Определение № 3738 от 25.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 145/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. К., Й. Н. К., И. Н. К. и Д. Н. К.-Б., чрез адв. А. против решение № 169/11.10.2023 г. по в.гр.д. № 264/2023 г. на Апелативен съд В., с което като е потвърдено решение № 479/18.04.2023 г. по гр.д. № 1936/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, са отхвърлени предявените от касаторите срещу М. Д. Д. и Я. Д. Я., искове с правно основание чл.26, ал.2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване за нищожен на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 23.07.1996 г., обективиран в нот.акт № 29, том X., дело № 6642/1996 г. по описа на нотариус Г. с район на действие Районен съд Варна, по силата на който Й. Й. К. е прехвърлил на съпругата си Х. В. С., собствената си Ѕ ид.ч. от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], към улицата с идентификатор № 10135.2553.778.5 с предназначение жилищна сграда, със застроена площ от 61 кв.м., както и 137/630 кв.м. ид.ч. от дворното място върху което е построена сградата, цялото с площ от 630 кв.м. с идентификатор 10135.2553.778, с начин на трайно ползване:ниско застрояване съгласно КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп.директор на АГКК, при твърдения, че договорът е без основание, тъй страните са знаели за предстоящата смърт на прехвърлителя и тя действително е настъпила на 11.03.1997 г., до 1/24 ид.ч. от жилищната сграда и 137/7560 ид.ч. от поземления имот, за всеки от ищците / или общо до 4/24 ид.ч. или 1/6 ид.ч.:, както и евентуален иск с правно основание чл.34 ЗЗД за връщане на същите идеални части, като дадени по нищожен договор. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се нарушение на нормата на чл.26, ал. 2, предл.4 ЗЗД по отношение на договор за прехвърляне на недвижими имот срещу задължение за издръжка и гледане; допуснати процесуални нарушения - мотивната част на решението е хаотична и в противоречие с правилата на логиката, поради което и изводите на съда са погрешни, като не са изложени мотиви за съществените въпроси; нарушени са принципите на а чл.12, чл.8 и чл.9 ГПК, тъй като съдът не е изградил вътрешното си убеждение въз основа на всички доказателства по делото и доводите на страните; нарушение на нормата на чл.273, във вр. чл.236, ал.2 ГПК, тъй като съдът не е изложил мотиви, в които да е посочил исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Твърди се и необоснованост на решението, тъй като преценката на доказателствата е направена неясно, хаотично и в противоречие с правилата на логиката. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по множество материалноправни и процесуално правни въпроси в противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Бланкетно се поддържа допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, както и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Първата група въпроси /от 1 до 5/ се отнасят до предпоставките за приложение на основанието за нищожност поради привидност /относителна или абсолютна/ на договора за прехвърляне на имот в частта за минали грижи и издръжка; за подлежащите на доказване факти и обстоятелства; чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, че грижите и издръжката за минало време са били предоставени - на ищеца, претендиращ нищожността на договора поради привидност или на ответника – приобретател по договора, както и относно обема на дължимите грижи и издръжка при липса на конкретна уговорка в договора, респ. дължат ли се както грижи, така и издръжка. По тази група въпроси не се сочи задължителна или казуална практика на ВС и ВКС, на която въззивното решение да противоречи, а и самите въпроси очевидно не са във връзка с настоящия казус, чиито предмет са единствено главен иск по чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД и евентуален по чл.34 ЗЗД. Втората група въпроси /от 6 до 12/ се отнасят до предпоставките за приложение на основанието за нищожност поради липса на основание на договор за издръжка и гледане в частта за бъдещите грижи и издръжка в хипотезата на предстояща, близка и неизбежна смърт на прехвърлителя и последната действително да е настъпила; за значението на характера на заболяването, момента на възникването му, прогнозата за преживяемост от медицинска гледна точка и здравословното състояние на прехвърлителя; за правното значение на знанието на прехвърлителя и на приобретателя за предстоящата близка и неизбежна смърт на прехвърлителя с оглед поставената му диагноза и дадената прогноза за преживяемост; за значението на периода от време, който е изминал от сключване на договора до настъпване на смъртта на прехвърлителя; за значението на субективната убеденост за излекуване у прехвърлителя или у приобретателя по договора и приравнява ли се тя на незнание за предстоящата, близка и неизбежна смърт на прехвърлителя, която в действителност е настъпила и какво е значението на полагането на т.нар. „палеативни грижи“ за пациента – прехвърлител при преценка налице ли е знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за близката и неизбежна смърт на прехвърлителя. По тези въпроси се поддържа допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 569/08.03.2011 г. по гр.д. № 76/2009 г. на IV г.о. и решение № 384/10.05.2010 г. по гр.д. № 1190/2009 г. на III г.о. Третата група въпроси /от 13.1 до 15/ се отнасят до предпоставките за приложение на основанието за нищожност на нотариалното действие поради нарушение на чл.579, ал.1 и ал.2 ГПК и води ли то до нищожност на сключения договор за издръжка и гледане; до задължението на нотариуса при прилагане на тази разпоредба да посочи в нотариалния акт изрично дали се касае до неграмотност или до недъгавост и в какво се изразява тя и поради която лицето не може да се подпише и да изпише имената си; за характера на физическото увреждане /вродено или придобито/ - дали то следва да води до невъзможност лицето изобщо да не може да положи подпис или само до невъзможност да положи идентифицируем такъв и дали причината за недъгавостта следва да е трайна, за да има основание да се приложи чл. нормата на 579 ГПК и може ли последната да се прилага в нотариалното производство по свободна преценка на страните или нотариуса. И по отношение на тази група въпроси, не се сочи, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС. Четвъртата група въпроси /от 16.1 до 18.3/ са във връзка със задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства и да извърши самостоятелна преценка на същите; да обсъди всички доводи и възражения на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор; за преценката на свидетелските показания по реда на чл.172 ГПК, ведно с всички други доказателства по делото и излагането на мотиви, обосноваващи извод за заинтересованост на конкретен свидетел и мотиви защо се кредитират или не се кредитират показанията на конкретен свидетел. Поддържа се, че по така повдигнатите процесуалноправни въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и тази, обективирана в следните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 260/30.10.2013 г. по гр.д. № 1286/2012 г., IV г.о., № 123/30.05.2011 г. по гр.д. № 890/2010 г., III г.о., № 380/02.06.2009 г. по гр.д. № 758/2009 г., III г.о., № 232/20.03.2009 г. по гр.д. № 2716/2008 г., IV г.о., № 27/22.04.2019 г. на IV г.о., № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., IV г.о., № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о., № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г., IV г.о., № 422/3.06.2010 г. по гр.д. 805/2009 г., I г.о. и № 251/27.07.2015 г. по гр.д. № 6970/2014 г., IV г.о. Ответната страна по жалбата – Я. Д. Я., чрез адв. Г., в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че голяма част от формулираните в изложението въпроси, са неотносими към конкретния случай, тъй като не са били предмет на разглеждане в процеса и се отнасят до искове, които не са били предявени по делото. Друга част от въпросите не са правни, а фактически и касаят правилността на решението, поради което не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. По същество се поддържа, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Претендира се адвокатско възнаграждение за осъществената от адв. Г. безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА за изготвяне на отговор на касационната жалба. Ответната страна по жалбата - М. Д. Д., чрез адв. П. изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че голяма част от формулираните в изложението въпроси, са неотносими към спора по делото и съответно въззивният съд не се е произнасял по тях. По останалите въпроси се поддържа, че не са налице сочените допълнителни селективни критерии. По същество поддържа, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Претендира сторените в настоящото производство разноски. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения иск по чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД, въззивният съд след пълен анализ на събраните по делото писемени и гласни доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, е приел че процесния договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между съпрузите Й. Й. К. и Х. В. С. на 23.07.1996 г., не е нищожен поради липса на основание. За да достигне до този извод съдът е съобразил и кредитирал заключенията на двете съдебно-медицински експертиза, че заболяванията на прехвърлителя са с хроничен и прогресиращ ход, но от медицинска гледна точка няма възможност да се определи при така наличните заболявания какво би била продължителността на живота, съответно кога може да настъпи смъртен изход. От събраната по делото медицинска документация и от експертните заключения е установено, че смъртта на прехвърлителя е настъпила повече от седем месеца след сключване на договора, но не от счупването на тазобедрената става, а от настъпил втори инсулт, който обаче не е бил медицински прогнозируем към датата на сключване на договора, че със сигурност ще настъпи, вкл. като се има предвид наличната хипертонична болест, III стадий, сърдечно-мозъчна форма. Въззивният съд е съобразил изцяло и трайната съдебна практика на ВКС, според която предпоставките за приложението на основание за нищожност на алеаторния договор поради липса на основание, е наличието на заболяване, предполагащо настъпване на смъртта твърде скоро след сключване на договора, както и знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за скорошното настъпване на смъртта на прехвърлителя. Такива заболявания са както онкологичните, така и мозъчносъдовите инсулти, сърдебносъдови инфаркти, напреднал стадий на сърдечна или дихателна недостатъчност и то в т.нар. терминален стадий /предшестващ смъртта в период от няколко дни/, характеризиращ се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност за елементарни движения, често или постоянно изпадане в безсъзнание, като изискваният времеви период от сделката до настъпването на смъртта е съвсем кратък – дни, по-малко от месец. Посочил е също така, че допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Независимо от напредналата възраст на прехвърлителя и неговото влошено здравословно състояние, при липса на видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, както и при липсата на диагноза за неизлечима болест, именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред, предвид конкретен риск от влошаван на здравето, е основанието за сключване на договор за издръжка и гледане. В конкретния случай съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред за прехвърлителя, предвид здравословното му състояние след преживян, макар и по-лек инсулт, две години преди сключване на договора, наличната хипертонична болест на сърцето, а впоследствие и счупването на тазобедрената, е основанието за сключване на процесния алеаторен договор, поради което съдът е приел че искът по чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД е неоснователен и съответно и обусловения от него иск по чл.34 ЗЗД също е неоснователен. При така изложените в обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. ВКС подчертава, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При така дадените в тълкувателното решение разяснения, първата група въпроси не покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като са неотносими към предмета на настоящия спор и по тях въззивният съд не е давал разрешения. Не обуславят допускане на касационно обжалване и формулираните в изложението въпроси отнасящи се до приложението на основанието за нищожност на нотариалното действие поради нарушение на чл.579, ал.1 и ал.2 ГПК, тъй като те изобщо не покриват общото основание за допускане на касационно обжалване. По тях въззивният съд не е давал разрешение, тъй като те не са били въведени от ищците като предмет на делото. Настоящият състав на ВКС намира, че част от втората група въпроси, касаещи иска за нищожност на договора поради липса на основание нямат характер на правни въпроси, тъй като съдържат в себе си твърдения за факти /наличие на заболяване на прехвърлителя, водещо до близка и неизбежна смърт; знание за заболяване, водещо от гледна точка на медицинската наука до предстояща и близка смърт на прехвърлителя; полагането на палиативни грижи за пациента/, каквито не се установяват по делото, като обосновката на въпросите е свързана с доводите в касационната жалба за неправилна преценка на събраните по делото доказателства и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото, т.е. с правилността на обжалваното решение, които доводи обаче предполагат преценка на събраните по делото доказателства и съответно на фактическите изводи на съда от касационната инстанция, каквато не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК. Останалите въпроси, преформулирани от настоящия състав на ВКС се свеждат до материалноправния въпрос какви са предпоставките за приложение на основанието за нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради липса на основание. Даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос обаче е съобразено изцяло с трайната и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с посочената от касатора, според която тези предпоставки са: наличие на заболяване, предполагащо настъпване на смъртта твърде скоро след сключване на договора, както и знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за скорошното настъпване на смъртта. Поради липса на сочения допълнителен критерий, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Повдигнатите процесуалноправни въпроси, макар и да покриват общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивната жалба и отговорите на същата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Въззивният съд е обсъдил и всички събрани по делото гласни доказателствени средства, като не е констатирал противоречие в показанията на свидетелите по релевантните за спора факти, поради което не е било и необходимо да излага мотиви кои от тях кредитира и кои не, съответно да преценява способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, както и да ги изложи добросъвестно пред съда. Следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Не е налице и бланкетно сочения от касатора допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на поставените въпроси, отговарящи на общото основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпросите не е изложена - касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. На последно място не е налице и посоченото от касатора основание на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При служебната проверка на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС не констатира наличието на някоя от хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба М. Д. Д. следва да бъдат присъдени своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1000,00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 8.12.2023 г. На адвокат Т. В. Г. следва да се определи адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна адвокатска помощ по чл.38 ЗА в размер на 600,00 лв. – за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.