това право в производството с предмет – вземането на ответницата, настоящ частен жалбоподател. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение