Определение № 278 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1887/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Е. Я. Т. и Т. П. Т. срещу решение №131 от 18.04.2019 г., постановено от АС-Пловдив,ТО по т.д. №7/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение, постановено по т.д. №297/2017 г. на ОС-Ст.З. в обжалваната с ВЖ част, с която е признато за установено по иска по чл.422 ал.1 ГПК на „Юробанк България“АД –гр. София срещу касаторите, както следва: По отношение на Е. Я. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.Опан, обл.Стара З., че дължи на „Юробанк България"АД, като правоприемник на „Алфа банка- клон България", ЕИК[ЕИК] по Договор за потребителски кредит № 68 - 50/2007г. и Анекс №1 от 28.12.2009 г. към него, просрочена главница от 10 481,45 евро ведно със законната лихва, считано от 24.07.2017 г. до окончателното изплащане, от която 1078,26 евро солидарно с Т. П. Т., ЕГН [ЕГН], просрочени лихви върху редовна главница в размер на 953,25 евро за периода от 25.07.2014 г. до 28.05.2017 г., от които 24,31 евро лихви за периода 25.01.2017г. - 28.05.2017г. солидарно с Т. П. Т., ЕГН [ЕГН], за които суми в полза на „Юробанк България"АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на РС-Ст.З По отношение на Т. П. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.Опан, обл.Стара З., че дължи на „Юробанк България"АД, като правоприемник на „Алфа банка- клон България", ЕИК[ЕИК] по Договор за потребителски кредит № 68 - 50/2007г. и Анекс №1 от 28.12.2009г. към него, солидарно с Е. Я. Т., ЕГН [ЕГН], 1078,26 евро просрочена главница и 24,31 евро просрочени лихви върху редовна главница за периода 25.01.2017г. - 28.05.2017г., за които суми в полза на „Юробанк Българияя"АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на Сз РС, както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответната по касационната жалба страна в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният състав се е позовал на следното: Съдът е сезиран със субективно и обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 422 от ГПК. От приложеното ч. гр. дело № 4157/2017 г. по описа на СзРС е безспорно, че ищецът е инициирал производство за издаване на заповед за незабавно изпълнение за процесиите вземания и на изпълнителен лист. Такива са издадени, но длъжниците са възразили в срока по чл. 414 от ГПК. Това съобразено с чл. 415 от ГПК и чл. 422 от ГПК е породило интерес за ищеца (кредитор) да предяви искове срещу тях за установяване съществуване на вземанията си, което е станало в предвидения едномесечен срок от узнаване за подаденото възражение. От страна на ищеца с исковата молба са представени заверени копия от договора за кредит, анекса към него и от погасителния план, като се твърди, че договора за поръчителство е материализиран в тези писмени документи. От страна на двамата ответници в отговора на исковата молба не се оспорва сключването на договорите от този тип. Не се оспорва и това, че то е станало в предвидената за това форма. Направените защитни възражения са свързани с твърдения за частична нищожност на клаузи от допълнителното споразумение към договора, за погасяване на възникналите по силата на този договор за кредит вземания на ищеца по давност. Направено е и защитно възражение за приложимост на чл. 147 от ЗЗД - за отпадане на материалното право на кредитора да търси отговорността на поръчителя за изпълнение задължението на едно друго лице по отношение част от падежираните анюитетни вноски поради това, че не е предявен иск за събирането им в 6 месечен срок от тяхното падежиране. Така изложеното при условие, че се правят доводи за частична нищожност и такива за погасяване на вземания по давност или прекратяване на поръчителство води до извод, че от страна на ответниците не се оспорва факта на съществуване на правопораждащите вземанията и поръчителството юридически факти, т.е. сключването на договора за кредит и договора за поръчителство и то в предвидената от закона форма. Независимо от така изложената защитна позиция с отговор ответниците са отправили искане по чл. 183 от ГПК за задължаване на ищеца да представи оригинала на договора, анекса и погасителния план. Отправено е искане при непредставяне на същите този доказателствен материал да бъде изключен от доказателствата по делото. В тази връзка въззивният съд е изложил следните съображения: Тази разпоредба се съдържа в глава 14 на ГПК, което предполага, че използването й следва да е свързано с необходимостта от доказване на спорни факти от значение за изхода на съответното дело. В случая видно от изложеното от страна на ответниците не се оспорва факта на сключване на договора и анекса в предвидената за това форма. Не се твърди и това, че представените заверени копия от страна на ищеца са със съдържание различно от оригиналното. Това води до извод, че направеното искане не цели доказване по смисъла на чл. 153 от ГПК и не следва да се уважава. С оглед изложеното и на база останалия събран по делото доказателствен материал следва да се приеме за безспорен факта на сключване на договора за кредит и анекса към него при това в предвидената за това форма. Безспорно е и че в анекса е материализирано и съвпадение на волеизявления на банката и ответника Т. Т. за задължаване на последния да отговаря при условията на чл. 138 от ЗЗД спрямо банката за изпълнение на задълженията на Е. Т. породени от договора за кредит и анекса. В чл.1 на анекса е постигнато споразумение, за това, че вземанията на банката по договора за кредит съставляващи редовна главница, просрочена главница, лихва върху редовната главница и наказателна лихва начислена върху просрочената главница се трансформират в редовна главница. При наличие на договорка за връщане на дълга на части е налице възможност длъжника да не изпълни задълженията си за частично погасяване на определената падежна дата. Така в един момент той за неплатените вноски изпада в забава и е налице основание за разваляне на договора, респ. обявяването на същия за предсрочно изискуем, което предполага възникване нане задължение за връщане на получената в заем сума изцяло в момент много по ранен от договорения. Следователно: с уговорката постигната в чл. 1 от анекса страните са се споразумели за промяна падежните дати на тази просрочена главница, а и на редовната непадежирана такава, т.е. за изготвянето на нов погасителен план и отпадане на забавата. Съгласно чл. 430, ал.2 от ТЗ, а и договорката в чл. 7 от сключения на 25.04.2007 г. договор за кредит заемателят заплаща лихва за представената в кредит сума. В чл. 10 от договора е уговорено същата да се плаща на заемодателят ежемесечно ведно с дължимата вноска за главница. Съответно в този договор е постигната и уговорка за плащане на наказателна лихва върху просрочената главница за времето на забавата. Във връзка с гореизложеното, съдът е приел, че забрана за преструктуриране на кредита по начина извършен с процесния анекс, т.е. чрез капитализиране на лихва не се съдържа в действащата към подписване на анекса Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск. С оглед изложеното от страна на въззивния съд е прието за доказано, че на 25.04.2007 г. е сключен договор за потребителски кредит № 68 - 50/2007г. между „Алфа банка" АД, чрез „Алфа Банка - клон България" КЧТ като кредитор, Е. Я. Т. като кредитополучател и Т. П. Т. като поръчител. Според тази сделка банката предоставила на кредитополучателя за текущи потребителски нужди кредит в размер на 13 700 евро. Срокът за връщане на предоставената в кредит сума бил 120 месеца, т.е. 10 години. В чл. 7.1 била постигната уговорка, че за първите 5 години от договора дължимата лихва е фиксирана и е равна на 9 % годишно. За останалия период било постигнато съгласие, че лихвата е равна на дванадесетмесечния ЮРИБОР плюс надбавка от 4 % годишно. В чл. 13 съгласие, че при просрочие в издължаването, на която и да е погасителна вноска за кредитополучателят възниква задължение да заплаща лихва за забава в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка в размер на 2,5 % годишно, считано от деня на забавата до датата на окончателното изплащане на просроченото задължение. На 28.12.2009г. е сключен Анекс № 1 към договора за кредит. В чл.1 от него било постигнато споразумение, че вземането на банката по договора, включващо редовната главница, просрочената главница, лихвата върху редовна главница и наказателната лихва върху просрочена главница ще бъде трансформирано в редовна главница. В чл.2 страните се споразумели, че срокът за погасяване на дължимите към банката суми се удължава до 28.05.2017г. Договорено е в същия да се включва 12 месичен гратисен период, през който ще се заплащат само лихвите. След изтичането му погасяването на кредита ще се извършва на 77 равни месечни анюитетни вноски,включващи главница и лихва съгласно погасителен план, който се изготвя от банката и се предоставя на кредитополучателя след подписване на Анекс № 1 и представлява неразделна част от него. Споменава се, че кредитополучателят подписал погасителния план към анекса. На 28.05.2017 г. е настъпил крайния срок за погасяване на кредита. Към тази дата от страна на кредитополучателя и поръчителя не били погасени всички задължения по договора за кредит. Остатъкът за плащане е определен от приетото и неоспорено от страните заключение на в.л., изготвено по задачата на ССчЕ, поставена в първоинстанционното производство Относно наличие на основание за допускане до касация настоящият състав на ВКС,Второ т.о. намира следното: Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК касаторите формулират като обуславящ изхода по спора следните процесуалноправни въпроси: При поискване от участвуваща в процеса страна, длъжна ли е насрещната страна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него, следва ли от страната, направила изрично искане за представянето написмено доказателство в оригинал, да направи искане за изключването му от доказателствата по делото или съдът е длъжен да извърши това процесуално действие, т.е. да изключи непредставеното в оригинал доказателство от доказателствения материал по делото и допустимо ли е въззивният съд да събира доказателства за правнорелевантите факти без въведени твърдения в жалбата за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Така поставените въпроси се отнасят до приложението на чл.183 ГПК. Същите обаче не са обусловящи крайният извод на съда за основателността на претенциите, материализирани в ИМ. Това следва от съображенията в мотивите на обжалваното решение,според които правопораждащите процесните вземания факти: договор за кредит и анекс към с конкретното съдържание се признават изрично в отговора на ИМ от страна на самите ответници, приети са за безспорни между страните по реда на чл.145 ал.3 във вр.с чл.146 ал.1 т.3 ГПК и се установяват от останалите доказателства по делото, а самото искане по чл.183 ГПК не е направено във връзка с оспорени от ответниците факти и доказателства по спора. Следователно тълкуването на посочената процесуална разпоредба не би се отразила на изхода по конкретния правен спор. По тези съображения така формулираните от касаторите въпроси нямат качеството обуславящи изхода на спора и не следва да се подлагат на дискреция по допълнителните критерии в разпоредбите на чл.280 ал.1 ГПК. В полза на ответника по КЖ не следва да се присъждат разноски в настоящата инстанция, доколкото няма такова искане до съда. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което